Русия не може да изостави Кавказ

Огромната страна бе съборена отвътре, с помощта на предателство – то иначе и нямаше да е възможно случилото се. Легендите за този крах, създавани от пропагандните средища на Запада, доскоро бяха всеобщо възприемани; със сигурност тук ще се спрем подробно на изфабрикуването на тези легенди най-малкото поради задължението винаги да бъдем на страната на историческата истина. Да, днес наистина знаем, че разпадането на Съветския съюз бе резултат на най-банално предателство, добре платено при това, изглежда. Това предателство накара всички ни да зяпнем от учудване и да гледаме невярващо; впрочем точно това е обичайно винаги, когато се сблъскваме с кое да е предателство.

* * *

Сред руските земи Кавказ заема наистина особено място (вж. Свързани текстове); част от този размирен район единствен направи забележим опит да се откъсне от Русия след разпадането на СССР и на руското военно-политическо ръководство се наложи да впрегне всички сили, за да преодолее последствията от тези събития. Двете чеченски войни от края на миналия век белязаха историята на Русия с трагизъм, който няма да може да бъде забравен скоро.

През последната седмица зачестиха притеснителните новини, свързани с кавказките републики; това ни дава повод с тях да започнем поредицата от текстове, свързани с разпадането на Съветския съюз. Две уж невинни краткотрайни сбивания на юношеското първенство на Русия по свободна борба и на същото първенство, но при мъжете, приковаха вниманието ни; вторият случай наложи дори намеса на взвод от специалните части на Якутия, където се провеждаше първенството.

И в двата случая в неспортменските изблици бяха замесени представители на северокавказките републики – при децата от Ингушетия, а при мъжете – от Дагестан; и двамата борци налетяха на бой, след като съдиите отсъдиха победа за противниците им.

Друг случай с двудневна давност също привлече вниманието ни – стотина души отвлякоха от моргата на Назран в Ингушетия труп на терорист, убит при въоръжена съпротива на органите на реда предния ден. Нищо подобно няма да можем да си припомним да се е случвало някога.

Не е наша работа да се намесваме в спортни или в погребалните неразбирателства, но и трите събития бяха твърде показателни; кавказците отдавна са свикнали безнаказано да престъпват общоприетите норми за поведение сред славянското население в Русия. Тази безнаказаност възпита у тях чувство за превъзходство, за всепозволеност. Трудно ще е да не се сетим, че преди няколко години чеченски юноши предизвикаха масово сбиване в детски лагер до Сочи, понеже нахално ухажвали едно от момичетата от друг район на Русия. Центърът на Москва и в наши дни изнемогва от свръхбогати чеченци, дагестанци и ингуши, които изкупуват безумно скъпи апартаменти, а после тероризират съседите си с непрестанен шум.

Изглежда на Кавказ и днес е неспокойно. Ще сме принудени обаче веднага да забележим, че малко повече от 16 години след края на въоръжените сблъсъци в Чечения конфликтът там, а и в Северен Кавказ изобщо, деградира от същинска война с обширни разрушения и неизброими човешки жертви до междуличностни стълкновения – такива, каквито има навсякъде по света, без това да зависи от народностната принадлежност. И този резултат е следствие от умението на руското ръководство да се справя в подобна обстановка, когато реши да го направи; това властово умение всъщност е изграждано столетия у руския политически елит и при нужда той го прилага умело.

* * *

Успоредици

Зимно настъпление в Чечения, 1845 г.; литография по рисунка на Василий Тим (1820–1895) в сп. „Русский художественный листок”, 1856 г.; частна колекция

Съвсем наскоро се навършиха 150 години от края на най-продължителната война, която Русия води в цялата си история – Кавказката (1817–1864). Тази война има за цел да свърже и географски с Русия грузинските, част от азербайджанските и арменските земи, които към началото на ХІХ в. вече са се присъединили доброволно към Русия. Нейният край е сложен с тържествен молебен и военен парад близо до Сочи на 21 май 1864 г. Очевидци твърдят, че тази дата се чества ежегодно и масово в руските републики с многобройно адигско население – Адигея, Карачаево-Черкезия и Кабардино-Балкария.

Около географската потребност от окръгляне на кавказките земи, изглежда, всичко е ясно; продължава обаче да е не съвсем понятно за всички защо Русия продължава да полага усилия за задържане на тези земи в границите си. Кавказ има стратегическо местоположение, наистина; Кавказ е най-романтичната част от руската история – и това е вярно. Но стопанската привлекателност на тези земи за мнозина остава съмнителна.

Чисто стопанската (не)изгода е в основата на доводите на все по-малобройните противници на продължаващото руско присъствие в Кавказ. Кавказките републики са на челните места в списъка със субекти на Руската федерация, които са на дотации от федералния бюджет, съставян от руското министерство на регионалното развитие. Ингушетия попълва почти 90% от годишния си бюджет за сметка на федерални средства, в Чечения дотациите са 85% до 90 %, в Дагестан – почти 80%. За Северна Осетия, Адигея, Карачаево-Черкезия и Кабардино-Балкария централизираните помощи са от 60% до 67% от годишните им бюджети. Излиза (според поддръжниците на отделянето на кавказките републики), че е твърде скъп руският престой на чист високопланински въздух.

Това се получава обаче, ако гледаме само в колонката „разходи”. Кавказките републики са доста бедни на полезни изкопаеми в сравнение с общоруските запаси. Прословутият чеченски нефт се оценява на около 150 млн. тона по най-оптимистичните преценки, което е едва 1% от нефтените запаси на Русия. Така както е незначителен чеченският нефтодобив в сравнение с общоруския – „Роснефт” продаваше доскоро чеченски нефт за малко над 460 млн. евро годишно, Дагестан добива устойчиво по 613 млн. куб. м газ годишно, а запасите в каспийския шелф се оценяват на не повече от 500 млн. тона. Кабардино-Балкария получава значителни количества волфрам.

В Дагестан и Северна Осетия има мед и цинк. Едва ли трябва да се пренебрегват залежите от мрамор, туф, пясък и чакъл, дървен материал, чието експлоатиране изисква значителна работна ръка – особено важно обстоятелство при наличието на двуцифрена безработица в тези републики. На необятните възможности за туризъм там ще се спрем нарочно някой път.

Като теглим чертата и на колонката с приходи, става ясно май, че дори и да не могат да се издържат сами, без помощ от федералния бюджет, кавказките републики не са чак толкова далеч от изравняване на приходната и разходната част на сметките си. При умело ръководство обаче.

Русия не може да изостави Кавказ и поради пълната безперспективност на такова отделяне, което няма да я освободи от проблеми, а ще натрупа неизброимо много нови. Кавказките републики като правило са със силно уголемени териториални граници. Такъв е примерът със северните райони на Дагестан, където живеят предимно руснаци.

Напълно основателни са опасенията, че ще се повтори случаят с Грузия, която в съветско време също бе значително надценена териториално по чисто политически причини. Или като Украйна – с нейната рускоезична източна половина и Крим, който накрая успя да се отдели драматично след референдум. Без Русия в кавказките републики ще настанат етнически и религиозни колизии, които пак няма да оставят района без руска намеса, но много по-сложна и скъпа.

(следва)

Свързани текстове:

http://glasove.com/categories/komentari/news/rusiq-i-severen-kavkaz-obrecheni-da-sa-zaedno

(Русия и Северен Кавказ: обречени да са заедно)