Вече Бях Дарина Такова!
Бяха започнали да валят ангажименти! Не го казвам, за да се хваля, така се случиха при мен нещата, но никога не съм пяла на малки сцени, никога не съм изпълнявала малки роли. Два пъти в живота си съм пяла втори състав, първия път на Рене Флеминг, втория – на Мариела Девиа, т.е. на топ звезди.
Парите, които печелех, не ме интересуваха. Първите пет години инвестирах и реинвестирах в прослушвания всичките си спестявания. Тогава не ставаше по телефона: Ало, изпращам ти тоя, изпращам ти оня... И съм благодарна, защото всичко ставаше не благодарение на някакво чудо или защото някой импресарио ме е набутал със силата на агенцията си, а заради таланта ми, заради личните ми постижения. А тогава пътуванията бяха скъпи, 700–800 долара бяха билетите, нямаше полети за по 30 евро. Едва след петата година започнах да се наслаждавам на парите си, да понатрупвам в банковата сметка. Затъркаля се снежната топка, вече виждах оценката си и във финансово измерение.
Само за този период съм преброила над 50 прослушвания. Явявах се пред артистични директори, пред режисьори и диригенти. Кръстосвах целия свят. Трябваше да прекося например целите Щати, за да ме чуе Шолти. Хареса ме за Цербинета в „Ариадна на Наксос“ от Щраус, но скоро след това почина. За голямо съжаление, защото го обожавах, беше един от най-големите за мен. Но много са ми смешни някои мои колеги, на които, като им чета интервютата, падам на земята от смях. Не говорят за собствената си същност и личност, за това, каквото им се е случило на тях, а през цялото време се хвалят: Пял съм с тоя, пял съм с оня... Пък там бил еди-кой си, а до него седяла н’ам коя си... Чакай малко, аз съм пяла с „еди-кой си”, защото и той е пял с мен. Сцената на такова високо ниво започва да среща хора, които са равни. Знам какво е да се изправиш пред Мути, Абадо, Зубин Мета или Шолти!
В ролята на Царицата на нощта от операта "Вълшебната флейта"
Миланска скала, 1998 г.
Но една от най-важните ми срещи беше тази с Рикардо Мути – същински тиранин! Но и най-големият!
Няма да забравя как ни събираше за репетиции на „Вълшебната флейта”, където има десетки персонажи в „жълтата зала” на Миланската Скала. Освен артистите идваха и студенти от академията, всички суфльори и всички пианисти. Един му носи палката, друг му носи чантата. Беше установил абсолютно тоталитарен режим. Може би с годините поочука и той малко егото, но си беше истинско страшилище! Създаваше стресови ситуации и сякаш се наслаждаваше на собствената си тираничност.
Обикновено заставаше зад огромна конферентна маса, ние, певците, се нареждахме пред него като ученици, треперещи, а той отваряше огромната партитура, наместваше очилата и без да дирижира, показваше кой да пее. Знаеше се, че не един и двама, и то именити певци са изхвърчали от Миланската Скала, и то след първите репетиции с Мути. Ако той така е преценил, никакъв договор не можеше да те защити. Беше известен с перфекционизма и професионализма си, но беше истинско страшилище за някои от артистите!
Когато репетирахме „Вълшебната флейта”, още първата ария на Царицата на нощта (която толкова много съм я пяла и често казвам, че тази роля е моят боен кон) има един изключително труден пасаж – си, ре, фа на трета октава. Често по време на репетициите с Мути от притеснение не ми излизаше, дори понякога го изпявах по-високо. И съм запомнила какво ми каза веднъж:
Тáкова, представи си как в цял един град се гърми, че пристига най-големият атлет на планетата, който прави най-невероятното салто мортале. Обаче накрая пада. Ей това си ти!
Пееш всичко страхотно, но от пренапрежение не ти излиза тази свръхвисочина, най-важният тон от арията! Затова намразих ролята. Каниха ме после къде ли не – в Залцбург, в Сан Франциско, в какви ли не големи театри. Не! Защото тази роля и този случай в Миланската Скала ми съкратиха живота поне с две години. А ставаше въпрос за роля, която пеех на куц крак. Но преди премиерата ме извика да поработим индивидуално. Беше спокоен, много мил и много ласкав. Генералната репетиция мина фантастично, влязох като победител долу на пулта, за да му кажа:
Видя ли?! Начуках ти го! Стана страхотно!
А той ми шибна един як шамар, от добронамерените, разбира се. Голям, огромен музикант и страшен тиранин! След това нещата между нас бяха окей. Пък и аз бях само на 35 години, когато в рамките на един сезон пях два пъти в Миланската Скала – при откриването на сезона с „Вълшебната флейта”, а след няколко месеца се върнах не с какво да е, а с „Лукреция Борджия”! Не мога да си представя, че ми се е случило! И то с гениалния режисьор Уго де Ана. Беше изумителна постановка! Когато се отваряха завесите, публиката онемяваше, чуваше се: Ааааа... Не беше театър, беше кино, беше магия! Бяха поканили Рене Флеминг, която пееше първи състав, аз пеех втори състав. Има италианско суеверие, според което
„Лукреция Борджия” и „Силата на съдбата” са двете опери, които носят нещастие.
Не знам дали има връзка с поверието, но по време на репетиционния период непрекъснато ставаха инциденти – на един му се измъкна рамото, на друг му се счупи кракът, на Джузепе Сабатини умря баща му, после синът му си счупи крака и той! А беше много сложна постановка. Всички артисти бяхме получили писма, че по време на репетициите трябва да бъдем със спортни екипи и със спортни обувки. Кулминацията на всички гафове, разбира се, беше на премиерата.
Флеминг беше вече звезда по цял свят и за пръв път пееше в Италия! Това беше дебютът ѝ в Миланската Скала.
„Лукреция Борджия” не беше правена в Миланската Скала от 27 години. Последни с тази роля на сцената са се качвали Лейла Генджер и Монсерат Кабайе! Затова имаше и страхотно очакване! Преди началото на спектакъла съобщиха, че поради заболяване на Сабатини ще пее Марчело Джордани. Публиката започна да бучи, чу се: Ууу! С моята колежка Даниела Барчелона, с която пеехме втори състав, се бяхме разположили в ложа точно над оркестъра. И съвсем в началото на спектакъла, окей. В 15-ата минута изведнъж виждаме как
Джелмети, диригентът, се свлича. Като чувал с пясък се изсипа и падна на пулта.
Стори ни се, че умря. Изнесоха го. Прекъсна спектакълът. Страшна паника. След известно време съобщиха, че му е прилошало. Мина половин час, той се върна. Но през цялото време всичко вървеше ей така, на кестерме. Тук трябва да отворя една скоба и да кажа, че в Скалата са пазители на традициите до маниакалност, до жестокост. Известните като „вдовци на Скалата” винаги ще помнят и скърбят за големите, уникални, феноменални певци! До ден днешен оплакват Калас, оплакват този, оплакват онзи. Всичко вече било „халва и боза”. И донякъде са прави. Та когато се стигна до финалната ария на Флеминг, публиката започна да я освирква! Тя пее каденца, те крещят: Ууууу! Беше страшно! Не я оставиха да си завърши арията. Съсипаха я!
Не беше театър, а корида!
Аз се парализирах. Не си спомням как съм стигнала до хотела, тичайки, си мислех: Майко мила, след два дни съм аз! Какво ще правя?! Какъв кошмар! С Флеминг бяхме настанени в един хотел, нейните деца си играеха с моето, много общувахме. Тя беше в специален момент, защото освен този толкова важен ангажимент се разделяше с мъжа си. И това я разклати жестоко! Едвам изпя още един спектакъл, след това дойде при мен: Ще кажа, че съм болна, и се измитам, ти ще изпееш всички останали. Така и стана. Затова режисьорът Уго де Ана, един гений, казва за мен:
Тáкова е единствената луда на света, която изпя шест Лукреции Борджии през ден! И то със страхотен успех!
В ролята на Лукреция Борджия
Миланска скала, 1998 г.
До ден днешен разни маниаци от Скалата ме поздравяват и хвалят: Синьора Такова, имахте невероятни каденци и вариации! А Флеминг си отряза главата. Никога повече не се върна в Италия. Публиката, дори и най-аматьорската, е страхотен лакмус. Тя е жив организъм, който усеща с всяка фибра вибрациите на хубавото и лошото... Никога не можеш да я излъжеш!
Следващите години започнах да пея много „Травиата”. Ролята на Виолета стана емблематична за мен. Направих и други феноменални роли, но с повечето от тях нямаше как да дойда в България. Защото ставаше въпрос за опери с невероятна трудност, от тези, които не можеш да „скалъпиш”, които изискваха изключителен състав, диригент, оркестър. Триумфирах на най-големите световни сцени с най-големите роли за примадона – кралиците Тюдор (Ан Болейн и Мария Стюарт), Елизабет от операта „Роберто Деверьо”, както е в оперния образ. Тези роли са изключително трудни, висока летва.
Скочиш ли до тази височина, ти оставаш в историята!
Но на мен Бог ми направи най-големия подарък. Оттегли ме от сцената точно когато си казах: Това е върхът на моята кариера!
Случката е тривиална. Ще започна с малко предистория. Две години ме преследваха да отида в Антверпен да пея Мария Стюарт. Две години! Мислех си: Глупости, какво ще правя в този треторазряден театър?! Мои приятели и съученици още от Музикалното училище, които работеха в оркестъра, все ме врънкаха: Айде бе, Дари, приеми! Заради нас ела! Кога ще се случи друг път да дойдеш в Антверпен?! Аз обаче бях категорична: Абе, хора, луди ли сте, какво ще правя там? Абсурд! Мина доста време, те продължаваха да настояват. Пък се и оказа, че парите, които ми предлагат, никак не са малко. И си казах:
Хм, ще се видя с приятелите си, а с хонорара ще си купя един диамант от Антверпен. Абе я да отида! Арогантна!
Започнах да подготвям ролята, започнаха репетициите и стигнахме до предгенерална.
Бях във върхова, топ форма! Мислех си: Това е най-хубавото нещо, което съм пяла в живота си! То е създадено за мен! Беше фантастично! Отново триумфирах! На другия ден се събудих покосена от тежък грип – цялата изранена, с висока температура. Извикаха лекар, който ми даде лекарства, но от театъра настояваха да отида при специалист фониатър. Защото кой ще пее „Мария Стюарт”?! Това да не ти е „Травиата” или „Бохеми” да намериш някой зад ъгъла! Трябваше много бързо да се възстановя. Изпратиха ме при фониатъра, с когото работят, прегледа ме, даде ми лекарства и ми каза: Знаете ли, че имате и друг проблем – възли на гласните струни, които трябва да се оперират. Онемях, защото нито симптоми имах, нито нищо. Но той настояваше: Трябва да се оперирате на всяка цена. Но ще пазите пълна тайна, няма да казвате дори на импресариото си. Тук е най-доброто място, имам страшна апаратура, каквато втора има само в Ню Йорк. Парализирах се. Избутах четири от уговорените осем спектакъла и си тръгнах.
Нямаше диамант, нямаше нищо... Друго ми било писано!
В ролята на Семирамида от едноименната опера на Росини
Пезаро, 2001 г.
Продължих да пея. До операцията пях прекрасно – пях Луиза Милер с DVD и CD във Венеция, пях „Торвалдо и Дорлиска” на Росини опера фестивал в Пезаро с DVD, CD – всичко е документирано. След това дебютирах в Метрополитън Опера с „Фауст” на Гуно, предложиха ми ангажименти там. Всичко беше прекрасно! И понеже имах пауза в календара между октомври и януари, седмица след връщането си от Ню Йорк, на 26 октомври 2006 г., без да взема второ мнение, отидох, за да оперирам гласните си струни в Антверпен.
Дотам беше. Изгори ми лявата струна с лазер.
Ръката му трепна. По невнимание, некадърност, прекалена, арогантна и надменна самоувереност или просто защото е трябвало да се случи така. В този съдбовен ден бе сложен край на прекрасната ми кариера. Когато говоря за нея като такава, не го правя, за да се фукам или за да си приписвам нещо в повече. Голяма, бляскава, великолепна, красива, забавна и щастлива, кариерата ми бе такава преди всичко за мен, защото така я живеех. Давах всичко за нея – сърце, душа и плазма, но никога не оставих това да замъгли съзнанието ми и да забравя да живея и че съм жива. Пеенето бе моята голяма посветеност, но никога не забравих, че това е просто моята професия. За всички мои колеги, до един, съм повече от убедена, че не биха могли да преживеят подобен катаклизъм. Хваля се, да! Но на първо място, благодаря на Бог, че ме е създал точно такава, която днес, след десет години, мога да кажа:
Благодаря ти, Господи! Драмата и страданието са подарък за мен!
Това оцвети живота ми, върна ме към дълбочините на моята същност. Събра ме с детето ми, научи ме да живея смислено, смирено и отдадено този щур и прелестен живот. По друг начин. Вън от сивотата и матрицата. Десет години са огромен откъс от житейската ни книга. Десет години са много и нищо. Те отлетяха и днес съм леко стресната. Тези десет години отдадох на борбата си за оцеляване, да бъда щастлива и да живея пълноценно, въпреки всичко.
Аз знам какво е да имаш всичко. Аз знам какво е да нямаш нищо.
Знам цената на парите. Преживях много моменти без нито една стотинка. Нито в джоба, нито в банка. И в това има нещо много смешно и забавно. Наложих си да не мрънкам, да не споменавам израза „нямам пари”. Дори когато липсваха, не спрях нито за миг да живея като аристократ. Храната ми е гурме, всеки ден ми е празник, може панталонът ми да е скъсан, но ще си купя парфюм за 440 лева и ваза на Томас Айвъри за 1300 (на изплащане).
На майка и татко - да се гордеят с дъщеря хубава и талантлива!
Даринка
Десет години в съдебно дело срещу този лекар и неговите застрахователи! Много сълзи, големи заеми. Да са живи и здрави фантастичните ми приятели, които ми помогнаха. Благодаря им за любовта и търпението! Голям залог, голямо търпение, нечовешко изпитание. Изгубих апартамента, в който съм родена. И това приех.
Всички знаци водеха до пълното откъсване от материалния свят.
Успяхме! С Мила се преборихме и сме по-силни от всякога.
Животът е прекрасен! Голям дар и голямо предизвикателство. И си струва!
Моята история, ударите и начините, по които се справих, ме превърнаха във вдъхновение за много хора. Иначе всички правят кариера. И за всички идва ден и час, в който приключват с кариерата, нали? Каузата ми за операта, моята мисия за младите оперни певци, всичко, което е плод на Фондацията и дело на живота ми в момента, е изцяло филантропско. Подчертавам го, тъй като изкуството се превърна в бизнес и търгашеска на дребно история. От какво да се оплача? От това, че продължавам да работя на същото високо ниво?! Категорична съм, че дори да отворя сергия за плод и зеленчук, пак ще бъда забелязана. За съжаление в България трудно прощават на талантливия човек. Тук е готино всички да сме равни, да сме си заедно. И няма прошка, покажеш ли глава над тълпата! Никой няма да прости дори красотата на жената.
Трагедия. И български манталитет, да. Такива сме – болни, съсипани хора.
В България открай време всичко е вързано. Всичко. От момиче познавам и помня системата на връзкарството и задкулисните истории – на моя човек, на твоя човек. Поради тези обвързаности сме заобиколени от крещяща посредственост. И не, не мисля, че годините на комунизма са нанесли на българите най-големи щети. Мисля, че през последните 27 години се случиха най-големите деформации, години, през които натрупахме огромен интелектуален дефицит. И друго мисля. Че в генетичния ни код е заложено едно неизтребимо зло – завистта. Все някакви конспирации са ни в главите, все някой ни е прецакал. Познавам много хора, които са в приятелското ми обкръжение на познати, които са скарани до гроб с братя и сестри заради някакво парче земя. Не е да кажеш, че делят замъци и рицарства.
България е малка, оръфана държава, в която всичко е сбъркано.
Само да се разберем правилно. Аз съм антикомунистически настроена, въпреки че нито аз, нито моето семейство сме били репресирани. Просто съм напредничав човек, който наблюдава промените. Била съм екстремно синя, тъмносиня, горях за тази идея. Но скоро, когато започна кампанията за президентските избори, си казах: Ама чакайте малко! Всичко вече е компрометирано! Компрометирана е и синята идея! Всички сте едни и същи! И този глупав ли или принудително оглупял народ. Защото колкото си по-тъп, толкова си по-лесно манипулируем, нали? Станахме марионетки! Смешно ли е, тъжно ли е?! Трагично е!
За първи път преживях толкова емоционално президентските избори. Разбира се, на първи тур гласувах за Трайчо Трайков! Защото нали сме сини?! Но след това, може и шантаво да прозвучи, на някакво вибрационно и енергийно ниво усетих нещо добро и почтено в Радев. Докато вървеше кампанията, осъзнах, че хората търсят и искат нова, читава личност. Не съм пророк, за да кажа какво ще стане от тук нататък, но проследих поведението на Радев, ей тук, права пред телевизора. И ми хареса! Имаме нужда от промяна. И не само у нас – в целия свят всичко е стигнало до една граница на не-по-но-си-мост.
Усмивки от старите ленти!Какви прически, какъв фешън!
След един концерт в Стара загора. Познахте ли кой кой е?!
А как стигнахме дотук?! Защото хората живеят без любов!
Убедена съм, че Господ ни изправя пред изпитания. Когато настъпи този крах в кариерата ми, на моменти изпадах в паника, изпитвах страхове, много плачех нощем. Ще бъде най-голямата лъжа, ако кажа, че съм си свиркала и съм скачала от крак на крак, беше ми много тегаво, да, но не се оставих да ме погълнат депресивни състояния. Търсех всякаква помощ, защото не се справях сама. Тогава се запознах със Саджит, индиец, мъдър човек, който идваше в България и правеше сеанси по рефлексотерапия. Помня какво ми каза: Дарина, нищо не е по-силно от Господ. Той си знае работата. Другият много важен човек до мен тогава беше Румен Янков, Бог да го прости – приятел, непоклатим човек с най-високия морал, когото поставям на пиедестал. По онова време беше шеф на Конституционния съд. И когато споделих с него решението си, той ме посъветва: Дарчо, заведи делото и го забрави. От теб нищо не зависи, освен да си плащаш таксите.
Трябваше да погледна от друг ъгъл на нещата, да приема ситуацията. Иначе бях свършена. И аз я приех.
Обикновено, за зла врага, ние се обръщаме към духовността, когато преминем през катаклизъм. Така стана и с мен. Първо изкарах всички курсове по Норбеков. Научих се да медитирам, да дишам правилно, научих различни практики за физическото състояние на тялото, да визуализирам, да работя с енергии. Беше забавно и много ми помогна. След това открих един духовен център в Горна баня, „Дъга”, който стана за дълги години мой втори дом. Петър Няголов и Атина Санторинио, те страшно много ми помогнаха. Започнахме с акашови записи, с връзка с ангели, много пишехме.
С учениците ми след концерт
5 декември 2016 г., София
Друга изключително важна среща беше с Вальо Ковачганев, който е квантов психолог и не обича да говори за духовност. Само за две срещи ми подреди всички файлове, хубаво ми нашока егото. В началото ми идваше да го убия, противен ми беше, но ходех на тези срещи и му разказвах живота си. Изправи ме оголена пред самата себе си и бързо си дадох сметка, че приказките за „чиста духовност”, всички книги и щуротии, с които съм се занимавала, са голяма алабаланица. Че в крайна сметка егото съм аз, с него трябва да работя, то е моята собствена физиономия и духовното проявление в материалния свят. И както сега с теб си стоим и разговаряме, така на една от срещите той погледна в мен и като врачка заговори:
Ти ще излезеш на друга сцена! Ще станеш значима на обществено ниво!
Мисля си, как е възможно в рамките на един живот да се случат толкова много изпитания, възходи и падения?! И колко бързо преработвам и трансформирам всякакви ситуации – падам, бързо ставам, отърсвам се, разбирам, продължавам.
Пак падам, моментално се изправям. И продължавам!
Това съм аз.
И имам една простичка молитва: Благодаря...
А понякога, когато ми е много тежко, когато съм имала чувството, че светът се срива върху ми, когато съм плакала в отчаяние, когато съм блъскала с юмруци в стената, за да отпуша вентила, накрая съм казвала:
Господи, оставям се в ръцете ти!
Първата част можете да прочетете на адрес:
Втората част можете да прочетете на адрес:
http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/darina-takova-v-zlatniya-asansor-na-zhivota