- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 697
- 3
Не е ли чудно – първо да се запитаме – завръщането към една толкова стародавна идея именно когато в Европа и в света тече ясно изразен процес на завръщане към националните държави; едва ли. Същите тези процеси по нашите земи протекоха вече в края на 80-те и в през 90-те години на миналия век взривообразно. Разграничаването като задължително предварително условие за обединяване на държавите и народите – или поне на повечето от тях – нашият полуостров вече завърши; сега подобни процеси текат другаде – в Италия (поречието на р. По, Тирол), в Испания (Каталония и Страната на баските), във Великобритания (Шотландия), във Франция (Корсика, северните части на Страната на баските, Северен Каталон, Бретан, Окситания, Елзас и Лотарингия), в Белгия (Фландрия), в Съединените американски щати (Тексас и Калифорния).
Макар и със закъснение, тече усърдна „балканизация“ както в западните покрайнини на Европа, така и в Северна Америка и това няма как да се прикрива вече; точно тези, които предизвикаха садистичното и кърваво „разграничаване“ на народите и държавите на Старопланинския полуостров сега търпят същите процеси на собствена земя, при това все по-усилено. Впрочем резултатите от проведената наскоро Московска среща на организациите, чиято цел е добиване на независимост на части от съвременни държави, трябва някога да разгледаме тук по-обстойно; струва си, поучително е.
Странно ли е всъщност, че Сърбия – след края на проекта „Югославия“ – е отново начело на борбата за ново обединение на Старопланинския полуостров. Със сигурност не. Свита и без излаз на море, Сърбия няма друг избор освен да търси пътища към ново обединение, па макар и само като „митнически съюз“; това е въпрос на нейното стопанско оцеляване. Впрочем една малка подробност убягна може би от вниманието на анализаторите – Вучич ясно отбеляза, че обединението трябва да бъде между „всички държави и територии“, като под „територии“ той несъмнено имаше предвид областта Косово и Метохия, която бе отделена насилствено в квазидържавно образование през 1999 г. (официално – през 2007 г.), и това бележи може би някакъв поврат в сръбската политика към тази нейна провинция; това обаче е друга тема.
Мечтите на Александър Вучич, отбелязахме вече, под някаква форма са мечти и на милиони граждани на държавите от бреговете на Черно море до полуостров Истрия и от Дунав до Бяло и Синьо море; но редно е да се запитаме доколко е реалистично да се очаква осъществяването на такова обединение, пък дори и само под формата на „общ пазар“.
Макар днес да изглежда абсолютно невъзможно каквото и да било обединение на държавите на нашия полуостров извън така наречения Европейски съюз, то по-внимателно вглеждане ще ни убеди, че идеята не е толкова абсурдна; най-малкото защото останалите европейски мегаобединения се оказаха колоси на глинени крака – дори незначително сътресение като преселническата криза тази година показа ясно неспособността на брюкселските институции да се справят с кой да е проблем, който е по-сложен от дължината и формата на краставиците; също както и в случая с Гръцката дългова криза впрочем. И това е, защото самият така наречен Европейски съюз – писахме вече тук многократно – е извъневропейски проект, американски всъщност; така Западна и Централна Европа бяха превърнати във второразредни играчи на световната сцена, от които световните работи не зависят кой знае колко.
Разхлабването на така наречения Европейски съюз или дори разпадането му би отворило значителна пролука за възобновяване на старите идеи за Балканска федерация, православен съюз, обединение на южните славяни или митнически съюз. Ако пренебрегнем държавите, които имат върху Старопланинския полуостров само незначителна част от своята територия – Румъния (поради битността й на полуколония на САЩ, а също и поради някои исторически и народностни причини), Турция (поради тежка историческа и верска обремененост най-вече), Италия (поради крайно незначителното й земско присъствие на полуострова – 0,02% от територията на страната), Словения (поради общата негативна нагласа у словенците към всякакво приобщаване към балканските народи) и може би Албания (поради исторически създадените крайно обтегнати отношения на албанците с всички техни съседи), то останалите балкански държави ще трябва да разчитат всъщност за създаването на някаква форма на балканско държавно обединение на България и Гърция, които общо заемат половината от площта на Старопланинския полуостров, както и на Сърбия, която има най-богат опит в създаването на такива обединения още от „Начертание“ на Илия Гарашанин (1844 г.); впрочем Гърция исторически също има, макар и почти само на теория, опит със създаването на балканско обединение (Мегали идея, 1844 г.).
Така се оказва, че създаването на някаква форма на Балкански съюз не е само нечия мечта; в определен исторически момент създаването на такъв съюз може да се окаже дори неизбежно.
***
Успоредици
Окончателен вариант на Балканската федеративна република (без Румъния и Гърция). По настояване на Тито и със съгласието на Сталин в нея трябвало да се включат т.нар. „Велика Югославия” (следвоенна Югославия и присъединена към нея Албания) и България. Карта на автора.
Историческият опит в обединяване на балканските земи – или на по-голямата част от тях – в една държава е твърде значителен; от Римската империя, през Византия и България (в нейния имперски период между 801/802 г. и 1018 г.) до Османската империя и Югославия. Струва си да припомним поне част от недавните събития, свързани със създаването на балкански съюз след Втората световна война.
Несъмнено за България тези събития се въртят все около Македония и опитите за създаване в Пиринския край на „културна автономия“ във времето от 1946 г. до 1948 г., която по своята същност не е нищо друго, освен опит да бъдат смекчени условията на Парижкия мирен договор всъщност.
Веднага след Деветосептемврийската революция първото отечественофронтовско правителство (9 септември 1944 г.) е в еуфорията на братските връзки с Югославия. Бързо се възражда идеята за създаване на Балканска федеративна република между всички балкански държави (вкл. Гърция). Проектът често е наричан „малък СССР“. Сравнително скоро се изяснява, че както изглежда, в Гърция нещата не вървят според очакванията според започналата там гражданска война и тя вероятно ще отпадне от проекта. Албания осъществява ускорена интеграция на стопанството си с икономиката на Югославия като първа стъпка към обединение на двете държави (т.нар. проект „Велика Югославия“), но не след дълго Енвер Ходжа е принуден не само да спре обединителните процеси, но и да постави въпроса пред Й. В. Сталин за въвеждане на съветски войски в Югославия, които да помогнат за откъсване на областта Косово и Метохия от Югославия и присъединяването й към Албания. Мечтаната от Г. Димитров всеобхватна Балканска федерация е вече невъзможна, особено след като Сталин приема идеята на Тито за федерация само на славянските балкански народи, изключвайки по този начин и Румъния. Всъщност Титовата идея не е нова, а е пряко продължение на идеите за Велика Сърбия на Илия Гарашанин в неговото „Начертание“ (1844 г.) и представлява просто присъединяване на България към съществуващата вече федерация. Което, разбира се, България не може да приеме в никакъв случай.
Самият Димитров е наясно с главната цел, към която трябва да се стреми новата власт по отношение на Македония. В дневника си на 14 януари 1944 г. отбелязва среща по „въпроса за националното обединение на българския народ във връзка с Македония, Тракия и Добруджа“. В писмо до Сталин от 16 април с. г. Димитров разяснява своя възглед за присъединяването на Македония, което трябва да е ненасилствено. Само „братско съглашение между България и Югославия, с отчитане на интересите и волята на самото македонско население“ може да е в основата на „правилното решаване на въпроса за бъдещето на Македония“ (Дневник, 16 април 1944 г.).
Непосредствено преди обявяване на курс към „културна автономия“ в Пиринския край Тито стига до изнудване. Той предава съобщение за Г. Димитров, че съюзен договор между България и Югославия ще се сключи след „присъединяване на Пиринска Македония към федерална Македония“. Тогава щял да се решава и въпросът за Западните покрайнини. (Г. Димитров, „Дневник“, 15 април 1946 г.). Очевидно при нестабилното международно положение на България въпреки участието в боевете срещу Германия българското ръководство се е опасявало от крайно неизгоден за България мирен договор. Вероятно точно това е най-съществената причина за поемане на курс към „културна автономия“ в Пиринския край на Х пленум на ЦК на БКП (1946 г.).
Ярко доказателство за причините, поради които българското правителство се решава на толкова груба историческа фалшификация – приписването на населението на Пиринския край към несъществуваща етническа общност, са събитията, които следват подписването на мирния договор на България със страните от антихитлеристката коалиция (10 февруари 1947 г.) и особено след влизане на договора в сила (15 септември с. г.). Именно тогава пасивната съпротива в Пиринския край срещу „културната автономия“ се засилва рязко, без на практика да е направено нищо за реализацията на идеята и в месеците след Х пленум. Това се вижда ясно във всички документи, които свидетелстват за този период. Изключение прави натискът, партиен и на държавните органи, при преброяването на населението през декември 1946 г.
На 1 август 1947 г. е направена първата стъпка за преустановяване на политиката на македонизация на Пиринския край. По време на преговорите с Югославия за сключване на договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ е уточнено, че „няма да се действа за непосредствено присъединяване Пиринския край към Македонската република“ (Г. Димитров, „Дневник“, 1 август 1947 г.)
Особено от есента на 1947 г. – след влизането в сила на 15 септември 1947 г. – все по-видими са признаците в действията на българското правителство и на централното ръководство на БРП (к) за отказ от активни действия по македонския въпрос, по въпросите на федерацията и на „културната автономия“, в очевидно търсенето на формален повод за прекратяването на политиката за „културна автономия“. Особено показателно е, че постепенно държавните структури са напълно изтеглени от изпълнението на задачите по „културната автономия“. Тези задачи все повече стават грижа единствено на партийните организации, които продължават в повечето случаи да се ограничават със симулиране на дейност.
С влошаване на отношенията между Сталин и Тито и изключване на Югославия от Коминформ (28 юни 1948 г.) е намерен нужният повод за слагане на край на политиката на „културна автономия“ (ХVI пленум на ЦК на БРП (к), юли 1948 г.). Светкавичната реакция е показателна - удобният момент е чакан отдавна.
* * *
Дори съвсем краткият преглед на събитията и на писмените свидетелства от 1945–1948 г. показва, че българското правителство предприема курс към „културна автономия“ на Пиринския край в разгара на преговорите за подписване на Парижкия мирен договор. Отчитайки уязвимостта на страната като сателит на нацистка Германия, в навечерието на подписването на мирния договор е предприет под силен югославски и съветски натиск политически курс към Македония, който само изглежда продължение на по-раншната партийна политика на БКП и на партиите от Отечествения фронт. На практика освен наложените резултати от преброяването през декември 1946 г. от политиката на македонизация остават само чупливи листове хартия в архивите на Пиринския край. И безкрайни разговори на маса.
А в Париж България се отървава сравнително леко; не са загубени нови български земи в сравнение с границите към 1 март 1941 г., но репарациите са значителни. В политически смисъл обаче все още ги плащаме, макар и по малко.
(следва)
_____________
* От сега и насетне тук също ще ползваме следосвобожденското название на Балканския полуостров като малък принос в борбата за безусловна чистота на езика ни.
