- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 960
- 16
Вероятно ще е добре да се припомни, че създаването на регионална сила (под някаква форма) на България и на държавите, които са наши непосредствени съседи, би била много по-сполучлива форма за обединение от участието ни в така наречения Европейски съюз; това би било обединение на държави, които са много подобни като равнище на стопанско развитие, народите им са с близък светоглед и имат обща история. България би се чувствала много пò на място в едно такова обединение, отколкото в общоевропейските съюзи, в които тя играе единствено подчинена роля.
Ето защо си струва идеята за някаква форма на обединение на държавите от нашата част на Европа да не бъде изоставяна; все някога тя отново ще влезе в работа, сигурно е.
* * *
Успоредици
(продължение от 3 октомври)
Главните участници в процеса на договаряне на Балканска федерация (от ляво надясно и от горе надолу): Йосиф Сталин на Червения площад, 7 ноември 1949 г.; Георги Димитров на балкона на Министерския съвет (бившия царски дворец), София, 4 ноември 1945 г.; Й. Броз Тито в съветското посолство в Белград, 29 септември 1945 г.; Владимир Поптомов като министър на външните работи, вероятно август 1949 г. Части от снимки.
Завръщането към идеята за Балканска федерация – нека подчертаем отново – несъмнено трябва да премине през етапа на изчистване на многобройните въпроси, обиди и недоразумения, натрупани при предишните подобни опити. След тях е въпросът за ролята на Българската комунистическа партия (при отчитане на различните названия, под които тя съществува през годините) в тези процеси; това е от особено значение, понеже именно БКП има водеща роля в правителството на Отечествения фронт по време на единствения съществен опит за формирането на Балканска федерация в най-новата история на полуострова.
Важно е отново да се припомни, и дебело да се подчертае, че както по всичко личи, събитията по т.нар. „македонизация” на населението в Пиринска Македония се извършва като заблуждаваща маневра – болезнена, но крайно наложителна – на правителството на Отечествения фронт, за да бъдат получени по-добри условия при подписването на мирния договор на България с държавите победителки във Втората световна война и да не се стигне до загубата на нови български земи.
Участието на България в тази война на страната на Германия – и въпреки достойните победи на българската войска в завършващия етап на войната на страната на държавите победителки – направи изключително трудно и рисково подписването на мирния договор. България бе заплашена от съседите си Югославия и Гърция, които бяха окупирани от Тристранния пакт по време на Втората световна война не без съдействието на царска България, да загуби нови части от и без това стесненото вече българско землище. От тази гледна точка политиката на правителството на Отечествения фронт може да се разглежда като успешна – според Парижкия мирен договор с помощта на съветската делегация България запази своите границите от времето на влизането си в Тристранния пакт, включително и Южна Добруджа.
Няма по-добро доказателство, че правителството на Отечествения фронт използва т.нар. „македонизация” на Пиринския край единствено за да получи България по-добри условия при подписването на мирния договор с държавите победителки, от историческия факт, че почти веднага след подписването на този договор политиката на „македонизация” е прекратена.
* * *
Категорични са преброяванията на населението в географските граници на областта. През 1900 г. Васил Кънчов брои 1 181 336 българи, 499 204 турци, 228 702 гърци, 128 711 албанци, 80 767 власи, 67 840 евреи, 54 557 цигани, едва 700 сърби и 16 407 други. Въпреки яснотата на тези данни не съществуват никакви гаранции за справедливост при предстоящото, очевидно, освобождение на Македония. В тази връзка и все през същата 1895 г. партията на българските социалисти за първи път обявява временното си засега становище „Македония – на македонците” (в статията „Кому се пада Македония”, сп. „Социалист”, 1895 г.), очевидно не виждайки никаква възможност за пряко присъединяване към България при вече заявения вълчи апетит на Сърбия, на Гърция и на агресивната, макар още несъздадена Албания.
С ясното съзнание, че никой няма да има сили за цялостно присъединяване, по-сетне тесните социалисти си представят независима и самостоятелна Македония, която поради тоталния превес на българското население, особено след очакваното изселване на турското население, бързо и лесно ще възстанови единството си с България.
Да се върви срещу решенията на Берлинския конгрес, особено след рисковото Съединение (с Източна Румелия), очевидно не би било възможно. С известна доза идеализъм е прогласен път към създаване на Балканска федеративна република (1895 г.), която в по-далечно бъдеще „да се яви и предвестник на една общочеловеческа федерация”. Тази примамлива, но наивна идея ще просъществува също до средата на 1948 г. Самия Димитър Благоев никъде не виждаме като особен идеалист. Напротив обяснението му за необходимостта от създаването на Балканска федерация е крайно прагматично – „Македония е ябълката на раздора между българи, гърци и сърби и тоя раздор също тъй изкусно се подклажда. Освобождението на Македония и съединението й с България ще усили последната и ще й даде едно преобладающе значение на Балканския полуостров. На такова усилване на България Сърбия и Гърция гледат като на най-голяма опасност за своето съществувание и без съмнение са готови да му пречат с всички средства”. В разгара на Балканската война, точно след края на първата й фаза – в манифест по случай 1 май 1913 г. партията на тесните социалисти отново определя като единствена възможност за решаване на македонския въпрос създаването на „демократическа Балканска федерация” („Работнически вестник”). Военните действия до този момент вече са показали, че именно областта ще бъде причина за разтурянето на Балканския съюз.
Вероятно от недосегаемите върхове на нашето време идеята за Балканска федерация изглежда наивна и неосъществима, но в края на ХVІІІ в., та чак до средата на миналия век тя има широка подкрепа, наистина с различни мотиви, сред балканските народи. Константинос Ригас в Гърция, Светозар Маркович в Сърбия, Раковски, Каравелов, Левски и Ботев мечтаят за такова демократично обединение.
На Първата балканска социалдемократическа конференция (Белград, 7–9 януари 1910 г.) е постигнато съгласие по този въпрос, коментирано положително и от В. И. Ленин. Впрочем по-рано Благоев чрез статията си „Македонският въпрос, България и руското правителство” в органа на Руската социалдемократическа работническа партия (в. „Искра” от 1 август 1903 г.) прави опит очевидно да радикализира позицията на руското правителство чрез припомняне на българския етнически характер на областта и борбите на македонските българи за освобождение.
Балканската и Първата световна война показват и на Благоев, и на БРСДП (т. с.), чак до преименуването на партията в БКП през 1919 г., че при непреодолимите противоречия между балканските държави само създаването на демократична Балканска федеративна република може да спомогне за обединение на всички българи. Останалите балкански държави обаче са на друго мнение. Стоян Новакович вече е прогласил, че в Македония няма българи, гърци, албанци или сърби (каквито наистина няма), а там се срещат само македонци. Поради явната си абсурдност тезата, очевидно изсмукана от нечисти пръсти, не получава никаква поддръжка. От нея се отказва даже обожественият днес в Скопие Кръсте Мисирков.
Между двете световни войни БКП продължава да поддържа вижданията си за бъдещето на Македония, за „нейното национално освобождение и обединение” в рамките на една бъдеща „Балканска федеративна съветска република” (резолюция на Първата балканска конференция на Балканската комунистическа федерация, 15 януари 1920 г.). В основата на тези виждания продължава да стои успешният исторически опит при Съединението на Княжество България и Източна Румелия. В същото време се използва всяка трибуна, за да се протестира против унизителния за България Ньойски договор (27 ноември 1919 г.). „Българският народ е безмилостно разпокъсан. Компактни негови части в Македония, Тракия и Добруджа са под чужда власт”, според манифест към трудещите се, приет на същата конференция и подписан от членовете на централните комитети на балканските държави, по инициатива, естествено, на БКП.
Особено отчетлива връзка със Съединението и опит да се приложи още веднъж успешната тактика прави Димо Хаджидимов, след като е вече член на БКП. „Идеята именно за автономията на Македония, за нейното самоуправление като самостоятелна политическа единица ... както беше някога с Източна Румелия” е нова идея, зародила се сред „българското население в Македония”. „Тази идея е идея българска” („Назад към автономията!”, 1919 г.).
След 1924 г. БКП най-често престава да се занимава с македонския въпрос, което е напълно обяснимо. Общо впечатление е, че до 1948 г. партията подчинява националния въпрос на интересите на революционното движение. Тя допуска в документите на Балканската комунистическа федерация да започне подмяна на етническия състав на Македония, като все по-често българите там се заменят с географското „македонци”. Преобладаващо във вътрешнопартийните документи (Витошката конференция, май 1924 г.; Виенският пленум, август 1926 г., Берлинската конференция, януари 1928 г.) е признаването на правото на населението на Петрички окръг (дн. Благоевградска област) само да определя къде да живее – в България или в бъдеща обединена Македония.
Позицията на БКП след 1929 г. е напълно нелогична и по своята същност антибългарска. В резолюцията на ІV пленум на ЦК (август 1933 г.) се говори за някаква „македонска” и „тракийска буржоазия”, които действали заедно с „българската буржоазия”.
Въпреки някои промени в политиката на партията след VІІ конгрес на Коминтерна (юли-август 1935 г.) БКП или не се занимава с македонския въпрос, или продължава да говори за „македонски народ” въпреки осъждането на Ньойския договор. За да не бъде в тон с българското правителство, партията издига лозунга „Македония – на македонците” (например в декларация на Отечествения фронт, декември 1943 г.).
В съответствие с решенията на Антифашисткото вече за народно освобождение на Югославия в Яйце от ноември 1943 г., още през септември 1944 г. в Горноджумайска област (дн. Благоевградска област) за въздействие върху местните организации на БРП (к) пристигат значителен брой югославски дейци, които изискват незабавно започване на работа по създаване на т.нар. „културна автономия” в Пиринския край. От Скопие тяхната дейност се ръководи от двама достатъчно известни генерали от югославската армия – Светозар Вукманович-Темпо и щипянина Михайло Апостолски. Като основен аргумент се използва обстоятелството, че България се очертава да бъде твърдо в лагера на победените във войната, а Югославия – при победителите. Самият Темпо на едно от събранията на горноджумайския областен актив в края на октомври 1944 г. подробно разяснява ужасите, които България ще трябва да преживее като победена страна, и обратно, прекрасния живот, който чака населението на Пиринския край след присъединяване към победителката Югославия. Няколко дни по-късно, на 5–6 ноември, на областната партийна конференция в Горна Джумая Владимир Поптомов, наблягайки на неуреденото международно положение на Югославия, заявява открито: „При такова положение на нещата ... и на македонците в Югославия трябва да им кажем да дойдат в рамките на отечественофронтовска България”.
Въпреки отсъствието на каквито и да е практически стъпки както на държавните органи, така и по партийна линия в посока на „културната автономия”, цялата 1945 г. преминава в ширещи се слухове за откъсване на Пиринския край от България и предаването му на Югославия. В началото на 1946 г. слуховете прерастват в брожение, в случай че се „готвело присъединяване към Вардарска Македония”.
Особено показателен е фактът, че повече от година след Х пленум на ЦК на БРП (к) (8 юли 1946 г.) на практика нищо не се предприема в тази посока освен натиска при преброяването на населението в края на същата година. Характерно за настроенията сред населението е посоченото в доклад на партийната организация в с. Петрово, Светиврачко: „Въпросът за присъединяване на Пиринска към Вардарска Македония се посреща с голямо недоумение от населението, а от партийната маса – с негодувание”.
Преброяването на населението на България през декември 1946 г. остава единственото събитие в условията на „културна автономия” с трайни отрицателни последици в общоисторически план. До голяма степен преброяването е изкуствено, а на записването като „македонец” се гледа като неважна административна формалност. На заседанието си от 21 декември областният комитет на БРП (к) в Горна Джумая решава да се достигнат 70% македонци, което е изпълнено. В градовете в графата „говорим език” на преброителните документи да се пише български, а в селата – предимно „македонски”.
До есента на 1946 г. никакви други действия по „културната автономия” не се провеждат. Неоценима помощ за масовото засилване на съпротивата срещу създаването на „македонско национално съзнание” оказват скопските емисари, които пристигат в Пиринския край през ноември 1946 г. и остават в повечето случаи до юни следващата година. За 8 месеца с арогантното си поведение многобройните учители по „македонски”, книжарите в „македонските” книжарници в Горна Джумая и Петрич, партийните работници от Скопие успяват да предизвикат пълната гама от отрицателни чувства – от присмех у учениците, понеже говорели „по селски”, до пълно отвращение у възрастните, които след тежък работен ден били принудени да слушат поучения в курсовете за изучаване на „македонски” език. Стотината учители от Скопие покриват едва около една трета от селищата по Струма и Места, а в останалите „македонски” език не се изучава.
В училищата непонятният език се преподава два пъти седмично по един час. Арогантността на „македонските учители” предизвиква масово конфликти. В летописната книга на училище „Арсени Костенцев” в Горна Джумая (намирало се на мястото на по-сетнешния хотел „Волга”, днес сграда на ТД на НАП) за учебната 1947/1948 г. се казва: „Годината протече много неспокойно, непрекъснатите дрязги, между учителите-преподаватели по македонски език и другите, се дължаха на много ограниченото им образование и високомерността им”.
Въпреки строгите административни мерки курсовете по „македонски” език масово не се посещават. В един такъв курс в Разлог не идвал нито един от записаните 20 души, та се наложило да бъдат привикани 5 циганчета катунарчета, за да бъде спасен от закриване.
* * *
„Културната автономия” в Пиринския край през 1946–1948 г. приключва безславно за по-малко от две години. Съществени резултати от тази политика никой не очаква при всеобщата пасивна съпротива. Населението на областта се отървава само със силна уплаха и доста притеснения. Набелязаните цели са толкова ужасяващи, че всъщност никой не вярва в действителната им реализация.
_______________
* Отново ще се наложи да отбележим, че и тук ще се върнем към използването на следосвобожденското название на Балканския полуостров.
Свързани текстове:
(Балканската федерация, или как да се обединим, след като сме се разграничили)
