И като говорим за приятелите ми, хората ще питат защо не турям и Калата в тоя списък. Щото близки приятели никога не сме били. И как да бъдем? Какво общо да имам аз с него?! Нас театърът ни събираше! Кали – Муцо, така си викахме. На книжния пазар вече можете да намерите автобиографичната книга от и за Стоянка Мутафова. СМЯХ И СЪЛЗИ е смешно-тъжен, самокритичен, саркастичен, на моменти себичен, но най-вече откровен разказ от първо лице. Като автор и редактор на книгата в рамките на една година, седем срещи и близо 25 часа разговори, събрах текста, след това грижливо и внимателно преподреждах откъсите, без да добавя нито дума от себе си, но запазвайки свободата да съхраня автентичността на историите, мелодията и цвета на думите.
Стоянка Мутафова: Калата беше силен артист, ама и егоист

       

       Калата беше много силен артист, ама и егоист. Царство му небесно. Верно, обичаше да играе с мене, ама го беше яд, че не му отстъпвам. Той да е единствен! Па земи си направи тогава моноспектакъл, бе! Направи един, ама нищо не излезе, немà успех. Па виж к’во, за моноспектакъл се иска повече култура. На Калата му дай да импровизира. Талант имаше, дума да няма, но така, импулсивно, раждаше нещата в движение. И знаеш ли, интересно е, че никога не е мислел да става артист. Муцо, ма, разправял ми е, па на мене през ум не ми е минавало, да ставам артист, ма! Знаеш ли какъв исках да стана? Кондуктор, че да се возя! Такъв беше Калата – много талантлив, с малко култура. То няма рецепта де, защото има актьори, на които културата пък им пречи. Всичко трябва да е с мярка – и талантът, и културата, особено при комедийните, при сатиричните роли. Там трябва да намериш мярката – нито да е много култура, нито да е голяма щуротия. Калата имаше усет да намери точния път, баланса. Беше единственият актьор, който от първи прочит си правеше ролята. Аз не мога. Трябва да мина през трънаци, да ме бият шипки, да ме дерат храсталаци, да върна отново и отново. Почна нещо – не, не е това. И пак отначало, и пак търся. Който не ме познава и не знае, че съм добра артистка, може да си каже: Боже, туй дърво, к’во ше прайм с него?! Защото в началото аз само чета, чета, равно, равно. И мисля. Докато Калата се фърля и играе веднага. И каквото направи в първия момент, веднага става! Получаваше му се от раз!
      

     Нейчо много буташе Калата. Пък и нали комшии, над нас живееха. Ама за к’во им требваше баш па на най-последния етаж да отидат? Щото да не ѝ изтърсвали на Валя отгоре. Нà им сега! Лятото можеш да се опечеш като във фурна, защото таван няма. Не е като едновремешните стари къщи, всичките имаха тавани, където зимно време си простирахме прането. Па и грозде слагахме. А суджуци?! Да, да, да! Суджуци колкото щеш. Сега нема тавани, нема нищо, направо покривът. Да видиш какъв е пек горе. Тя Валя затова лятото ходи в Люлин, имат къща там, не е лоша, ама пък все там да седиш пък, то байгън, бе.
       

     Обаче виж к’во, Калата вдигнеше ли мерника на някой, не мирясваше! Много мразеше Ицко Финци, ау, как го ненавиждаше! Понеже Ицко беше интересен артист, чешит, но съвсем друг тип. Абе, викам му, какво искаш, нищо общо нямаш с този човек! Ей, не миряса, докато не си отиде от „Сатирата”. Не мога бе, Муцо, не мога да го търпя! Методи пък не искаше Ицко в трупата, защото се бъркаше в режисурата. Ама го биваше де, щот пипка има той. Сега и той ошантавѐ. Отдавна спря да играе. По едно време ги срещах по улиците с друг един, и той голям шемет, Джони Пенков! Седяха по бордюрите двамата с гердан от люти чушки. И си мълчат. Или пък свирят на стъклени чаши. Чешити големи бяха и двамата.
      

     Та такаааа... Калата не можеше да търпи Ицко, Мето не го обичаше. И направиха заговор срещу Ицо. Един ден Нейчо се връща вкъщи, ама като болен. Не помня точно повода, май заради Кисимов нещо е било, но някой ги беше помолил двамата с Калоянчев да отидат при Живков. Защото на тях Живков не отказваше ни-ко-га! И Калата ни в клин ни в ръкав, като започнал да яде Ицко – такъв бил, онакъв бил. Питам Нейчо:
      

     – Живков как поемаше, бе?
      

    – Как? Викаше: Айде бе, не думай, така ли? К’во говориш бе, Калоянчев?
      

     Ама, вика, то си личи, че дежурно ги казва тия неща. А аз, вика Нейчо, през цялото време се опитвам да го успокоявам:
      

     – Кала, стига бе, Кала, моля ти се, бе.
      

      И по едно време Калата, като го хванаха нервите, защото не го подкрепям, и като се ядоса, като се разкрещя:
      

     – Ти, Нейчо, не се бъркай, бе! Ша му иба майката ша му иба!
      

     Иииии, като рече, вика така, аз се намерих под масата. Но Живков замазал работата, рекъл:
      

      – Спокойно, няма нищо бе, Кали. Сичко ще бъде както искаш.
      

      След няколко дена Ицо напусна театъра. Сигурно са му съобщили да се маха. Та затова ти казвам, не беше добър човек Калата. Ааауууууу, кат те намразиии! Обичаше само Нейчо, защото му помагаше много в работата, а пък Нейчо го обичаше заради големия му талант. Все му виках:
      

      – Стига бе, Нейчо, ти пък полудя по тоя Калоянчев!
      

      – Много е талантлив, Стояно, много е талантлив! Нямаме – вика, – такъв артист!
      

      И верно, друг такъв нямаме. Такъв усет имаше у себе си, нещо първично и много силно. Но и завистта му беше много голяма. Когато направех някоя хубава роля, ела да видиш какво наставаше. С половин уста идваше да ме поздрави. Не обичаше с талантливи актьори да е на сцената, но с мен нямаше къде да мърда, щото бяхме тандем, любимците на народа!
      

      А пък с апартамента на Калата какви циркове бяха! Щот първо му бяха дали жилище  близо до циганската махала и искаше до го смени. Ама как станааа. Всеки десети септември, един ден след девети, Живков ни събираше нас, сатириците, на връх Баба. Там навремето е бил техният партизански район. И правим всичко както е било – ядем от едни кастрони партизанска чорба, готвена от Митка Гръбчева, а дъщеря ѝ разнася. И Калата, докаросал се с един нов шлифер и както е полегнал и сърба от канчето, па се оля, ха-ха, ама целият. Ле-леееййй, Живков как се притесни. Обаче Калата голем гявол, намери момента да си каже, че не му харесва новият апартамент. Живков се тюхка, вайка се:
      

       – Ох, Калоянчев, съжалявам. Кажи какво искаш? Готов съм всичко да ти дам!
      

       – Ше дадеш, как няма да дадеш. Туй нов шлифер! Онзи ден съм го облякъл за пръв път!


       – Ааауууу, сериозно ли, кажи какво искаш?

       

        – Искам нов апартамент. Каква е тази циганска махала, дето си ме подредил?

  
        – Така кажи, бееее! Ела в понеделник при мен.    
      

       – Неее, утре!
      

       – Ама утре е събота.
      

        – Няма значение, утре! 

         

        И оня рече:
       

       – Добре, само заради тебе. Утре съм в кабинета и ще те чакам.
      

       Да, да, да, за да му угоди, Живков си отвори кабинета в събота! И така нашият се намърда  точно над нас, на четвъртия етаж. Оттогава заедно живеем тук. Та с две думи, Калата си беше тарикат. Винаги успяваше да постигне каквото иска чрез един много смешен трик – шмекерлък! И успяваше.
      

       А Парцалев как мразешеееее, аууу! Яд го беше, че като пътуваме с разните му там естрадни спектакли, винаги на плаката отгоре с големи букви пишеше ПАРЦАЛЕВ и после нашите имена. Това не можеше да понесе Калата.
        

        – Стояно, виж, пак той! Защо той, ма?! Аз съм първият, ма!
        Колко съм го успокоявала.
       

        – Ти си по-голям артист, бе! Ти си! Ама защо се ядосваш?! Това е естрада! Не върви на такъв афиш да си на първо място. Няма нужда.
        

       А какви номера ни въртеше на сцената?! Много обичаше да разсмива другите артисти. И много пъти ставаше неудобно, щото виж к’во, то трябва да има граница, не може да вършиш всички дивотии, които ти хрумнат. Обаче веднъж хубаво му го върнах. Тримата със Златина Дончева играехме в една пиеса „Третото желание”, чешка, верно, че нищо не струваше, и набързо я спряха. Обаче баш на премиерата Калата решава да ни прави смешки. На сцената сме със Злата и той нещо ни черпи, нещо разговаряме, обаче непрекъснато ни прави някакви физиономии, за да ни разсмее. Абе не можем да си кажем текста. Така ли?! Като свърши тази сцена, казах на Злата:
        

      – Едва издържах, но сега ше му го върнем.На следващата обща сцена ще кажем, че сме се сетили нещо, че имаме много важна работа, затова трябва бързо да си ходим. И ще го оставим сам на сцената, да го видя аз колко му е чувството за хумор.
       

       И наистина, тримата сме на сцената, той нещо се криви срещу нас, както ни беше направил смешката, ние се фръцнахме:
      

        – Извинявайте, сетихме се нещо важно, трябва да си тръгнем, съжаляваме, пак ще дойдем.
      

        – Ама как, нали... о-о-и... останееете, колко хубаво прекарваме тука.
      

        – Хубаво, хубаво, верно, но трябва да тръгваме спешно. Айде довиждане!
      

        И го оставихме сам на сцената. Ооооня не може да се съвземе. Защото остана сам, сам, сам, на голяяямата сцена – праз-на, завесата дръпната от край до край, няма и с к’во да се затули. И какво направи. Започна да тича от единия край на сцената до другия, търси ни уж зад завесата, като се съвземе малко и се поокопити, излезе пак и се опитва да продължи да играе. Обаче го напушва смях, дума не може да каже, защото, докато търчи и се чуди какво да прави, вижда ни нас отстрани зад завесата как му правим нъц-нъц-нъц! Така му го затапихме на Калата. Дълго време не можеше да ни прости:
      

      – Не въ е срам, това е театър, ма!
      

      – Да, театър, ти що не се съобразиш. Що прайш физиономии? Кат много знаеш, да видиш какво е да те разсмеят.
      

      Ама такъв беше, обичаше да прави номера на сцената. И мен ме е разсмивал, та да се чудя къде да си дяна суратя, да се скрия.
        

      Виж, с Парцалев беше по-особено. И той беше много надарен артист, някъде даже удряше и Калоянчев. Въпреки че хората го възприемаха предимно като комедиен артист и му се радваха на смешките, Парцалев можеше да прави и драматични роли. Гледала ли си го в „Тримата от запаса”? Колко е вътрешен?! Аааааа! Там го разбрах, че е голям актьор.
      

      Много талантлив беше! Много! Нали ти разказах за пиесата „Играта Джин”, дето два часа играят карти с Иванка и от време на време по някоя кавгичка се случи, ама така, да не е без хич, скууука! Накрая обаче Пацо правеше страхотен монолог. Седяхме в салона, без да шавнем, замрррръзнахме, остави ни без дъх, бе. До мен седеше Младен Киселов, точно се беше се върнал от Америка. И всички бяхме онемели. И сълзите ни текат по лицата, стррра-шшен!
      

      На другия ден ми вика:
      

      – Систра, не искам да го играя туй представление! Ще го сваля.
      

      – Как ще го свалиш? Защоооо? Каква драматична роля правиш! Грешиш, Пацо, трябва да го доиграеш.
      

      – Ам, шъ играя за 100 лева, да ни съм луд ма, сестра!


                                                          * * *

      

Уморих ли те? Аз да се уморя? Нееее! Приятно ми е даже, като си говорим. Па иначе по цял ден сама седя. Питай ме още нещо. Да почнем роля по роля, викаш. Виж какво ще те помоля. Понеже вече мнооого взех да забравям, отвори интернет, там пише кога-къде-какво съм играла. Направи си списък, да ме подсещаш, че вече всичко избледнява.

 

                                                          * * *


      Много трудно заспивам, от малка съм така. С годините се засили безсънието, кошмар ми е някакъв! Вземам силни хапчета за сън. Не мога другояче. И ти ли си така? Само с хапове. Ти к’во взимаш? На билкова основа? Ааами, моите са си силни, направо за сън. Не знам вече какво да вземам, какво ли не опитвах. Сега Муки ми ги дава – три малки топчета, колкото лещени зрънца са. Дозата е по едно вечер преди сън, аз пия по три. Плюс това взимам още едно, беличко, прилича на малко аспиринче, как се казваше, не помня, и то за сън, важното е да ме приспи. И като ги изпия всичките, си викам: Дано заспя. Това е единствената ми мисъл за заспиване. Гледам да не се разсейвам с разни други глупости. А на сутринта като се събудя, си викам: Ужас! Ужас! Пак почва ден! Мама му стара и живот! То това живот ли е, дето го живеем сега?!
      

        Па и одъртяяяях. Трудно ми е вече. Напоследък много мисля за този, за онзи свят. Колко ми се иска да вярвам, да повярвам! Чета, търся информация, разкъсвам се от мисли и въпроси. После пък си викам: Защо трябва да е смислено? Да си се родил, да живееш и да умреш?! Толкоз. Точка. Ама после душата оставала, па отлитала... Може и така да е, ама може и да не е. Ти на кое викаш душа? Айде определи ми го де! Колко съм си задавала аз въпросите, колко съм ги разнищвала. И научна литература съм чела, и за прераждането много съм чела. Е, сега се сещам, че и книгата на оная, Шърли Маклейн, прочетох, ама тя луда, ма. Мани я, това са нейните фантасмагории, евтина работа, несериозна. Ти вярваш ли, че има Господ? Да? Е, що? Научи ме и мен.
      

        Мислила съм си и друго. Ако има рай и се озова в него, па то там ще са и Роберт, и Нейчо! Какви ще ги върша тогаз!? Ще трябва да избирам! После си викам: Има време ма, Стояно. Като ще е рай, все ще е по-хубаво от тук!
      

        Знаеш колко интересно! Оня ден сънувам Жана (Стоянович). Минава така покрай мен, ама не се спира, викнах подире ѝ:
      

       – Жано ма, има ли Господ?


       А тя така се обърна, погледна ме през рамо и вика:
      

       – Тц! Нема!
      

       И продължи.

      

       Ама като не вярвам, да не ме върнат, ма?!

 


Автор на корицата: Рада Миладинова

 

 

Още от категорията

Търсачи на...ниша

Търсачи на...ниша

Замисляли ли сте за за приятелите си – кои са, какви са, откога са...П...

12 коментар/a

Много талантлив беше! на 04.04.2019 в 12:57
И цял живот игра една единствена роля. На простак. Само това умееше.
gdt на 04.04.2019 в 13:25
Мисля, че е доста нечестно артист да говори лоши неща за свой колега, и то който не е между живите. Неудачно е точно този епизод от книгата да бъде представен на читателите. Нима няма в книгата спомени, весели епизоди и случки от дългия и предполагам интересен живот на тази дама. Израсъл съм със снимките, с ролите, с действията и на Калоянчев, и на Мутафова, и на Т.Лолова, Парцалев и техните набори. Никога не съм харесвал ролите и изпълненията на Мутафова. И в момента не ги приемам и не одобрявам действията й. Една Татяна Лолова е много по добра и талантлива, но рекламата си знае работата. А пък и жената е скромна и тиха, но смятам и че е недооценена за ролите изиграни и в театъра и в киното.
Мелпомена на 04.04.2019 в 17:14
Благодаря за монолога! В България се раждат големи таланти във всички области, но по онова време на 45-те години социализъм творците ни бяха наистина ненадминати! Днес нямаме такива условия за изкуство, по обясними причини. Така че много таланти или не стават толкова добри, колкото Калата и Стоянка, или изобщо не припарват до храма на изкуството. Но че наистина Калата е най-талантливият български актьор, това е така не само по споделеното. За мен няма по-майсторска негова роля от изпълненията му в "Бай Ганьо". Но и във всички други роли е факир! Стоянка наистина е актриса с култура - тук се е самоопределила много точно! Дано доживее до един век, заслужава го!
Жалко на 04.04.2019 в 20:19
За съжаление, корицата е направо кошмар, нищо не подсказва визуално, че това е Мутафова
март на 06.04.2019 в 20:52
Корицата е чудна! Тодор Колев беше велик актьор, както и Велко Кънев, Парцалев и Попандов. И други. Калоянчев не го харесвах. Разказът на Мутафова е пленяващ и много искрен. Господ има..
observer на 07.04.2019 в 03:47
Големите комици могат да изиграят и голяма драматична роля. Някои от споменатите от “март” го можеха. Калоянчев има една, в Инспектора и нощта, игра прилично. Има и шаржови комици като Роуан Аткинсън в Мегре и Джим Кери в Шоуто на Труман и Сиянието на чистия разум със забележителни драматични образи. Но нищо не може да се сравни с клоуна Юрий Никулин в Те се сражаваха за родината и Анатолий Папанов (12-те стола) в Живи и мъртви. И двамата са фронтоваци.
Десислава Иванова на 11.04.2019 в 14:29
Корицата е за слаб 2.Освен косата,нищо друго не е уловил художникът.
Мадуро на 11.04.2019 в 23:00
Как може такава самодейност??? С тази корица да се излага така...алоууу това ти е книгата, корицата ти е лицето! Мъкааа! Толкова ли ти се посвидяха едни пари да дадеш на читав художник...барем един колаж да бяха ти направили,в пъти по добре щеше да е. Това издателство не видя ли? Там дизайнери нямат ли...да и каже някой,тя като не разбира. Мъка!
JJJ на 15.04.2019 в 10:21
Може би всички така сме възприемали Калоянчев, както го е охарактеризира Мутафова. Коронната роля на Калоянчев беше "Бай Ганьо", напълно съответстваща на него, най- му приличаше. Иначе, Мутафова е доста зла жена, когато нарече един от артистите "педерасин", затова че бил кандидат жених на дъщеря и, но работата не се получила, а в същото време носел куфарите на Парцалев и се умилквал около него. Грозна работа! Ицко Финци е най- великият български артист за всички времена. Няма как Калоянчев да го харесва. Че той не може на малкия му пръст да се намаже! Добро интервю. Чете се на един дъх.
Мегре Шерлок Холмсов на 22.04.2019 в 17:31
Калоянчев бил злобен и заядлив.... А чий беше съскащият глас по телефона, съобщаващ на дъщерята на Невена Коканова- Бог да я прости, със сигурност беше много по-добра актриса от Мутафова- че е осиновена? Или да подминем този факт с мълчание???
коки коков на 27.04.2019 в 20:20
Егоист начи,жесток човек,мразя егоистите
Аладин на 29.04.2019 в 12:02
Всички до един бяхте банда некадърни идиоти и такива си останахте - все маймуни от кол и въже! Що не идете да играете някъде на запад да играете, да изкарате малко пари, и да си купите апартаменти? Щото и кьорав зрител няма да излъжете да ви гледа тъпотиите! Защо трябваше да ходите при Живков да ви дава апартаменти? Това лекари, архитекти, математици, химици, физици, икономисти, юристи, научни работници и пр. някаква втора категория хора ли са били по онова време, та е трябвало на вас да дават апартаменти, а тях кучета ги яли!

Напиши коментар