Има нещо магическо в това място. Когато вечер иззад смълчаните борове се покаже луната и призрачната й светлина започне нощния си оглед, от тъмното се появяват странни същества.

 

 

Ефирни елфи танцуват заедно с лунните отблясъци по водата, надпреварват се със светулките. А от високото се радват на красивата игра проточилите се нагоре борове, великаните от приказката за приключенията на Гъливер. Застанали са в редица като стражи, поклащат одобрително глава, послушни на лекия ветрец, който идва от гората. Отнякъде долита дрезгав зов, нощна птица предпазливо опитва гласа си в мрака. Иззад реката, като че ли само е чакала някой да я повика, с разбиране й отговаря жабата, може би омагьосаната принцеса ще намери в тази вълшебна нощ най-сетне своя принц. Или май че беше обратното, Тя трябваше с целувка да му върне царството?... Нощната свежест ни носи забравени ухания, усещането за хармония, за покой, връща ни в щастливите детски години, в приказното време, в което доброто винаги побеждава злото.

Къщата прилича наистина на замък пренесен на това необичайно място от могъщ вълшебник. Скътана между хълмовете, оградена отвсякъде с борови гори, тя се разкрива пред погледа, едва когато пътникът слезе в долината. Постепенно забелязваш и подробностите: триъгълната форма на мястото, двете реки, които го обграждат и се сливат в края на двора. Отсреща е изворът, дал името на местността, до него - кравефермата. Когато над долината се спусне вечерта, нейната лампичка е единствената светлинка, която напомня, че не си сам на света:

- Мечкa има ли? – питам краваря, уж на шега, но внимателно изслушвам отговора:

- Да, има си и две малки мечета, по-добре да не се срещате.  

- Е, няма как - давам си кураж после, докато се разхождам, - все ще се намерят ягодки и за тях, и за мен. Но да гледам, все пак, да не замръквам в гората... Всъщност, мечките дневни или нощни животни бяха? Това сигурно сме го учили в училище, но кой да помни...

На сутринта стръмните склонове са изчезнали в мъгла. Малки, пухкави облачета старателно скриват всичко наоколо. Даже върховете на близките борове не се виждат. Още е рано, нощта се бави, тъмното не иска още да си тръгне. Но ето, палав лъч дотичва иззад хълма, блясва за миг, после изчезва. Все още е мъгливо, но зад сивото вече прозират всички цветове на дъгата. Скоро те се превръщат в снопове светлина, които неудържимо изтласкват мъглата. И най-сетне се появява To, Слънцето, ослепително и златно. „И биде Светлина!“, както е казано в Писанието. Колко добре разбирам хората, живели много преди нас, обожествили нашето Светило!

 

 

Отсреща хлопките на кравите се смесват с бълбукането на водата и даже благословиите на краваря, който подкарва стадото, са част от тази изпълнена с настроение мелодична музика. Интересно, че даже за потомствения гражданин, който е виждал домашните животни само на картинка, тази симфония от звуци, багри и ухания е понятна и често даже любима. (Макар и понякога да си мисли, като децата, че всички крави са лилави - като тези на шоколада Милка). Сигурно нещо от далечното ни скотовъдно минало продължава да е в нас, затова и имаме сетива (все още и дано още дълго време!) за Истинското и за Красивото... 

Докато кравите на отсрещната поляна бавно напредват, пощипвайки тревата, лястовиците в двора показват номера от висшия пилотаж. Стремително, като много изкусни летци-изпитатели се мярват за миг и докато се огледаш, вече са високо горе в небето. И веднага, окъпани от слънчевите лъчи, възторжено се спущат надолу, обикалят с огромна скорост наоколо. Приличат на немирни деца, които се чудят къде да си изразходват енергията. А току-що излюпените малки също възбудено прелитат от едно място до друго, но, разбира се, са далеч от въздушната акробатика, която родителите им демонстрират. Навсякъде около къщата, по всички балкони, по ъгълчета и под навеси е пълно с гнезда. Вече са напуснати от жителите им, но понякога току се стрелне някоя от летящите птички към бившия си дом, все едно гордо показва на приятелките си: „Виж, ето тук съм се родила!“ Лястовичките нали са прелетни птици, интересно ми стана дали ще се върнат след зимата отново по същите места, като щъркелите, например? Това също сме го учили в училище, но, разбира се, съм го забравил. Като толкова много неща. Даже Чичко Гугъл не мога да попитам сега, защото мястото, както вече казах, е магическо и  не можеш да се свързваш със света по обичайния за времето начин.

В Родопите на много места сигурно има и Интернет, и обхват за телефона, но точно тук трябва да разчиташ само на себе си и на старовремските начини на комуникация със света: да се разговориш с човека, който минава по пътя и да му се усмихнеш; ако искаш да разбереш какво ще бъде времето, да се огледаш какво правят в момента птиците или мравките; да се научиш, или да си припомниш колко хубаво нещо е тишината; или да потърсиш в себе си отдавна забравеното усещане, че си част от  света, сега бихме нарекли това интуиция... А това често се случва, наистина! Изведнъж започваш  в тишината да си мислиш за нещо и то вземе, че стане. Понякога изглежда като някакво вълшебство, но нали вече за трети път казвам, че мястото е особено. Разбира се, за да усетиш магическото трябва да си готов, то не се разкрива веднага и не на всеки. Така, както и красотата и истината не могат да достигнат до хора, които са се затворили за тях. Вълшебството на нощта, музиката на чановете, ромоленето на поточето, красотата на човешкото общуване са достъпни само за тези, които са готови да ги видят и чуят...

Слънцето е вече високо в небето, но в гората е прохладно. Вървя по килим от листа, ухае на смола и на нещо отдавна изчезнало от нашия живот. Тайнствено шумят дърветата, все едно живи същества ме гледат отгоре. Като бях малък разговарях даже с тях. Изведнъж отнякъде извика сврака. Потърсих я с поглед, без да се движа, за да не я уплаша: „Ето я, люлее се на клона, може би иска нещо да ми каже?“. Помисли, помисли, завъртя главичка – питаше се сигурно дали ще я разбера? И отлетя, тежко махайки с крила. Гигантският бук, до който стоях, на доста повече години от моите, поклати със съжаление короната си, като че ли ми казваше: „Ех, наборе, наборе... “. И на мен не ми се тръгваше, все едно, че се разделях с приятел. Погледнах нагоре, опитах се да го прегърна, погалих напуканата му от времето кора. Излезе лек ветрец, клоните отново се разлюляха. Слънчев лъч потърси пролука между листата и ми се усмихна…

 

Юли, 2018

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Теодор Мусев на 27.07.2018 в 12:49
"На извора" от В. Николов Написано магически, точно, както пейзажа, който рисува с такова тънко проникновение. Поклон!

Напиши коментар