Вили Стоянов пред "Гласове": Всички управления пренебрегват културата. Парадоксално, но добрите примери са от времето на комунизма

Автор: Лора Асенова 

- Не всеки може да бъде Бах, Бетовен или Вивалди, но може да провокира публиката със самия себе си. "

- Пандемията не само, че не ме уби, но даже ми даде, ако не нов живот, то поне нов смисъл."

- На моменти изглежда сякаш наистина това е част от някаква конспирация, че има желание народът да е по-прост. Колкото може по-малко да споделя за чувствата си, по-малко да общува и да се изразява. Има страх в хората. А страхът често е по-опасен от самата опасност. Накрая се оказва, че ни е страх от това да живеем. Според мен животът се осмисля от впечатленията, от желанията, от страстите и от чувствата, които искаш да споделиш. Не тези, които ти дават, а които искаш да споделиш. Щастието идва от даването, а не от получаването. Същото е и с музиката."

- Ние имаме две от трите училища по фолклор в света, имаме много добри училища и академии, които развиват музиканти, които после се ценят в целия свят. Имаме фантастични джазови музиканти, фолклорни музиканти, голяма дълга линия на страхотни оперни певци и въпреки всичко въздействието на всички тези големи личности е твърде малко. Няма перманентен контакт на българската култура с народа.", казва Вили Стоянов пред "Гласове".

Следвайте ни в Телеграм 

Докато никой не се бореше кой да вземе Министерството на културата, се срещнах с един човек, който прави много за културата в България. Вили Стоянов е тромбонист, който участва в редица музикални колаборации, преподавател е в НМА "Проф. Панчо Владигеров", както и в НМУ "Любомир Пипков", но и от доста време се е ангажирал с това да разпространява и осъвременява музиката на дядо му - големия български композитор Йосиф Цанков. Вили е от музикантите, които са открили смисъла на музиката и го разпространяват с майсторските си изпълнения, в които влагат сърце и душа. Следва разговор за намирането на мястото си като музикант, защо вече често чуваме музика, която "не ни пречи" и поддържаме ли паметта за значимите личности в България. Може би в тези въпроси се крият отговори за обществото ни. 

- Кога се обърнахте към творчеството на дядо Ви, Йосиф Цанков?

- Преди пандемията си говорих с приятел - музикант за наше участие с латино програма, на морето пред публика твърде далеч от този музикален стил. Въпреки опитите ни някак не успявахме да увлечем „хората с ланци“. Единствен той, изцяло потопил се в импровизациите си, тотално отказващ дори да опита да им се хареса, в крайна сметка успя да спечели вниманието и аплодисментите им. След участието потънахме в разговор и аз се поинтересувах как е успял. Тогава той ми разказа как веднъж в една църква е получил прозрение, че  душата, която влагаме в музиката, е това, с което сме различни. И ако всеки музикант е една малка точка в морето от музика, то той трябва да се старае да бъде впечатляващ дори само в тази малка точка. Тя е важна. Не всеки може да бъде Бах, Бетовен или Вивалди, но може да провокира публиката със самия себе си. Този разговор много промени начина ми на разсъждание. Оттогава обърнах внимание и на творчеството на дядо ми, защото то е част от мен и е мой дълг да го продължа. Оттогава започнах да се занимавам и с композиране. И така се случи, че 2 дни преди да ни затворят аз вече имах план с какво да се занимавам поне до средата на следващата година. Тогава записахме 2 албума с The essential Funk Trombone, албум с BrazzVilliDj, успях да реализирам соловия си албум, както и този на SINthesis секстет, аранжирах програма от 20 миниатюри за 4 тромбона по песни на дядо ми, записахме и издадохме боса нова албума и биг бендовата програма от цикъла „Срещи с деди Йожи“. Така че пандемията не само, че не ме уби, но даже ми даде, ако не нов живот, то поне нов смисъл и посока. 

 

"Среща в приказката" - Концерт за щрайх, джаз трио и соло тромбон по музика на Йосиф Цанков, аранжименти Милен Кукошаров. Откриване на Банско Джаз Фестивал 2023, в изпълнение на щрайха на Симфоничния оркестър на БНР, джаз трио в състав Милен Кукошаров, Борис Таслев и Атанас Попов, солист Велислав Стоянов, диригент Любо Денев-син

- Оказва се, че на едни по-късни години намирате себе си и смисъла на музиката. Това вероятно е много трудно да намериш точното си място в музиката. 

- И е така и не е така. Например това, което знам за дядо ми от разказите на майка ми и на баща ми е в общи линии разказ за човек, който е покосявал с ръста си, с чара и с добрината си, но и музиката му е тази, която маркира цяла една епоха – от 20-те до 70-те години. Особено в Царска България, а после и с нов апогей през 60-те. Но представете си, че в началото, когато е пишел, той е създал определена звукова среда на София. В нея се открива галантността и интелигентността на деди. Сега, когато я пренасям в наше време, си мислех, че това е музика, която никога няма да спре да докосва. Аз съм чувствителен към художествените произведения и на мен те силно ми въздействат. Не мислех, че те имат давност. А се оказа, че България, която толкова дълго е живяла с музиката на Йосиф Цанков, не си спомня много добре творбите му. Хората търсят друго. Даже имам един разговор с друг мой колега, който толкова ме впечатли, че не мога да го забравя. Той прави модерна музика и е доста успешен и то в международен план. Той е по-малък от мен и го питах какво влага в тази музика, която за мен е неразбираема – не ме впечатлява като форма, твърде елементарна е, нищо не се случва в нея. И той ми каза следното: „Вилка, представи си, че сега ходиш из София със слушалки на ушите и слушаш моя музика. Моята цел е да не ти пречи.“. Не можах да отговоря, това за мен е страшно смешно, но явно този тип разсъждение властва. Това е един много голям пазар за хората, които решиха да възприемат по този начин музиката и да ѝ отредят такова място – да не пречи. 

The essential Funk Trombone, Kapana Fest

- Много интересно и правилно го е формулирал – музиката днес не ни пречи, не ни вълнува. Но ето че се харесва, че се слуша. Според Вас, има ли връзка с начина ни на живеене? 

- Това е сериозен въпрос. На моменти изглежда сякаш наистина това е част от някаква конспирация, че има желание народът да е по-прост. Колкото може по-малко да споделя за чувствата си, по-малко да общува и да се изразява. Има страх в хората. А страхът често е по-опасен от самата заплаха. Накрая се оказва, че ни е страх от това да живеем. Според мен животът се осмисля от впечатленията, от желанията, от страстите и от чувствата, които искаш да споделиш. Не тези, които ти дават, а които искаш да споделиш. Щастието идва от даването, а не от получаването. Същото е и с музиката. Ако получаваш естрадна прима срещу 250 лева за билет, несъзнателно ти не си там заради музиката. Според мен най-големите безвкусици са най-скъпите и най-посетените. Което показва, че ние не сме изградили уважение към интелекта на изпълнителя, какъвто например имаше Паша Христова, а се задоволявамe с лошо вибрато и селяндурско фразиране, което е най-първичното. Това е резултат от други първични страсти – като кючека или крадените мелодии. Тази огромна публика се определя с песни като „Не сме безгрешни, но сме истински“ или „Карай на червено“. В същото време има много други доказателства и примери, че живото свирене и интелигентна музика съществуват и вълнуват хората. Има изключителни записи, но живото изпълнение е безценно. Ако сега с Вас се разходим из София, ще попаднем на поне 3 места, където ще чуем джаз, авторска музика или „ъндърграунд“. Така че има разнообразие – има я музиката, която не пречи, има я тази музика във всички цветове, която се появи след комунистическия вакуум и страстите се отприщиха, и има разкошни музиканти, за които обаче трябва да се разтърсиш. Ето има и такова нещо, за което, както каза Любослав Пенев в едно интервю „вътрешно си ръкопляскам“ – това, за което преди завиждахме на театралите, че са им пълни салоните, вече се случва и с джаз музиката – джазът пълни зали. Много мои колеги се върнаха от чужбина именно заради тази подобрена среда и започнаха да творят тук. И така България започва да изглежда много чаровно в музикално отношение.  

"Stereo neon" - албум "Make it right, do it nice" на групата The essential FUNK trombone

- Според мен, музиката издава човека, издава неговата култура. Даже сигурно си личи и по физиономията му. Може би успявате да разпознаете кой какъв стил слуша отдалече. 

- Не винаги е така. Хора, които изглеждат много интелигентно, могат много да те разочароват. А и мисля, че това е нещо, което се оформя. Парадоксално, но добрите примери в тази посока са от времето на комунизма – със задължителното ходене на концерти, със задължителното изучаване на музика. Помня, че от Седмо училище, където бях до седми клас, ни водеха в Софийската филхармония, в Софийската опера и балет. Тогава много по-често можеше да попаднеш на хора, които не се занимават с изкуство, да коментират събитие, на което са били. Имаше критика във вестниците. Голямо разочарование за мен са всички демократични управления от 89-а насам, които доста плюха в лицето на културата. За този период единствено се сещам за смислените жестове на Стефан Данаилов, когато беше министър, и за Георги Йорданов. Аз и контактувам доста с тези институции в последните 10 години – на пръв поглед изглежда сякаш е друго, но някак е все същото. 

- От какво естество са комуникациите Ви с институциите? 

- Аз съм хоноруван преподавател по цугтромбон и комбо състави в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, преподавам духов оркестър, водя брас бенда и съм репетитор на НМУ „Любомир Пипков“. 11 години бях в Операта, след това 3 години в Симфоничния оркестър на БНР. Постоянно съм в различен тип колаборации с държавни институции. Повечето от проектите ми през последните 3 години са неизменно свързани или с Министерството на културата, или с Националния фонд „Култура“. Срещам много разбиране у тях, но въпросът е за цялостната концепция – как да се реставрират старите и да се доизградят нови устои на тази българска култура. Две от трите професионални училища по фолклорни изкуства в света са в България, отделно имаме много добри училища и академии, които изграждат музиканти, които след това се ценят в целия свят. Имаме фантастични джазови музиканти, фолклорни музиканти, голяма и дълга линия на страхотни оперни певци и въпреки всичко въздействието на всички тези големи личности е твърде малко. Няма перманентен контакт на българската култура с народа. Напротив, ние като че ли постоянно сме в някакъв противовес на цялата нация, която слуша Слави например. Не искам да се разделяме, но така изглежда картината. 

фотография: Петър Димов - Българевеца

- До голяма степен това зависи от държавата да се случи в основното или в средното образование. Но от друга страна зависи от семейството. Семейната среда полага основите на отношението към културата. Аз съм сигурна, че Вашето семейство Ви е дало много на тази тема. По какъв начин то Ви насочи или потопи в музиката? 

- Моят пубертет беше много тежък и все упорствах на майка ми, че не искам да се занимавам с музика. Можех по цял ден само баскетбол да играя. Но тя настоя и сега знам, че е била права. Може да не съм сред първите 100 или 1000 тромбонисти в света, но е неописуемо щастието от  това, с което се занимавам. От малките победи. Аз съм човек, който гледа всеки ден да има поне 4-5 часа свирене и в това време аз имам своите малки победи, които ме правят много щастлив. И знам, че имам още накъде да вървя и още толкова неща искам да направя. Не си представям да работя нещо друго. 

- Какво беше отношението на Вашите родители към дядо Ви и как Ви го представяха? 

- За майка ми той беше бог. И с баща ми много са се обичали. Майка ми се ражда през 1941 година в едно семейство на щастливи, красиви и много талантливи хора. След това имат проблеми и после през 60-те години дядо ми отново е в зенита си. Тя е била дъщеря на човек, когото цяла София е познавала. С над 500 песни зад гърба си, много от тях хитове – това е страхотна аура. И начинът, по който говореше за него, беше точно с идеята да запомня определени неща за него. Наскоро се срещнах с една жена от „Балкантон“, която дори той е бил назначил на работа навремето, тя ме погледна в очите и ми каза „Това беше най-добрият човек, когото съм познавала“. И тази искреност в погледа ѝ, а и на много други хора, които са ми го казвали, са ме накарали силно да повярвам в това и още повече да искам той да остане сред нас чрез музиката си. 

 "Пеят 100 китари" - музика Йосиф Цанков, аранжимент за квартет тромбони Велислав Стоянов

- А какво се случва след идването на социализма с Йосиф Цанков?

- До много късно той си пише текстовете. Но, като идва Партията, има една забрана композиторите да си пишат текстовете сами. Дядо ми много бързо започва да работи с текстописци. После го уволняват от „Балкантон“. Става композитор на музикалния театър. Тогава са му викали Тангов, защото много е творял в сферата на танцовата музика и тангото. Забраняват се и тангата, защото са западни влияния. А през 60-те започва едно отпушване на режима, в което той се разгръща. Това са години, в които се създава естрадният оркестър на Българското радио и телевизия, на който диригент е Емил Георгиев. Това са едни от най-красивите аранжименти на творби на дядо ми – именно на Емил Георгиев. Той е аранжор от световна класа. Появява се „Златният орфей“. В него има много съветско влияние, но и много европейско. И сред този проблясък се появяват фестивалните песни на дядо ми. Те стават много популярни. Чрез тях публиката се запознава с Йорданка Христова, с Богдана Карадочева, с Лили Иванова. 

- Кое Ви е най-любимо от неговото творчество?

- Много харесвам „Приказка“. Първо че стихът на Веселин Ханчев е страхотен, второ дядо ми е уцелил мига, в който Веселин умира и очевидно емоцията е много силна. Приятелската емоция, чувството за неизбежна загуба на близък човек. Много харесвам една негова песен, която се казва „Имам на небето мъничка звезда“, която аз открих много случайно. Чрез Надя Ботева, една дама, която реализира заедно с мъжа си честването по случай 90-та и 100-годишнината от рождението на дядо ми. Та в рамките на това честване - Тодор Върбанов с женския хор на ансамбъл „Филип Кутев“ имаха разкошно изпълнение на тази песен. Много обичам как Йорданка пее „Песен моя, обич моя“. Особено в това нейно първо изпълнение, където има удивителен заряд. Дядо ми е имал силна връзка с Ангел Заберски – баща. Обръщали са се един към друг с „татко“ и „сине“. Та той има доста „гъзарски“ аранжименти на негови песни, както например за „Пеят 100 китари“, която се изпълнява от съпругата на Ангел – Маргарита Радинска. Много харесвам как Маргрет Николова пее различни песни на деди. Много харесвам „Интимна песен“ на Камелия Тодорова, която той пише за нея. Много обичам как Богдана пее „А всичко беше като някога“. 

 

- Ето че дядо Ви в някакъв период активно се занимава с естрадна музика. За Вас това стои ли като интерес – да участвате в поп проекти? 

- Поп музиката е популярната музика, дали впоследствие музиката става популярна или не зависи от нея. Тя се превръща в поп, след като стане популярна. Много ми се иска да не слагам етикети на музиката, която правя. Още повече, че музиката няма финансова възвращаемост, напротив – тя е инвестиция. Затова и не търся популярни проекти. Аз искам лично да съм доволен от това, което правя. Има и хора, които радваме с нашата музика, което е най-важното. 

- Понеже в последно време музиката на дядо Ви е във Вашия фокус. Върху какво от нея сте се концентрирали сега и върху какво работите?

- Искам да я поставя като тема на разговор между мои колеги, които уважавам и обичам, и мен. Ние контактуваме с неговата душа по този начин. Ние свирейки, правейки, преобразявайки неговата музика, контактуваме с него. Ние музикантите предпочитаме не да говорим, а да свирим заедно, като се видим. Това е и причината да имаме редовни изпълнения всяка сряда в бар „Синтезис“, защото тогава наистина общуваме един с друг. Тогава изливаме душата си. По стечение на кръвни обстоятелства се занимавам с музиката на дядо ми, но смятам да го направя и с музиките на други хора. Това би трябвало да е естественият ход на нещата. Ние трябва много да комуникираме с музиката на хора, които вече ги няма физически. И каквото зависи от мен това да продължава – ще го направя. 

 

"Твоята китара" - музика Йосиф Цанков, аранжимент за квартет тромбони Велислав Стоянов

- Много ми харесва тази инициатива, защото ми се струва, че ни е много къса паметта. И ако не ги възраждаме тези творци – те ще бъдат забравени. 

- Тук имаме такъв проблем – искаме да получаваме признание, че сме по-добри от предишните. За съжаление, понеже често и не сме по-добри от тях, просто искаме да ги забравят. Имам колега в Академията, който повтаря, че, колкото по-рядко споменаваш името на един човек, толкова по-бързо той ще бъде забравен. Това е тактика. Пълно незачитане на личностите. Всеки иска да е най-велик. И с това се изчерпват желанията. А истинските неща започват след материалното. Трябва критично мислене. Няма перфектно общество, където няма убийци, крадци, завистливи хора, просто и другото има нужда от захранване. И както си говорихме за институциите преди малко, мисля, че усилието им трябва да е координирано, целенасочено и повече в количество. И от моя страна се изисква повече конкретика в критиката ми, но работата е толкова спорадична и кампанийна при нас, че както се казва – „не знам откъде да започна“. Всичко е случайно и понякога.

- А с музиката на кои композитори от миналото мислите да работите сега? 

- Храня страхотно уважение и почит към творчеството на Панчо Владигеров, аз съм и приятел с Косьо и Сашко, внуците му. Свирил съм с тях и на улицата, като бяхме по-малки. Въпреки че това е музика, с която вече е работено, ми се иска да я преработим в различни музикални обстановки. Мислил съм си за Дико Илиев, защото той е много голяма личност по отношение на духовата музика в България, а в крайна сметка това е моята среда. Мислил съм си и за Милчо Левиев. Има много. Аз си представям, че поне 3-4 програми на година могат да се правят. Това е начин да бъдат предизвиквани и българските аранжори, оркестратори и композитори. 

Синтезис секстет, фотография: Драгомир Димчев

- Подобни проекти привличат и много млади музиканти. 

- Със студентите и учениците работата е по-друга. Там инвестицията е да ги събудиш. Децата трудно си представят професионалната си реализация, родителите им също не винаги добре я разбират и затова е важно да ги предизвикаме изобщо да учат. Те и не виждат много добри примери на концертите в България, на които ги водим. Не ги вдъхновяват, не се впечатляват и виждат, че с едно посредствено свирене, ще могат да се задоволят професионално. Имам някои победи сред децата, такива, които съм посъбудил. И затова много се радвам и имам цел и желание да продължавам да се занимавам с това. За нас, хората, които свирим на духови инструменти, е много важно какъв дух имаш. И това е водещо при нас. 

- Понеже говорихме как свиренето на живо е сърцето на музиката. Скоро къде можем Вас да Ви слушаме?

- Първо всяка сряда сме в „Синтезис“, на 28 март ще свиря „Болеро“ на Равел с Плевенската филхармония. На 29 март ще свиря с моя страхотен приятел Иван Мелин в едно много уютно заведение в Пловдив – „Контрабас“, ще свирим на два тромбона. Това е голямо щастие и много рядко се случва. С моя мини духов оркестър BrazzVilliDj, за почитателите на брас-пънка ще свирим на 9 май.