Ето ни в третия следвоенен период.
Първият беше периодът на Студената война, символично приключил с падането на Берлинската стена през 1989 г. и разпадането на Съветския съюз. Вторият бележи апогея на либералния капитализъм, останал сам и триумфиращ на бойното поле. Победата беше толкова пълна, че Франсис Фукуяма се чудеше тогава дали има нещо след това и дали не живеем в края на историята. Финансовата и икономическата криза от 2008 г. даде отговор: можем да бъдем сами и да загубим играта.
Оттогава навлязохме в популистката епоха.
Няма смисъл да се заяждаме за думите. Думата “популизъм” се наложи и трябва да я приемем. При две условия: първото е да разберем, че днес популизмът вече не е идеологията на народа, както вчера социализмът не беше идеологията на работническата класа. И в двата случая тези формулировки не бяха нищо повече от опортюнистична теоретизация, дело на интелектуалци и политици, на движения в социалното тяло. Умишлено дадох на тази статия заглавието на един труд на Ленин (“Какви са приятелите на народа”, 1894 г.), плод на конференции, насочени… именно срещу популизма и неговия основен теоретик в Русия в края на ХIХ век, Михайловски. Народът не е темата на тази история: той е неговият залог.
Второто условие е да се изчисти речника от всички лъжи, които прокарва. А именно думата “народ”, както в Русия през ХIХ век, така и в нашия свят днес, през ХХI век, е тази, която деспотите и демагозите непрекъснато използват, за да оправдаят своите начинания на присвояване и да я превърнат в оръжия срещу свободата. В демократичната епоха политическите битки са битки на речника, а победителят е този, който съумее да си присвои ключовите значения в момента.
Различните значения на думата “народ”
“Народ” означава най-малко четири неща. Първо, цялото население на една страна. В демократичните държави, управлявани от всеобщото избирателно право, то се припокрива с политическото, дори с електоралното тяло. Такова е значението му в латинския израз Senatus populus que romanus (първото значение).
В Рим той се различава от плебса (plebs), който обозначава гражданите, които не са патриции, т.е. благородници, които първоначално имат ограничени граждански права. В съвременна Франция това е народът без елитите; което във фамилиарния език се нарича populo или “простолюдие” (второ значение).
Но народът е и неразличимата маса от индивиди, събрани на едно място заради конкретно нещо: искане, демонстрация, протест, окупация. Тогава народът е синоним на тълпа, съставена от онези, които са се срещнали някъде в определен момент (трето значение).
И накрая, народът днес се идентифицира с всички онези, които издигат глас в публичния дебат: това е мнението, което винаги се е изразявало спонтанно, но чийто обсег днес се усилва от интернет и се предава от “социалните мрежи”; именно тази постоянна говорилня твърди, че превръща анонимността си в доказателство за своята представителност (четвърто значение).
Да вземем за пример “жълтите жилетки”
33 поредни съботи на демонстрации в десетки градове, подкрепени в разгара на движението от 72 на сто от французите: какво повече? Впечатляваща равносметка, която няма еквивалент в днешна Франция. Кой би могъл да оспори, че месеци наред “жълтите жилетки” бяха френския народ?
Да, но кой народ? Със сигурност народът-тълпа, както го определихме по-горе. Трябва да признаем, че движението непрекъснато отхвърляше изкушението да се структурира като партия или политическа организация, за да служи на нещо различно от онова, което беше в ума на демонстрантите. Когато преминем впрочем от народа-тълпа към народа-политическо тяло или електорално тяло, неговата представителност се срива: изведнъж от 72 на сто подкрепа пада до 2 или 3 процента като намерение за гласуване!
Нека отбележим също, че работническите синдикати, чийто народен характер е неоспорим, останаха извън движението, въпреки усилията на някои активисти от Общата конфедерация на труда (CGT). Що се отнася да единствената партия, която се опита да си присвои “жълтите жилетки”, тази на “Неподчинената Франция”, тя претърпя кървав неуспех, подплатен с шумен провал на последвалите европейски избори. Стратегията на Жан-Люк Меланшон беше ясна: да се опре на народа-тълпа, за да го превърне в народ-плебс, което да доведе или до изборна победа, или до бунтовническо движение.
Хората не са толкова глупави: те не са готови да предложат повод на професионални революционери, които никога не са нищо друго освен политици от краткия жанр.
Резултатът: във Франция, както и в Испания, левият популизъм, който, както и в Латинска Америка, се състои в
опит да бъде заменена опозицията ляво-дясно от разцеплението народ-елити,
този популизъм е агонизиращ, ако някога изобщо е бил жив. Няма да съжаляваме, защото той, в крайна сметка, отразяваше по-скоро нарцистичното насилие на своите инициатори, вместо да разкрива нови пътища. Днес всечки се подиграват на корабокрушенето на социалдемокрацията, докато би трябво да се съберат около трупа на “Подемос” или на “Неподчинената Франция”. Що се отнася до социалдемокрацията, тя наистина не е чак толкова зле в Испания, Португалия, в скандинавските страни. Залезът й във Франция и дори в Германия, се дължи не толкова на изчезването на традиционния й електорат, колкото на интелектуалното й отслабване, т.е. на нейната неспособност да анализира реалния свят в светлината на най-изпитаните ценности: нацията, заслугата, интегриращата функция на училището, светския характер, еманципаторската роля на труда, с други думи републиканските традиции.
Разчистващата вълна
Оригиналността на “разчистването” (dégagisme) е в амбицията народа-плебс да бъде превърнат в цялостно политическо тяло (populus), чрез премахването на малка шепа привилегировани и експлоататори. Това е голямото изкушение на народното единодушие и тук отново откриваме “Неподчинената Франция” с проекта й за Шеста република и управление на Националното събрание, както през 1793-1794 година. Това е заместване на марксистката класова борба със сблъсък на целия народ с няколко символични фигури на богатството, като основен конфликт в обществото. Това е и заместване на демократичното ръководство с харизматичния и авторитарен принцип (на немски Führerprinzip).
Това, което прави този популизъм толкова вреден и опасен, е, че той не предлага да създаде нищо конкретно, освен да зачита волята на народа. Но тъй като не казва какво има предвид под това, нито начините да го постигне,
популизмът отваря вратата за всички лични приключения и предварително оправдава всички тирании.
Честъртън казваше, че когато хората престанат да вярват в Бог, те вече не вярват в нищо. А когато не вярват в нищо, те вярват във всичко. С удоволствие ще приложа тази просветляваща мисъл към демокрацията. Когато хората, обзети от популизъм и желание за разчистване, не вярват вече в демокрацията, нито в представителната система, нито в друга система, те са готови да приемат всичко. Разбира се, сам по себе си популизмът не е фашизъм. Но вчера, както и днес, той си остава един от най-сигурните начини, които водят до него.
Омарът на раздора
Това е третата ни илюстрация на трафика на значения. Тук не става въпрос за “разчистването”, а за морализма, т.е. приложния морал, не сам по себе си, а приложен към другите. Народът-мнение е превърнат в добрия рицар и в политическа инстанция. И тук главният виновник са медиите; народът-мнение се взема за суверенния народ. Току-що видяхме отлична илюстрация на това с аферата “Рюжи”*.
След зимата на “жълтите жилетки”, дойде лятото на омарите. Демократичната придирчивост трябва да е паднала толкова ниско, че основната част от публичния дебат да се занимава цял месец не с пенсиите, нито с Иран, нито с финансовия балон, който всеки миг заплашва световното равновесие, а с няколко омара и няколко бутилки от избата на резиденцията на председателя на Националното събрание. Като цяло, предпочитам прахосниците пред палачите, организаторите на вечери с рачешки глави пред онези, чиято мечта е главите да се търкалят в коша на гилотината. Поучително ще повтаряме, че трябва да се съобразяваме с новите изисквания на публичния морал и други бабини деветини. Каква шега! Сякаш моралният ред а ла Mediapart не бе измислен от най-лошата антирепубликанска реакция в началото на Третата република!
Предпочитате Дьо Гол, голям джентълмен и голям политик? Аз също. Това, което ме тревожи във всички тези случаи, е
раболепието на повечето журналисти, тяхната сервилност
към вечните тъжни страсти на народа-крал. В деня на оставката на Франсоа дьо Рюжи в Европейския парламент имаше дебат за назначаването на Урсула фон дер Лайен за председател на Европейската комисия. Съществен дебат, предаден с едно-единствено изречение по BFMTV, докато “аферата Рюжи” стана тема на телевизионни предавания, дебати, безкрайни редакционни статии.
Ето го популизмът на журналистите, в цялата му посредственост, заслепение, цинизъм!
Това е голяма тема: отстъплението на демокрацията по света под ударите на популизма е факт от първостепенно значение. Всичко подсказва, че отсега нататък Франция и Европа като цяло не са защитени от едно явление, което заплашва нашите свободи.
Не засегнахме възхода на популизма. Стагнацията на стандарта на живот на средните класи, деиндустриализацията, преходът към мултиетнически общества, развитието на интернет и социалните мрежи са някои от обяснителните фактори, към които трябва да се върнем.
Не народът е популист, а демагози и авантюристи с надеждата да заменят институциите със своя произвол.
Именно кризата на демократичните институции, партиите, синдикатите, мисловните течения, Църквите обясняват това явление, докато традиционно плодородната за интелигенцията почва е по пътя на ускорено заблатяване.
Левият популизъм се провали. Популизмът непременно е десен и най-вече крайнодесен, защото почива на радикална критика на представителната система и на сляпо доверие в “движението”, а не в разума. И въпреки това, при всички споменати по-горе епизоди, партията на Марин льо Пен прояви много повече благоразумение и сдържаност от тази на Жан-Люк Меланшон. Каква тогава е днес стратегията на Националното обединение?
Идеята за народ, обединен извън всякаква организация, е лъжа. Тя почива на объркването на различните значения на думата “народ” и на недоказуемия постулат за сближаването на интересите на всички части от населението. Това е едновременно предлиберален и предмарксистки възглед, по-близък до германския романтизъм, отколкото до картезианския дух.
Какво да се прави? (отново Ленин!)
Решението на проблема с демокрацията през следващия век почива на една нова, безпрецедентна комбинация на класическата представителна система с легитимните стремежи на гражданите към форми на пряка демокрация. Без представителната система, либералният характер на демокрацията ще бъде заплашен. Без прякото участие на гражданите, тяхната ангажираност към самата демокрация ще бъде поставена под въпрос.
Ах! Ето ни в подножието на стената! Това е истинско предизвикателство, истински строеж! Нужно е новаторство, смелост и несломима мъдрост!
*Аферата “Рюжи” - Пищните вечери, скъпите ремонти за сметка на данъкоплатците, заемането на социално жилище в Нант и др. разкрития на сайта Mediapart за начина на живот на Франсоа дьо Рюжи, бивш председател на френското Национално събрание, впоследствие министър на екологията, станаха причина той да подаде оставка през юли 2019 г. (бел. пр.).
Превод от френски със съкращения: Галя Дачкова