В свят, в който идеята да бъдем толерантни към всекиго и всичко е и под прожектора, и в обществените дискусии, използвам случая да споделя нещо лично. От известно време се чувствам на 9 години. Много ми харесва тази възраст. Времето си минава, а аз си се чувствам на 9 г. Бих искала да открия и да се свържа с хора, които също имат различна социална възраст. Смятам, че сега е моментът да настояваме нашата социална възраст да бъде призната. Разбира се, това следва да бъде отразено в документите за самоличност. Да се знае от всички, че ние, видиш ли, се чувстваме (няма никакво значение какви сме), но се чувстваме на определена възраст. От там-нататък е лесно. Ще имам право да се запиша във втори клас в кварталното училище, където несъмнено ще се чувствам по-добре отколкото сега, на тази си възраст. Това че няма да се налага да работя и да плащам данъци се разбира от само себе си, защото толерантното общество трябва да признае моите чувства.
И бъдете сигурни, че ако след време се почувствам като млад пенсионер или нещо друго привлекателно, аз ще настоявам законодателно да бъдат удовлетворени моите чувства.
Обявата на сайта на Регионалния инспекторат по образование - София за инициативи в средното училище с инициатор "Джендър образование...", подписана от Ваня Кастрева, началник на Столичния инспекторат по образование.
И така, сега сериозно…
Откакто прочетох за идеята Истанбулската конвенция да бъде ратифицирана у нас, мира не намирам. За да не съм предубедена – изчетох я. Отделни определения или залегнали насоки за образование например - по няколко пъти. Нещо ме притеснява. Чета какво споделят хората. Аргументи „за“ и „против“. Притесненията ми не стават по-малки. Дори се добавя и усещането за ужас, че предстои субективни възприятия да доведат до законодателни и образователни промени, общовалидни?
В член 14 Образование чета: „Страните предприемат … стъпки за включване на … учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.„ Я пак? Обществото не знае нищо за ролите на пола, джендър е чуждица, която просто не е имала повод да се наложи. Лингвистите имат думата да обяснят кога и как думите навлизат в езика. Та, в обществото това не е на дневен ред, а някой планира да говори за нестереотипните такива? Къде? В тематични семинари ли? Прочетете пак: на всички образователни равнища! На всички! От детската градина, която преди няколко години бе въведена пак с шум и протести като задължителна.
Ами стереотипните? Поради що се отричаме от тях? Затворете очи и вербализирайте определение за стереотип.
Това ли си помислихте наум: „Трайна, укрепнала система от нервни връзки и условни рефлекси, които се активизират и проявяват при определен последователен ред на човешката личност“?
Проблем е когато на стереотипите се дава единствено отрицателно значение. Във формирането на стереотипите лежат социални и когнитивни механизми. Отричането им може да доведе до усещане у носителите им, че тяхната интелигентност и преценка са поставени под съмнение. Естествено те заемат отбранителна позиция. В момента има риск напълно да се пренебрегва факта, че стереотипизирането се появява винаги когато социални групи си взаимодействат и това е естествен процес. Автори, изследващи темата намират, че познанието на стереотипите е полезно при изследване на кроскултурната емпатия.
……
„Целият свят е сцена и всички сме актьори“, нали така? Дали днешната ми роля ще ми пасва след 5 години? А на вас? Или просто малък експеримент в „ролята на…“ е част от развитието на Аз-а? Помислете.
Имам познати – приятели или не, които са родени с У хромозома и се харесват с поли. Много мъже имат по-поддържан маникюр от мен, а и аз самата не крия, че се чувствам комфортно в панталон. Но все пак това – както се спекулира – е 21 век, нали?
Обаче, зад повърхността, зад онази фасада, която като че ли все по-често е по-важна за съвременния човек, има дълбока, тъмна, неизвестна и непознаваема шир, има тайни тунели и скрити образи… има неспомнени, но и незабравени преживявания, има осъзнати или не копнежи, има болки и радости, има дълбочина в личността, в човека. Това е личната история. Пътят, по който преминава всеки. От зачеването. Всяка лична история е различна и не само поради това не сме индивиди, индивидуалности.
Но има и по-дълбоки тайни в човешката психика. Психоанализата го нарича „то“, аналитичната психология „безсъзнавано“, определения има и още. Но то е там, в човека. Във всеки човек, независимо от обвивката, с която се заявява пред света. Ще ви кажа какво един дълбоко личен процес на изследване, на опознаване, може да открие у вас, у мен, у брат ми или баща ми или пък съседа, и съседката, разбира се. Всички ние от неизвестно кога (аз не мога да поема ангажимент да твърдя, че човешкият род е плод на божия промисъл, както и че Дарвин е прав и ще продължа да се забавлявам вероятно до края на дните си с този въпрос), та от памтивека в нас носим и пазим символите на анимата и анимуса*, краля и кралицата, героя или сянката и още… В нас се вплита ин и ян** енергията. От дълбините на душата или от безсъзнаваните пластове на психиката тези колективни образи ни изпращат послания. Приказният контакт, който осъществяваме с тях също оформя човешките същества. Търсим и се развиваме. Срещаме приятел, а и партньор, който допълва нашите липсващи или просто неоткрити мъжки и женски качества и постепенно израстваме като хора… в добрия случай. Хармонично, пълноценно.
Това е и един от отговорите на екзистенциалния въпрос за ролята ни на този свят. Духовното израстване. Лично на мен и 42*** много ми допада… Но, когато е сериозно, предпочитам да си отворя и очите, и интуицията.
Хайде сега да доплуваме до повърхността. Едва ли имате възможност за дълго вглеждане в себе си, едва ли имате спокойствието за лична среща с велкиката майка, мъдреца или сянката във вас, предполагам поне 3 пъти прекъснахте четенето, заети с „важните неща“ в живота. Но не се отказвайте. Тази нощ, може би точно тази нощ в съня ви ще ви навести образ, който ще ви развълнува. Може би ще каже или покаже нещо… Дали ще го разберете? Едва ли… Едва ли днес, едва ли утре. Но ако много искате дълбоко в себе си и истински – един ден ще се запознаете с него и с някой от другите герои, които живеят във вас.
Наистина трудно се излиза от дълбокото. Хайде пак да пробваме. Завъртаме се надясно, по часовниковата стрелка и от света на приказките се връщаме в реалността, от света на душата се връщаме в България, в 20-те години на 21 век.
Огледaйте се наоколо, вижте очите на хората. Махнете маската под формата на облекло, аксесоари или заявени претенции, което донякъде съзнателно, и в някаква степен несъзнателно са избрали и вижте очите. Те могат да са топли или дълбоки, хитри или тъжни, смеещи се, ликуващи или потайни. Могат и са различни! Защото те са прозореца към онези скрити герои, които като че за секунди срещнахме преди малко.
И стигам до това, което от самото начало ме човърка да пиша. Тук, в тази прекрасна страна растат и поколения след нас. Дали тяхното наличие е част от смисъла на живота? Всеки сам усеща. Погледнете сега в очите на детето си или на съседското хлапе, онова палавото… или на момчето на колежката или близнаците от парка, всички… Всички тези искрящи прозорчета: небесно сини, закачливопъстри, маслиненозелени, дълбоко кафяви с незнайно какви още определения. Тези прозорчета крият богатство, което всеки от тях – Ана, Иван или Марти тепърва ще открива. Тепърва ще открива опита, който мама и татко му подават като модел, който баба и дядо също му демонстрират, а – и двойката от съседния балкон. Ще плаче тайно ако авторитет липсва или ако значима фигура прегази физически или психологически граници, ще му растат криле от самостоятелни открития и усмивка ще озарява лицето при радостно приятелско споделяне. И той и тя ще сънуват и мечтаят и той и тя ще растат различни и специални. Един ден символично ще срещнат своя личен принц: ще мечтаят да са като него или той да е до тях. Мечтите са много лични, не ги пипайте.
И всички тези прекрасни същества, които не само са метафорично продължение на живота, растат, развиват се и учат да опознават света. Какъв свят подготвяме за тях? Помислете. Светът на опаковките или на цялостността? Свят, в който обектите са подложени на дисекция, една характеристика се изважда и извежда като водеща, интимността се превръща в показност, човекът в гротеска. Свят, в който границите са размити, хората загърбват същността и се приплъзват по формата, свят, в който толерантността насилва, а традициите се изкореняват с апломб…
Нека не припознаваме изкуствено наложени ни теми за дискусия като приоритетни в развитието на нашето общество. Нека не забравяме, че в България има силни или активни жени, които са такива без специални „обществени дебати“, и има мъже, чувствителни и нежни – приети и обичани от обкръжението си, които не се припознават с онези под изкуствената светлина на прожекторите сега. Нека не изваждаме тема с размера на муха от набора от обществени проблеми и да я превръщаме в слон, когато представяме света и знанието на децата си, когато ги подкрепяме в тяхното развитие като цялостни личности. Те имат други потребности. Нека да тръгнем от там.
В противен случай скоро ще се дискутира със същия поляритет темата за човекоядците****, които имат право да избират с какво да се хранят. И отново обществото ще бъде разделено на три, каква ирония: „за”, „против” и „мене ми не дреме“.
-----
*Анима и анимус са понятия в психологията, въведени от швейцарския психолог Карл Густав Юнг. Той нарича маскулинния (мъжки) принцип в душата на жената анимус, а феминния (женски) в душата на мъжа анима. Хвърляйки мост между земята (женското) и духа (мъжкото), половата полярност носи базисната творческа динамика на подтика към индивидуализация.
** Концепция в китайската философия и метафизика: ин е наричан женски елемент, а пък ян – мъжки. В същото време и двата пола притежават от другия елемент в себе си и при достигане на желаната вътрешна хармония двата елемента се хармонизират у човека.
***Ако сте чели или просто чували за „Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс, вие знаете отговора на Живота, Вселената и Всичко останало. А той е: "42".
**** Примерът е от идеята на Джоузеф Овертон. Според Прозорецът на Овертон за всяка идея или проблем в обществото съществува т.нар. прозорец на възможностите. В рамките на този прозорец идеите могат или не могат да се обсъждат масово, открито да се поддържат, пропагандират, да се опитват да се закрепят нормативно. Но Прозорецът се движи, като променя възможностите от стадий на „немислимото“, съвършено чуждото за обществения морал, напълно отхвърлено - до стадия на „актуалната политика“, тоест до нещо вече широко обсъждано, прието от масовото съзнание и закрепено в норми.