Наскоро Рашко ме попита бих ли свирил пак със симфоничен оркестър. Щял да организира концерт. Казах – бих, разбира се… дано да успееш… И се размечтах… В един друг такъв някога пак бяхме заедно. Каква треска преди концерта беше… Детският ни блян ще се сбъдне!... За пръв път в живота - с оркестър, ще дирижираме с диригентска палка, ще бъдем солисти, най-отпред, във фракове, с бели ризи с високи яки, с папийонки, в зала "България"! Стигнахме до там, че с Рашко решихме нощта преди концерта да спим на Витоша, взехме си стаи в "Щастливеца", за да дишаме кислород, за да имаме сили всичко да стане перфектно.

Кадър от филма "Нашият Шошканини"

 

А първата репетиция с оркестъра ?... Като скок от 10-те, без да си плувал някога. Тоест учил си ги движенията на сухо, но… Може би цял месец Сашо Владигеров ни събираше у тях - Рашко, Николай Бинев, Тодор Колев – да пеем (квартет из опера), да ни учи как се дирижира, как се замахва за начало, кой жест какво значи… Полагаха ни се само три репетиции по 3 часа с оркестъра преди "премиерата". Нямаше други възможни часове в зала "България" освен ранните – преди да репетира Филхармонията. От 7 до 10 сутринта. Първия ден бях там в 7 без двайсет. Тромпетисти, тромбонисти, цигулари вече се разсвирваха зад сцената. Сериозни музиканти се бяха съгласили  да свирят с нас. 68 души! Понеже имам особен респект към професионалните музиканти (знам какъв труд е да  овладееш инструмент), си представях как всички те в момента са изпълнени със съмнения. "Какво търсим тук?" – си представях, че се питат. Бяха си дали съгласието, без да знаят в какво точно ще се замесят.  На афиша пишеше "Първоаприлски концерт. Шедьоври от световната класика". Но какво значи това?… Класическата музика за тези музиканти, знаех го, е материя  висока, пълна е с правила, има в нея школи, стилове, те се спазват строго. Класическият музикант как ли не се стреми да уцели духа на всеки автор. Авторът е велик. Не се променя и нота, не се пренебрегва нито едно кресчендо или пианисимо. Представях си ги как вътрешно съжаляват, че са се хванали. "Да, някакви пари ще спечелим, но с цената на какво? Не предаваме ли изкуството? Няма ли да участваме в подигравка?" – подозирах, че си казват, докато сядаха пред пултовете си. "Днес, сега, от първата репетиция трябва да повярват в нас, да чуят, че ние дълбоко ценим класиката, само дето искаме неуменията ни да се превърнат в забава" – си мислех аз. Сега или никога! От тази тревога идваше и енергия. Сашо ми каза: "Ти почваш". Избрах първото парче да е с цигулка – това, в което съм най-уверен. Качих се на диригентския пулт. Всичките шейсет и осем музиканти ме гледат и чакат. Замахнах с лъка (зададох темпото, трябваше да е бавно, патетично) и чух очакваното въведение. Беше като чудо… Ти само си махнал с ръка и се понасят вълшебните звуци. Двата такта, на третия кларинетът забавя, още един такт и идва моят ред. Знаех, че трябва да свиря сърцераздирателно. И след първите две фрази видях на лицата на музикантите усмивки, тоест: "Я, тука има нещо!" И музиката тръгна. Не идеално, но музика! Така ми се стори. Давай напред! Симпатията им май спадна? Или не?

 

А каква драма настъпи, когато трябваше да съм диригентът. Бях репетирал вкъщи дирижирането с грамофон. Махам с ръце и плочата свири едновременно с мен (по-точно аз едновременно с нея). Но оркестрантите, се оказа, са свикнали да засвирят с едно леко микроскопично закъснение след жеста на диригента. Постоянно леко закъснение. Диригентът напред, те - след него. Никога  заедно. Но при мен… Те като закъсняват, аз забавям жеста си. За да сме заедно. Те закъсняват пак след моя  мах – и аз забавям следващия си мах, за да съм с тях… Те – пак с леко закъснение… И така пиесата става все по-бавна, все по-бавна… Умира! След 20-ия такт умря... Умря! Повтаряме отначало – пак става същото. Третия път – пак същото. Провал!

 

Концертмайсторът е седящият на първия стол цигулар най-отпред отляво на диригента. Той е човекът, който провежда (или превежда?) намеренията на диригента, диктува ги, внушава ги на всички останали оркестранти. Как става това ли? Не знам, но те винаги го усещат. Ако не е бил Иван Пеев (концертмайсторът), съм бил загубен… Той е бил тайният диригент. Имаше дарба за това. Разбрах го много по-късно. Значи тогава на репетицията той е решил, че оркестърът просто няма да закъснява. И ме е спасил…

 

След мен Рашко изсвири своята първа част от Григ – концерт за пиано, смая ги. После Тодор ги разсмя, падна нарочно, разбира се, от диригентския пулт. Беше истински смешен – тъп, неумел, нелеп маниак-идиот, а крайно музикален. Николай Бинев извади сладък тенор – пееше и дирижираше едновременно старовремска опера-монолог. И ги спечелихме. Спечелихме оркестрантите. С това чувство бяхме и на премиерата - че сме с приятели…

 

И така ни ръкопляскаше публиката… викаха ни на бис… Всички цигулари, виолисти, виолончелисти, контрабасисти, т.е. тези, които не духат, се смееха, докато свирят. Понякога до сълзи. Смееха ни се и когато дирижирахме, и когато свирехме или пеехме. И това ставаше всеки път на всеки концерт (повторихме го много пъти и в зала "България"). Ние четиримата бяхме сериозни, малко уж тревожни, но важни, самовлюбени фукльовци. Така че публиката в залата виждаше нещо небивало –  оркестранти, които се смеят на солиста или на своя диригент. Слушат го, изпълняват неговата воля, свирят заедно, точно, свирят хубаво, а му се смеят.

 

Годината беше 1980. Бяха скованите времена. А този концерт е заразявал хората навярно с някакво усещане за свобода. И затова сигурно някои са идвали по два, по три пъти. Не бяхме си говорили за свобода, когато го намислихме. Бяхме седнали на маса в ресторант със Сашо Владигеров и подхвърлихме с Рашко: "Дай ни да дирижираме веднъж твоя оркестър" (нещо като "дай едно кръгче с колелото"). Сашо беше щатен диригент на Симфоничния оркестър на Радиото. Не само ни даде кръгче, той оглави делото. Колко случайности се събраха после, за да стане идеята факт… Едно от съвпаденията беше, че започваха снимките на филма "Нашият Шошканини". Джеки – режисьорът на филма и Ивайло – сценаристът се запалиха като им предложих главният герой Шошканини (аз), чудак, любител цигулар, да замечтае, да си представи, че е солист на огромен оркестър и постига световна слава. Вмъкнаха го в сценария. И филмовата продукция пое половината от разноските по двата концерта – на 30 март и 1 април. Без тия пари нямаше да има нищо.

 

Веднъж зад сцената Николай Бинев ми каза: "Отдавна не бях срещал щастлив човек". Отнасяше се за мен. Значи е личало. Бях забелязал, че като поглъщам пчелен прашец, някак си душата ми се разполага спокойно. Има кратки периоди в живота на всеки според мен, в които събитията се подреждат сполучливо. Тогава в ония времена моите сполуки май бяха свързани и с пчелния прашец. Винаги съм следял какво се случва в тялото ми, как протичат физиологичните процеси, как се редуват усещанията ми, настроенията ми, енергия имам ли, от какво зависи… Но пчелен прашец почнах да поглъщам доста след края на глада, лечебния глад,  двете седмици, в които не хапнах нищо, абсолютно нищо, само взимах сутрин и вечер душове, триех си с четка цялото тяло до червено, през вечер – клизма и пиех вода, само колкото ми се пиеше, не се мерех на кантара, за да не знам с колко отслабвам, и не се гледах в огледалото, за да не се уплаша от вида си, а разбрах, че е плашещ, по Иван Теофилов, който без да знае, че гладувам, дойде вкъщи на шестия или седмия ден. Гледаше надолу. Каза: "Здрасти, кво правиш?" и когато вдигна глава и видя лицето ми, се вкамени, погледът му зашари по стените, измисли някаква причина и бързо си тръгна, без да се обръща. Лидия Ковачева ми беше казала да не обяснявам за глада, а да казвам, че съм отслабнал от продължително разстройство, защото хората почват да те разубеждават, ще ме объркат, а гладуването се прави с вяра. Така и отговарях в театъра, като ме питаха за изцъклеността ми и защо толкова тихо говоря и пея в "Опера за три гроша" от Бертолд Брехт. Единствено на Руси Чанев бях казал: ако припадна, в никакъв случай да не викат "Бърза помощ" (защото всяка инжекция за съживяване можеше да ме убие), а да се обади на еди-кой си телефон. На Лидия Ковачева. По три пъти на ден ѝ се обаждах, за да я питам защо ме боли тук, защо ме боли там, как да не ми се подуват глезените. Тя рисуваше светлите бъднини на моя организъм. Най-мъчително беше, когато започнах да отпивам първите капки сокове от моркови или грозде, разредени с вода.

 

Три седмици по-късно Еди Захариев ми даде сценария на "Преброяване на дивите зайци" и ми каза: "Докарай се до нормален вид, защото снимките са скоро". Ще прескоча безсънните нощи, преяжданията, болките в стомаха, отчаянията… Бързах да се захраня. Понеже този филм беше заснет хронологично, както вървят събитията по сценария (а не - ту края, ту средата, ту началото), личи колко слаб и опулен съм в първите сцени и как постепенно се уравновесявам към края. С Филип Трифонов живеехме в една стая в хотела и толкова добре ми действаха неговите насмешки и непукизъм!

 

Доста се отклоних. Та след този глад бях сигурен: имам вече особена, не като у другите, химизация, обмяна на веществата. И знаех кой плод, кой зеленчук, въобще кое погълнато вещество в какво количество как ме променя. Например: как от магданоза (цяла връзка) се разбъбрям, как от месо изобилно се потя, как от грейпфрут ставам агресивен, а от пчелния прашец – оптимист… Знайте, след продължителен глад всичко в живота ти се нарежда вълшебно. Категоричен съм. Гладувайте достатъчно дълго (за всеки е индивидуално) и ще видите.. Минава време, засищаш се, напълняваш - и вълшебството изчезва.

Ето. Току-що хапнах в кухнята и сега писането ми секна. Не трябваше да ям.​

16 юни 2017 г.

София

 

 

Източник: https://www.filizi33.com/our-shoshkanini

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

На извора

На извора

Има нещо магическо в това място. Когато вечер иззад смълчаните борове...

Напиши коментар