Румен Бояджиев - син пред "Гласове": Днешното изкуство ни води към апокалипсис по най-грубия и пошъл начин. Само романтическият идеал може да ни предпази

автор: Лора Асенова 

- През всички векове, като изключим Инквизицията, това, което правим в момента, е най-неправилното за човешкото общество.

- Мисля, че, за да се получи шедьовър, за да се получи нещо много добро, този, който го създава, трябва да е съсипан. Не знам защо има такава закономерност. Предполагам, че е така, защото това състояние е приближаване до портите на други светове, за които ние нямаме сетива, и чрез болката се постига по-високо духовно ниво

- Необходимо е обръщане на изкуството към любовта, семейството и християнските ценности. Днес са ни страшно необходими

- Изгубим ли симфоничните оркестри, губим 90% от музикалната култура. Всичко останало в музиката е преходно

- Според мен, всеки един композитор трябва всяка вечер да слуша Бах. Не за да го имитира, а той е нещо като средство за прочистване на мозъка. Както почистваме паметта на компютъра, по същия начин аз прочиствам главата си с музиката на Бах.", казва Румен Бояджиев - син пред "Гласове".

Следвайте ни в Телеграм 

Преди няколко дни в Музикалния театър "Стефан Македонски" излезе премиерата на мюзикъла "Славеят" по незабравимата приказка на Ханс Кристиан Андерсен - "Славеят на китайския император". Музиката на спектакъла е дело на Румен Бояджиев - син. Композитор, който обича да се потапя в красивия свят на приказките и прави всичко възможно да го предаде на нас чрез средствата на изкуството. Самата подбуда да се обърне към този текст има тъжен характер, но той съумява да го превърне в смисъл. Следва разговор за Романтизма, превръщането на болката в творба и начините класическата музика да бъде отново популярна.

- Може да се каже, че вече сте стиковани с колектива, с който подготвихте мюзикъла "Славея", защото това не е първата Ви работа заедно. С Венелин Методиев, който е автор на либретото, и с режисьора Александър Мутафчийски. 

- Да, и с тях смятаме да продължим към все по-големи форми. Досега с тях имаме два спектакъла – „Зайченцето бяло“, по песничката на Петър Ступел и Леда Милева, и „Славеят“. Сега имаме намерение да направим още 2-3 приказки, този жанр е основната ни цел. Защото целият този свят, в който живеем, е претъпкан с видеа, изображения, смляна информация и изгубваме чувството си за абстракция. А именно него трябва да провокираме у децата. Това е единственото, което доказва, че сме творение на Бога. Така че ние се опитваме да създадем този приказен свят, където поне за един час родителите и децата да избягат от реалния. През всички векове, като изключим Инквизицията, това, което правим в момента, е най-неправилното за човешкото общество. 

- Какво имате предвид? 

- Имам предвид цялото презадоволяване. Материалната посока на нещата. Човекът не бива да е прекалено задоволен, той трябва да има стремежи. Той трябва да се обогатява материално, но и духовно. Трябва да има граници и да има баланс между материалното и духовното. С тези приказки точно това се опитваме да кажем. Специално в „Славеят“ подчертахме и тази заплаха от изкуствения интелект, която предстои. Това може би ще бъде най-тежката война на човечеството, защото то създаде най-смъртоносното си оръжие. То ще убива бавно и дълго. И тъй като ние не разполагаме с власт да го забраним, можем да се борим срещу него само чрез изкуството и чрез непрекъснато доказване, че човекът винаги ще бъде най-висшето същество. 

"Славеят", Музикален театър "Стефан Македонски"

- Най-голямата опасност е тази, която се промъква тихомълком, защото не я забелязваме. И затова  ми стана толкова мило, когато си припомних сюжета на приказката на Андерсен „Славеят на Китайския император“ покрай Вашия мюзикъл. Защото ни припомня кое е важно.

- Той я пише и посвещава на шведската певица Джени Линд, която е първообразът на Славея и неосъществена любов на Андерсен. Приказката е много интересна, защото съдържа всички елементи на стила на Андерсен, изпълнен с жалоните на ранния Романтизъм и Викторианската епоха в Англия. Това е средата на XIX век, когато интересът към източните култури се заражда. 

- Това в музикантско отношение е предизвикателство да се пресъздаде, защото мястото на развиване на действието съпътства и въвеждането на определени инструменти в мюзикъла. 

- Не съм си поставял за цел да имитирам китайската музика, защото тя има ужасно много разклонения, всяка династия има различен тип фолклор. А всичко се базира на едни пет тона – пентатониката. Нашият „Славей“ е работа върху китайския фолклор през погледа на европееца. Това е нашият Китай, въпреки че ние всичко сме спазили много строго – като ритуали, като поклони, като хореография, като сценография, като костюми. Дори използваме такива хуругви, които са с празнични послания с йероглифи. Музиката е романтична, с доста американски мюзикъл и италианска опера вътре. Но не е еклектика. Само в мюзикъла можем да си позволим древни китайски придворни да играят тагтайм, фокстрот или степ. Тоест има прескачане през епохи и стилове, което забавлява децата, но и са запазени достойнствата на всяка една култура. 

"Славеят", Музикален театър "Стефан Македонски"

- Мюзикълът като жанр дава много сценични възможности, но е тънка границата да не се прекали. 

- Определено. Ето например мюзикълът „Мис Сайгон“, в който се предава историята на Виетнамската война – там не е приказно, пресъздадено е реалистично. Аз бягам от това. Романтик съм по душа и ми се иска това да се продължи. Творците сме различни – едни са по-модерни, други по-старомодни, други връщат или създават различни течения в изкуството. Аз съм от тези, които биха искали да работят за връщането на романтическия идеал. Защото смятам, че той може да предпази съвременния човек от войни. Романтичните идеали са свързани с вътрешното аз, с красотата на душата, с духовното, с любовта, със семейството, с християнските ценности, които са ни страшно необходими в момента. Това е илюзия, но всички имаме право на илюзии. Мисля, че романтизмът би ни предпазил. Авангардът, дисонансът води до тежки и кървави конфликти между хората. Изкуството е първият рубеж, след това са медиите. Които, както виждате – не се стараят по никакъв начин, напротив – те ускоряват края по възможно най-грубия и пошъл начин. Час след това идват политиката и дипломацията. 

- И аз така мисля – изкуството има мисия и има значение.

- Първо, то не е безопасно. Колкото може да даде добро, толкова може да даде и зло. Зависи от самия творец как подхожда, в каква посока иска да тръгне и какво иска да обслужва като идеал. Светът е черен и бял – Дявола и Бога, доброто и злото, светлината и тъмнината, всичко си е същото. Тези „50 нюанса сиво“ са човешка измишльотина. 

- И в този ред на мисли – за посланието на изкуството, искам да споменем един човек, на когото сте посветили мюзикъла „Славеят“. Тази премиера за Вас е много лична и с много чувства сте я създали. Този човек е певицата Катерина Тупарова, с която споделяте 15 години съвместен живот, а тя беше част от трупата на Музикалния театър „Стефан Македонски“ и участваше в знакови постановки. Тя напусна този свят през август миналата година. Сега сюжетът на приказката на Андерсен ми звучи много свързващ с нея и Вашата история.  

- Така е. Искам да отбележа, че тези прекрасни момичета – Теменужка Трифонова и Зорница Иванова, които играят Славеят, по никакъв начин не е търсено да имитират Катя. То е писано за тях и не бива да се търси нещо друго, защото всеки един артист трябва да търси своя собствен почерк. Това искам да подчертая, защото всеки един е неповторим на този свят. Загубихме Катя в следствие на заболяване, от което не успяхме да я спасим. Загубата й все още е шок, особено за мен. Също и за Александър Мутафчийски, друг солист на Музикалния театър, на когото тя беше 25 години сценичен партньор. Може би болката на Александър е още по-голяма, ако изобщо може да се сравни, защото артистичната половинка и колегата, с когото си толкова много години, става част от теб и това е като една физическа рана, която не може да зарасне по никакъв начин. Това доверие не може да се изгради с друг в следващите 25 години и може би затова Александър реши да преобърнем тази мъка в изкуство, защото иначе щеше да бъде непоносимо за нас. Но всеки човек е преживял тежка загуба и страдание. Просто всеки ден си задавам въпроса „Защо? Какъв урок трябваше да научим с нейната загуба?“, но тъй като и аз, и той сме вярващи хора осмисляме, че Бог я е взел при себе си за добро, а и за да се събудим и ние, да продължим по някакъв път, който е важен. Аз вярвам в паралелните светове, в живота на душите и съм сигурен, че тя е около нас, усещам присъствието й. И в „Славеят“ излях тази мъка. Но то не е тъжно представление, то е едно весело представление, в което има и драматизъм, и тъга, но и поука, веселие, чувство за хумор, защото самата тя беше такава. Тя съчетаваше всичко това. Беше замечтан и дълбок човек. Имаше дисциплина и перфекционизъм в работата си. Тя доведе Венко навремето, тя ни събра. Тя до голяма степен е и причината аз да се изградя като творец с вкус към музикално-сценичните жанрове. Преди това се занимавах повече със симфонична и инструментална музика. За съжаление, почвата за това в България е доста бедна. Ние, разбира се, сме длъжни да го налагаме, но в музикално-сценичните жанрове можем да привличаме повече хора да направят първата си стъпка. Този изкуствен елитаризъм беше насаждан още от времето на социализма, когато се казваше, че хората не разбират класическата музика. Радвам се, че хора като диригентите Найден Тодоров, Григор Паликаров или Софийската опера и Музикалният театър опитват да върнат хората в залите. Показват, че посланията на музиката не са сложни и стигат много по-директно от словото. 

- Усилията на тези хора и институции си личат и, според мен, дават резултат. Но преди да минем на тази тема, се чудих още нещо чисто човешки и житейски. Как се работи, когато си обзет от мъка? Как се работи в тъга? 

- Тъжно е това, което ще кажа. Но мисля, че, за да се получи шедьовър, за да се получи нещо много добро, този, който го създава, трябва да е съсипан. Не знам защо има такава закономерност. Предполагам, че е така, защото това състояние е приближаване до портите на други светове, за които ние нямаме сетива, и чрез болката се постига едно по-високо духовно ниво. Не е хубаво, но е факт. Не би ми се искало цялото ми творчество да бъде създавано с болка. Не би ми се искало да трябва непрекъснато да ме боли, защото аз човешки имам някакъв капацитет и в някакъв момент от толкова много страдание изгубвам себе си. Пожелавам си Господ да не ни изправя непрекъснато пред такива изпитания и да можем да творим и в сферата на щастието. Причините на всеки творец са различни и аз ги уважавам. Моите причини винаги са свързани с оголването на душата. Когато едно произведение излезе от ръцете на композитор, текстописец, либретист, то става собственост на артистите, които го играят, на музикантите, които го свирят, става собственост на хората, които го гледат, на читателите, които го четат, но то вече не е наша собственост, то не ни принадлежи. Което доказва още веднъж божествения процес. Дава ти се отгоре, за да бъде за другите. Тоест ние сме само проводници на тази енергия. 

- Ще Ви върна доста назад в музикалната Ви история - там откъдето може би се заражда всичко това у Вас. Когато Добри Палиев Ви подарява първите палки и отключва любовта Ви към барабаните. 

- Да, през 1984 година в мазето на Музикалното училище, аз бях на 5 години. Пазя ги още в Музикалния театър, даже с рисунката която ми е направил на едно рингче къде точно трябва да ми стоят пръстите, за да е правилна постановката на хващане. Добри Палиев и г-жа Марина Миндова изиграват важна роля в моя живот като учители. Друг такъв важен учител за мен беше проф. Александър Райчев, един от най-големите ни композитори. Той ме убеди, че това е правилният път за мен. Важно е да демонстрираме благодарност към хората, които ни учат. Винаги съм им бил благодарен. И се надявам да успяваме да предаваме мисията напред. 

- Споменахте институциите в България, които поддържат този дух. Какво срещнахте в Музикалния театър, какво Ви накара да останете там? Преди това сте били отдаден повече на чисто класическата музика. 

- Още не мога да си обясня какво се случи, че аз толкова много да заобичам Музикалния театър. Причината аз от дете да съм в театъра е, че моята баба Милка Драгнева беше асистент на големия вокален педагог Христо Бръмбаров и дълги години имаше вокален клас там. Аз от дете гледах всички постановки, предимно оперети. А през 2000 година ме поканиха да бъда барабанист за новопоявилата се постановка „Исус Христос Суперзвезда“ от Андрю Лойд Уебър. Тогава започна любовта ми към театъра, роди се едно приятелство с оркестъра, със солистите. Много добре ме приеха, уважаваха усилията ми. Научих много неща. Те станаха и мое семейство. И тогава осъзнах, че хората правят мястото, не сградата е Музикалният театър, а хората, които работят в него. И хората станаха причината аз да остана там. Те ме направиха това, което съм в момента. И сега Музикалният театър е моята кауза. И понеже театрите са на хората, които работят там, и затова аз съм на мнение, че трябва да се съобразяваме с мнението на трупите, когато се посочва директор на такава институция и съответно да се промени начинът, по който се избират те днес от комисии на Министерството на културата. Те често не познават вътрешните специфики на тези места. Сега министрите на културата се сменят доста често и това затруднява решаването на подобни въпроси. Не могат да се правят реформи. 

- Извън Музикалния театър, Вие пишете и много симфонични концерти за оркестър. Често и за солови инструменти и оркестър, а не са ли барабаните първата Ви страст? Как се случва да пишете мелодия, с която искате да разиграете музикално друг инструмент и с него да разкажете история?  

- Аз съм преди всичко барабанист, но музиката, която идва в главата ми е симфонична. Даже използвам доста пестеливо ударните инструменти. Моята музика е по-романтична. Аз много харесвам американската филмова музика, която се базира на Късния романтизъм в Европа отпреди Втората световна война. Тези автори много ме вълнуват – като Рихард Щраус, Корнголд. Цялата тази школа, а след ВСВ се появява авангардната музика, защото хората са толкова изморени, обеднели и съсипани от войната, че няма как тези стари идеали да се върнат. Сега е моментът нещата пак да се обърнат. Затова моят стремеж е точно това – симфоничният жанр, големият симфоничен оркестър. Американците спасиха този жанр чрез киното. И той пак стана популярен. Удължиха живота на класическата музика, написана от нови автори като Джон Уилямс, Джеймс Хорнър, Алън Силвестри, Джеймс Нютън Хауърд. Всичко това е с прекрасни добавки от американската музика като джаз, блус. Затова смятам, че сега можем да възобновим всичко това. Първо старото, нашата музикална история, при нас не е достатъчно добре експонирано и второ – чрез тези стратегии да предложим и нови автори. С огромно страдание виждам, че електронната музика плъпва и в киното. Например сега беше доста коментиран саундтракът на филма „Опенхаймер“, който получи и „Оскар“ за музика, а това е една чисто електронна музика. На мен ми е тъжно, защото мисля, че симфоничният оркестър е много по-силен от музика, записана на лаптоп. И аз използвам такава, понякога има място за нея, но електронната музика струва много по-евтино от жив оркестър от 120 човека, които да свирят перфектно. Просто днес това се превръща в много скъпо удоволствие и затова изчезва и в киното. Но изгубим ли симфоничните оркестри, губим 90% от музикалната култура. Всичко останало в музиката е преходно. Поп музиката е нещо преходно. 

- Вие пишете ли филмова музика сега? 

- Написах музиката за два нови филма – единият е „След сезона“ с Йоана Буковска на режисьора Иван Панев, а другият е „Клас 90“ с режисьор Бойко Боянов. Надявам се това да отвори повече режисьори към мен като автор. 

- Казахте, че поп музиката е преходна. Вие самият също участвате и в поп песни като композитор. Ако обобщим, че поп е популярната музика, може да се каже, че и рокът е част от нея като популярен жанр. Така че и музиката на баща Ви с „ФСБ“ също може да се причисли като поп. В този смисъл, имали ли сте конфликт с него на тази тема? 

- Не, той винаги е подкрепял моя интерес към класическата музика. Но не бива да се разбира, че не харесвам поп музиката. Аз под понятието „преходна“ имам предвид, че попът малко или много се съобразява с пазара. Той бързо се променя. Тъкмо да се усвои някакъв начин на правене на поп музика, който да е успешен, и той утре вече е друг. Това прави самите творци много несигурни. И дори да са добри, може да не са успешни. На мен това не ми харесва. Обичам да работя неща, които са непреходни, които имат дълъг живот. Тази пазарност на поп музиката е нещо, което винаги ще й пречи. Ако ме попитате дали искам да създам група като „Бийтълс“ сега, бих казал – „Естествено че искам! Но дали ще се продава…“. Веднага я има тази приставка. Докато, ако напиша една симфония, аз няма да стана богат от нея, но може да остане по-дълго във времето. Баща ми не просто уважава тези мои търсения, той самият много обича класическа музика. В творчеството на ФСБ се усеща и това влечение към по-различната форма, по-мащабните неща. Той ме научи и да слушам Бах, от което тръгна всичко. Според мен, всеки един композитор трябва всяка вечер да слуша Бах. Не за да го имитира, а той е нещо като средство за прочистване на мозъка. Както почистваме паметта на компютъра, по същия начин аз прочиствам главата си с музиката на Бах. Всяка вечер го слушам. 

- Мислейки си за Вашето семейство – и брат Ви, Борислав Бояджиев, е в тотално други стилове. Той също е барабанист. Представям си какво е било у вас като деца, ако сте свирили едновременно в двата края на къщата.

- Не, ние не се засякохме в това. Той се развиваше като барабанист, когато аз вече свирех. Той тръгна в друга посока, но се научи на всичко сам. Научи се да свири кубинска музика, джаз, поп, рок, участваше много като диджей и според мен от нашата фамилия той е най-представителната извадка, защото той е композитор, аранжор, барабанист, музикален продуцент, невероятен студиен инженер, тонрежисьор. Всичко, което аз не мога, той го може. Аз работя само с него и се допълваме много добре. Например аз съм изключително старомоден, работя с молив на хартия, почти не използвам компютър. Затова имам нужда от неговата помощ, когато ми трябва нещо за виртуална среда. Така че мога да кажа, че много се гордея с него. 

- А с майка Ви – Даниела Кузманова, пишете заедно текстове.

- Да, това е съвсем друга семейна линия. Ние пишем доста неща заедно и сега ще се опитаме да подготвим един доста голям мюзикъл по нейно либрето, за който още сме съвсем в началото, но се надявам и това един ден да стане факт. 

- Много е красиво колко сплотено семейство сте!

- Само Господ да ни даде здраве! Никой от нас няма его, че е нещо кой знае какво. Ние го правим, защото имаме необходимост от това. Ние също се борим за това, което обичаме. Жалко е, че държавата сякаш е против нас. Особено през последните 34 години. В България не се търсят български творци, а постоянно се залага на англосаксонската култура. И вместо да храним нашите творци, храним пазар, който е над 600 милиона. На първо място трябва да стои националната култура. Тя включва и фолклор, и класическа, и популярна музика, но българските творци трябва да са на първо място. Това е част от българската държава. Аз съм застъпник на идеята за квота на българската музика в медиите. Всякакви либерални приумици, че това е отнемане на свободното право на слушателя, са пълни глупости. Това е несъстоятелно. Кой може да забрани на хората да слушат каквото искат, но държавата трябва да наложи ангажимент на медиите. Особено на националните.