- 14 Апр 2024
- 8953
- 6
автор: Лора Асенова
Ние също имахме предложения за турнета с произведения на руски композитори, но, като чуят заглавията – театрите отказват. За мен това е нелепо. Но тук на място в България не сме го усетили. От една страна ни е спъвало работата навън, от друга страна обаче и ни е отваряло повече работа, защото сме поемали ангажименти, в които заместваме руски колеги. За мен все пак това наистина е глупаво - изкуството да се намесва в този спор. Балетът няма нищо общо с политиката.", казва Марта Петкова пред "Гласове".
Аз преоткривам балета всеки ден. Пътят ми е бил дълъг и осеян с трудности, но това, че съм пътувала и съм работила с различни хора, много е допринесло да се каля. Не само като балерина, но и да стана много устойчива психически. Да стана много дисциплинирана.
Мисля, че сега са най-хубавите ми години, защото имам опита и смелостта и нещата стават по-лесно.
Когато влязох в театъра, взимах 80 евро заплата. Сега нещата се коренно различни. Колективът винаги има палци, зимата е топло. Може да звучи несериозно да казвам това, но всичко е възможно. Моите колеги не знаят какво е да играеш на празен салон и в студена зала.
Целият балетен свят много тежко прие новината че е спрян Балетният конкурс, защото, където и да съм пътувала по света, когато кажа, че съм българка, първата асоциация винаги е била – Варна и Балетния конкурс. Той е основоположник за традициите на балета в България. А Варна за мен е най-балетният град в страната.
Наскоро моят партньор на сцена – Никола Хаджитанев, това ми каза – „Марта, не съм си давал сметка, но установих, че няма по-силни от жените балерини“. Хората наистина не знаят колко много болка и усилия се крият в крехките тела на балерините. Изглеждат нежни, но тези жени са зверове.
Има една дистанция, която с годините се е създала, и никой не си е позволил да влезе навътре в моето пространство. Това се оказа доста полезно, откакто съм художествен ръководител, защото осъзнах, че от приятелите и от близките човек най-много трябва да се пази. Когато си държал дистанция с хората, работиш много по-лесно с тях.
Следвайте ни в Телеграм
Марта Петкова е много специален човек в българската култура. Ако сте гледали балет в последните години в София, най-вероятно сте я виждали в най-желаните главни роли - като Жизел, Ана Каренина, Мари от „Лешникотрошачката“, Одета-Одилия от „Лебедовата езеро“, Никия и Гамзати в „Баядерка“, Кармен в „Кармен-сюита“, Жар Птица в едноименният балет на Стравински, Шехерезада и Нурида в „Хиляда и една нощ“ и още много други. Сега прима-балерината участва в новия спектакъл "Великият Гетсби" на Софийската опера и балет. На същото място от две години Марта е и художествен ръководител на балетната трупа. В балерините има една магична симбиоза на крехкост и сила, която е толкова впечатляваща, че въздейства дори само с походката им и начина, по който ти подават ръка за "здравей". Те приковават вниманието и на сцена, и в живота, затова мисля, че е нужно да чуем и тяхната гледна точка за работата и условията им за работа днес. Какво е задържало прима-балерината в България и как се съхранява на място, където има силна конкуренция и суета, следва в нашия разговор.
- Първо нека разкажем за „Великият Гетсби“, най-новото заглавие в афиша на Софийската опера и балет. Малко по-нетипично представление с повече елементи на модерния балет. Кое е специалното за Вас в този спектакъл?
- Наистина това заглавие е много по-различно от репертоара ни. След миналогодишната премиера на „Ана Каренина“ на хореографа Лео Муич и след големия успех на спектакъла решихме да продължим съвместната ни работа с него. Търсихме коренно различно заглавие – като епоха, като стил, като музика. Спряхме се на „Великият Гетсби“ с музиката на Джордж Гершуин, Ленард Бърнстейн, Глен Милър и други американски композитори. Искахме спектакълът да е в пълния си блясък – с всички декори, впечатляващи костюми, много участващи артисти. Не е модерен балет, хореографията изцяло е основана на класическия балет, но има много джаз елементи, които се оказаха голямо удоволствие за изпълнителите. Наистина всички подходиха с голямо желание още от първия ден. Въпреки многото часове в залата, те минават неусетно, защото работата с Лео е много приятна.
- Това произведение е символично за „Ерата на джаза“. Доста често се имитират прическите, облеклата, поведението на тези герои, когато искаме да пресъздадем тази епоха на 20те и 30те години от миналия век. Чисто визуално това изисква да се пресъздаде автентично и пищно.
- Не можеш да пресъздадеш една толкова богата епоха в Америка с евтини платове и евтини декори. Спектакълът е изключително скъп. Материите са много скъпи. Ще видите, че всеки костюм е изработен индивидуално за всяко едно момиче, което е много трудно за нашите шивашки ателиета. Обикновено за кордебалета се шият 20 пачки, всичките еднакви, но тук всеки костюм е индивидуален, съобразен с физиката на всяко едно момиче. Личи си, че от спектакъла не е пестено. И като шапки, аксесоари, реквизит. Това е важно.
- Вие как се чувствате в ролята на кокетната Дейзи Бюканън?
- Все си мисля, че няма какво повече да ме изненада, след всичко което съм изтанцувала, но реално тази роля е поредната изненада за мен. Ролята на Дейзи няма нищо общо с мен в живота. Тя е изключително разглезена, изкуствена, напудрена, превзета, с богаташки маниери. Така че беше трудно за мен да я пресъздам, но пък много интересно. Лесното е скучно. Затова мога да кажа, че се чувствам добре. Започнах да усещам героинята ми. Всеки един от артистите е попаднал на много точен персонаж за себе си. Всички са включени този път. Обикновено втората двойка премиер солисти имат други спектакли, но сега Лео е вкарал всички звезди и всеки има специална роля.
- Кога си дадохте сметка, че балетът е Вашата роля в живота? Кога усетихте не просто аплауз, а истинско одобрение?
- Аз попаднах в Националното училище за танцово изкуство без да зная с какво се захващам, но мога да кажа, че от първия ден в балетната зала започна любовта към това изкуство и тя продължава и до днес. Аз преоткривам балета всеки ден. Пътят ми е бил дълъг и осеян с трудности, но това, че съм пътувала и съм работила с различни хора, много е допринесло да се каля. Не само като балерина, но и да стана много устойчива психически. Да стана много дисциплинирана. Всичко ми е дал балетът, даже не мога да кажа, че нещо ми е взел. Не съм имала преломен момент, в който съм си казала, че за това съм родена. Да бъдеш перфектен постоянно е усилие. И същевременно се влюбвам все повече в това, с което се занимавам. Давам си сметка, че имам още какво да уча. Мисля, че сега са най-хубавите ми години, защото имам опита и смелостта и нещата стават по-лесно. Гледам в момента млади момичета, които започват и знам колко път имат да минат и колко много търпение трябва. Постиженията идват след години, а ти се иска за ден да стане. Обичам театъра и публиката ни тук, но гастролите много помагат в нашата професия.
- Теглила ли Ви е друга посока? Може би дори друг стил танци или музика? Вашият баща е известният изпълнител Петко Петков от „Трамвай № 5“.
- Никога.
- Как Ви се отрази и новата длъжност, която заемате от 2 години - Художествен ръководител на балета? Какво Ви се иска да промените?
- Аз с желание се хвърлих в това изпитание, защото не ме е страх и знам, че човек трябва да пробва, но не си дадох сметка в началото колко е трудно. Разбрах го постепенно. За мен най-трудно беше, колкото и дълго да бях работила с някои хора в този театър, все пак аз винаги съм била сама в залата, комуникацията с тези хора относно техни проблеми, това персонално внимание към всеки ден ми беше трудно в началото. Въпреки че винаги съм говорила за театъра като „ние“, никога не съм казвала „аз“ и „вие“. Ние сме едно цяло, но въпреки това не се бях срещала с техните неволи и желания. А аз съм емоционална и започнах да преживявам техните проблеми и да ми тежат като лични. Не мога да си позволя да мисля само за себе си, вече мисля за 70 човека, имам отговорност към тях – да се чувстват добре, да имат добри условия. Пълен кошмар за мен е администрацията, но изградих добър екип от двама души, които ми помагат с нея, други двама се грижат за сцената. Без тези хора, аз съм никой. Разбрах, че такава отговорна задача е за повече хора. За да се получават нещата добре – трябва добър екип. Успях да изградя такъв и съм им благодарна всеки ден за помощта.
- Администрацията е едната част на задачата. Другата обаче е артистичната. В нея какво би Ви се искало да направите?
- Отстрани винаги ти се иска да направиш някаква промяна, като влезеш на място да го свършиш – разбираш колко е трудно. Зависиш от много хора, работиш с много хора. Най-важно ми е да има здравословна и мотивираща среда. Да имаме скъпи и качествени спектакли като „Великият Гетсби“ и „Ана Каренина“. Това много качва нивото на артистите. Аз виждам колко добра е нашата компания, когато пътуваме това ясно си личи. Театърът трябва да развива нашите качества и да им помага. Колкото до финансовата мотивация – мисля, че нашите изпълнители получават добри заплати. Маестро Пламен Карталов, директорът на Софийската опера и балет, доста се постара. В това отношение имаме огромен напредък. Аз, когато влязох в театъра, взимах 80 евро заплата. Сега нещата се коренно различни. Колективът винаги има палци, зимата е топло. Може да звучи несериозно да казвам това, но всичко е възможно. Моите колеги не знаят какво е да играеш на празен салон и в студена зала. Иска ми се да имаме все повече гост-репетитори, гост-артисти. Това най-много може да ни дърпа напред.
- Но и Софийската опера и балет също доста пътува по света. Това също допринася.
- Точно така. Много беше важно за мен да възобновим гастролите. Това е опит. Това са за 10 дни 10 спектакъла. Винаги турнетата са съпроводени от положителни емоции.
- Колкото до българската сцена – сигурна съм, че и Вие се вълнувате за съдбата на едно друго туптящо сърце на балета в България – Международният балетен конкурс във Варна. Беше замразен, има вероятност да бъде възобновен. На какво мнение сте за неговото бъдеще?
- Целият балетен свят много тежко прие новината че е спрян Балетният конкурс, защото, където и да съм пътувала по света, когато кажа, че съм българка, първата асоциация винаги е била – Варна и Балетния конкурс. Той е основоположник за традициите на балета в България. А Варна за мен е най-балетният град в страната. Толкова артисти са го посещавали и са се изявявали там, публиката много се вълнува – това е магия с целия заряд, който носи. В никой друг град у нас го няма това. Надявам се да се възобнови. Това е първият балетен конкурс в света и сме направили нещо страхотно, което ще е жалко да загубим.
- Вие самата сте участвали в него, а и сигурно много пъти сте го посещавали като зрител. Кои са Вашите идоли в професията от онези години, когато сте били дете?
- Там още от малка ходих на семинари с майка ми и баща ми. Бях влюбена в Диляна Никифорова и Ясен Вълчанов, Веса Тонова, Росен Канев. Много съм се вълнувала и много съм ги подкрепяла. Гледам сега и децата от балетното училище – колко е хубаво да имаш идоли! Аз също съм била така. Това възпитава на уважение към човека, към културата, към изкуството. Когато виждам деца, които чакат с букетите или искат снимка с изпълнителите – това е страхотно!
- Като казахте за децата – много ми е интересно как възприятието, че малките момиченца е хубаво да се запишат на балет, продължава да важи. При толкова богат избор от всякакви занимания и все нови възможности. Как си го обяснявате този интерес на децата и родителите им към балета, при все че те може и да не са почитатели на това изкуство?
- Защото момичетата стават като принцеси – с пачка и корона. Никога не съм спирала мои познати, когато ме питат дали да записват момиченцата си, аз отговарям винаги с „да“. И то не за да стават професионални балерини, а защото изгражда дисциплина, самоконтрол, хигиена, отговорност. От деца сами сме се подготвяли за зала, учили са ни как да си правим кок, да си изперем дрехите. Фокусираме се върху задълженията като към работа. Наскоро моят партньор на сцена – Никола Хаджитанев, това ми каза – „Марта, не съм си давал сметка, но установих, че няма по-силни от жените балерини“. Хората наистина не знаят колко много болка и усилия се крият в крехките тела на балерините. Изглеждат нежни, но тези жени са зверове.
- Именно - имат и доста силни характери. Как се справяте с тази конкуренция? Със сигурност има много завист помежду Ви, а и особено към Вас – примабалерината, която играе всички първи и най-популярни роли.
- В момента конкуренцията е много сладка помежду ни, здравословна и мотивираща. Може би е и заради самите момичета. Аз не съм заварила онази женска злоба, за която хората са говорели преди. А колкото до мен, към себе си винаги съм усещала респект. Има една дистанция, която с годините се е създала, и никой не си е позволил да влезе навътре в моето пространство. Това се оказа доста полезно, откакто съм художествен ръководител, защото осъзнах, че от приятелите и от близките човек най-много трябва да се пази. Когато си държал дистанция с хората, работиш много по-лесно с тях. Когато те имат уважение към теб, което си изградил с работа. Колективът също са много толерантни към мен и много ме жалят. Виждам сълзи в очите им и ги питам „какво става?“, а те отговорят „изиграй си балета, после ще говорим“. Благодарна съм им за това, че ме мислят. Но най-вече се радвам, че в коридорите се разминаваме с усмивки.
- Ние често се подвеждаме, че колегите са ни приятели, семейство дори. Не съм сигурна в какъв процент от случаите това наистина е така.
- Вредно е да си мислим така, да се държим така. Работата си е работа. Има го в нашия български натюрел – да си бъдем близки. Оттам обаче отношенията стават лични. Обикновено това пречи на работата. Труден е балансът. При нас още повече, защото ние често сме заедно още от училище. Всеки знае личния живот на другия. Твърди оплетено става.
- И казвате, че е специфично българска черта – да се сприятеляваме на работа?
- Балканска по-скоро. Балканската жилка винаги да има драма. И да имам притеснения, терзания в живота – никога не го пренасям на сцена. Никога не искам хората да ми влизат в положението, никога не съм ги допускала до нещо лично. Мисля, че заради това съм успяла. По-лесно работя така.
- Но не сте спазили този баланс с Никола Хаджитанев. По-близки сте - с него сте сценична двойка вече повече от 15 години. Колко е важно за артиста все пак да има партньор, да изгражда такава връзка с някого?
- Важно е, защото е незаменимо доверието. Но в същото време най-много съм се карала с него. Единствено с него си позволявам коментари, с които да се оплаквам от нещо. И все пак да танцуваме заедно е магия – в това е смисълът, да открием магията. В спектакъла „Великият Гетсби“ Никола играе моя съпруг Том. Имаме много сладки моменти на сцената.
- Колкото до това какво се случва с балета в международен план ми се струва, че той претърпя удар и от войната в Украйна. В крайна сметка това е изкуство, което изключително много се свързва с Русия и вероятно това разделение силно се усеща и за Вас?
- Пострада с това, че много руски заглавия и композитори бяха отлъчени. За мен това е история и не бива да се бърка. Ние също имахме предложения за турнета с произведения на руски композитори, но, като чуят заглавията – театрите отказват. За мен това е нелепо. Но тук на място в България не сме го усетили. От една страна ни е спъвало работата навън, от друга страна обаче и ни е отваряло повече работа, защото сме поемали ангажименти, в които заместваме руски колеги. За мен все пак това наистина е глупаво изкуството да се намесва в този спор. Балетът няма нищо общо с политиката.
- А политиката в балета – със сигурност въпросът, който ще задам, не се отнася в такава степен за Вас, но все пак в гилдията се пенсионирате рано и си мисля дали пенсиите са достойни за артистите? И с какви възможности е постлан пътят напред за пенсионирания балетист?
- Това беше една огромна победа, която Сара-Нора Кръстева успя да извоюва след дълга борба. Преди трябваше да се пенсионираме на 50-60 години, което беше огромен физически проблем за нас, а и в същото време и младите не можеха да влизат в театъра, защото ти държиш бройка. Компаниите ставаха застаряващи, която не може да привлече млади кадри. Бяхме първа категория труд заедно с миньорите, сега сме втора, но това е изключително натоварване и тялото ти не можеш да го практикуваш много повече от 20 години. Сега се пенсионираме след 25 години трудов стаж. Реално се пенсионираме млади и виждам, че хората търсят други варианти за работа с много по-олекотен режим. Много колеги даже продължават в театъра като гримьори или в гардероба, или в рекламния отдел, защото това са кадри, които са добре запознати с това как работи театърът.
- От много места по света са искали да работите за тях и да останете при тях. Какво Ви е спирало?
- Нямам конкретен отговор. Не мога да кажа нито мъж, нито детето ми, нито родителите ми. Аз съм родолюбец, обичам родното си място. Харесвам го такова, каквото е. Обичам въздухът тук. Аз виждам доброто тук, виждам възможностите. Никога не съм се замисляла да напускам България. Винаги, когато заминавам, усещам тежест в гърдите и ми става мъчно. Такава съм. Щастлива съм тук. Тук мога да оставя следа.
- Ролята, която най-добре Ви пасна?
- Ана Каренина. Най-прясно е. Най-мое е в момента.
- А най-трудните и дълги репетиции?
- „Лебедово езеро“. Пълен кошмар е винаги! Просто аз съм страшен перфекционист и не одобрявам себе си в тази роля, въпреки че години наред я танцувам, започнах да я усещам вече. Но това за мен е диамантът на балетното изкуство. Иначе първата ми главна роля тук в Софийската опера и балет беше Жизел. Петър Луканов ми я възложи тогава. Тя също ми беше доста трудна навремето. Преди известно време пак го играхме този спектакъл и усещам, че по друг начин гледам на него. И зрелостта, и житейският опит изграждат човек и му дават друга призма, през която да пречупи образа. Това е нормално, но постоянно се убеждавам как емоциите, които изпитваме в живота, ни помагат после да ги изкараме на сцена. Огорчение, истинска любов. Когато си ги изпитал, можеш много по-достоверно да ги изкараш на сцената. Аз бях на 19 години, когато изиграх първата ми Жизел и сега си давам сметка, че чисто емоционално не съм била готова да я играя.
- Толкова много опит тук! Вече близо 20 години сте тук почти всеки ден от 9 до 9 часа.
- Не е втори дом, първи е. Дори когато имам почивен ден, си измислям причина да дойда – да взема дрехи, да оправя нещо друго.
- Вашето мечтано място да играете – солово или с трупата?
- Винаги съм си мечтала да отида в парижката „Гран Опера“ дори само да гледам един спектакъл! Определям себе си много като френски тип балерина. Надявам се да се случи. Огромен пропуск, че дори не съм гледала спектакъл там! Така се е случило, само съм кацала в Париж. Много странно, но уви. Определено ми се иска да отидем там с нашата компания.
