Ще ни отрезви ли „македонският чук“?

Сламката е онзи национален дух, който безотговорно десетилетия се потискаше, и то най-вече поради криворазбрани евроатлантически ценности. Без да се пренебрегва чуждата помощ и в това направление. И без да се подценяват разработки, които го използват като механизъм за партийно/лични придобивки на вътрешна политическа сцена.

Една разрушена варварски плоча, поставена в памет на героични /в повечето случаи неизвестни/ предци, които са оставили кости в името на национална кауза, предизвика толкова патриотични емоции, че без съмнение остави политиците „да дишат прахта“ на редовите граждани. Тъжно е. Нелепо е, защото става въпрос за паметта на люде, които са намерили вечен покой в земи, които векове са били наши, а по ирония на съдбата геополитическите ветрове са ги оставили завинаги там, където мечтите им са ги водили. Днес махленски ежби, непрофесионални заплахи и език на омраза смразяват отношенията между две страни, които имат общ корен, но самостоятелни пътища на съществуване и това навява тягостни чувства в сърцата на хората от двете страни на границата ни с Македония.

Няма спор, че случилото се с паметната плоча на Каймакчалан обслужва нечии вътрешнополитически проблеми, решава определени въпроси предвид предстоящи избори и в Македония, и в България. Но и бегъл поглед назад в историята е достатъчен, за да излязат наяве подозрения, че няма как да останат безучастни и безразлични към такива прояви други наши съседи, които, казват, са майстори в задкулисни игри с дългосрочни цели в Македония. В повечето случаи ролите на играчите зад кадър остават непонятни за широката публика. Още повече че тя и без това напоследък си е спечелила „славата“ на недостатъчно образована и обърната предимно към проблемите на джоба. Остава огорчението, че за пореден път държавата ни не успява да намери верния тон относно предизвикателството Македония.

Винаги се казва, че страната на Вардара е „проблемното дете на Балканите“ и в това отношение има за съперник едва ли не само Босна и Херцеговина. Косово е различен сценарий. Управлението чрез скандали и зрелища не е измислено у нас, но невинаги бабаитски слова печелят трайни симпатии, защото има вероятност да налеят поредна доза конфронтация в и без това сложни на държавно ниво отношения. Освен ако това не е съзнателно търсен краткотраен ефект.

Владата на Македония

На битово ниво това не върши работа и е достатъчно да се види как хотелиери и собственици на ресторанти в Охрид посрещат нашите туристи на Охридското езеро. Някои възрастни охридчани дори на въпрос „откъде сте?” с благи усмивки казват: „А, от царския град“ /за София иде реч!/ и с това изчерпват чувството си на принадлежност. Сигнали, ако има кой да ги знае, чете и поддържа.

Известно е, че Македония е не само наша историческа болка, но и стратегическа играчка както в ръцете на геополитически играчи, така и на регионалните съперници. А ние така и не се научихме да слушаме великите дотолкова, доколкото отговарят на нашите интереси. Без значение дали става въпрос за продажност, липса на професионализъм, некомпетентност, непознаване на историята, малодушие, ослушване или липса на политическа смелост и воля. Даже страх.

Казват, че арогантността поражда глупост. Ако заплахите, че „няма да пуснем Македония в ЕС“ поради поредното поругаване на наш паметник се приемат от македонска страна като арогантност /няма официално разрешение за поставяне на плочата/ или чувство за менторство, превъзходство и т.н., то у нас медийната и фейсбуковата буря заради случилото се на Каймакчалан породиха порой от патриотични чувства, които се считаха за закърнели. Толкова е различно, че се появиха изневиделица и съмнения за патриотарство, т.е. менте патриотизъм, който някой раздухва поради свои си интереси.

Голямата гласност на нецивилизованите думи и действия на един страховито изглеждащ доморасъл журналист /дали приносът е само на интернет пространството?/ предизвикаха всенароден български гняв. Гняв, който в такива размери не се е получавал при многократното разбиване на плочата на Мара Бунева на моста над Вардар, който родолюбиви българи години наред не се отказаха да поставят в чест на жената, жертвала се за българската кауза и българщината в многострадална Македония.

Или не реагираха например поради незнание и неинформираност, че родните домове в Щип, Македония на Иван Михайлов и Тодор Александров отдавна са в небитието или в забвение, без българска почит и признание. А са българи, и то с колосален принос в отстояването на българските идеали, свързани с Македония. Да не говорим за братската връзка Яворов/Тодор Александров, който единствен е бил до поета в последните му дни.

А знаят ли новите ни поколения например защо срещу красивата сграда на Военния клуб в центъра на София има достатъчно голяма яма до паметника на Стефан Стамболов, която никак не се връзва с паметника на американските летци, бомбардирали столицата ни през Втората световна война? Понякога негласни сигнали означават повече, отколкото действия на новите ни ориентири.  

Всъщност реакцията на македонските власти във връзка с изказванията на нашия премиер и писмо на нашето МВнР по случая Каймакчалан би трябвало да отрезви нашите емоции. Наистина, що за имидж има България в съседна Македония, че тя може да си позволи не само да отхвърли искания за извинение и предприемане на съответни действия във връзка с разбитата гаменски плоча, когато и да е станало това? Що за авторитет като най-близка държава сме изградили, че могат да не отговарят на искания за възстановяване на войнишки паметници, да рушат наши надписи в черкви, манастири, при останки на наши средновековни крепости и т.н.?

На път за Тетово, където живеят предимно албанци

Има нещо гнило, но този път е във външната ни политика, която не съумява да се справи през последните години с подобни прояви и поставя на изпитание не само родолюбивите ни чувства, но и двустранните отношения. Тук ЕС няма как да ни напътства, защото той си има друга грижа и тя е свързана преди всичко с желанието Балканите, в частност Македония, да стоят в негова орбита и по-далече от Москва. Нашите емоции са непонятни и дори им изглеждат досадни.

Горчи от безпомощността, която струи от държавните ни институции. Сякаш никога не са чували за политики на „меката сила“, за влияние без пряка намеса, за онези съвременни механизми, които на нас ни ги прилагат, когато се реализират стратегически цели и се преследват определени интереси. Ние сме застанали в позата на обидени и чакаме някой друг да реши проблемите, защото ни е страх да не стане като с енергийните ни проекти. Кого плашим с вето за членство в ЕС?

Сигурни ли сме, че македонците искрено го желаят? Та нали българите от Благоевградско и Кюстендилско всяка събота и неделя хукват да пазаруват в малките погранични македонски градове, защото е и по-евтино, и селскостопанските продукти са истински, и „жолтата ракия“ се услажда без страх от ментета. Като едно време! А магазините им са пълни предимно с тяхна стока или от бившите югорепублики. Редовите българи се питат къде ни е европейското предимство? Впрочем мълчанието, което настъпи в институциите ни след реакцията на външното министерство в Скопие, е красноречиво за състоянието, в което се намират на този етап.

Известно е, че има среди в Македония, които с такава политика си представят постигането на идентичност и обединяват населението чрез внушаване на национална гордост от „вековна история“. Звучи ни смешно и в повечето случаи с пренебрежение се отнасяме към изблиците на македонска древност, която никак, ама никак няма досег с българския народ.

В същото време години наред негодуваме за т.нар. „кражба на история“ и издигането на впечатляващи по размери паметници на наши исторически личности в Скопие като Гоце Делчев, Даме Груев, Христо Татарчев, докато това би трябвало всъщност да ни устройва. Защото те са българи и като такива стоят на пиедестал в македонската столица. Неминуемо по този начин се подчертава пряката ни връзка. Е, ще преглътнем, че св. св. Кирил и Методий са наречени „славянски първоучители“, защото те са и такива.

Защо обаче телевизии с национален обхват превеждат изказвания, включително и по случая Каймакчалан, когато ние официално не сме признали т.нар. „македонски език“, а хората в Македония и България прекрасно се разбират на общия ни език? Ако нещо може истински да ни развесели, това са новопостроените дървени кораби с платна в центъра на Скопие.

Малко в повече ни идват тези огромни галери, закотвени във Вардара, защото не знаехме, че реката е била плавателна. Мислехме, че само Йована е белила платно на Вардар и тя със сигурност би стояла превъзходно като статуя на брега на реката. Но такива са си македонците, емоционални, на крайностите, силно любят и мразят и сигурно използват с комерсиална цел новопостроените красиви морски съдове.

Така, както с емоции, дух и завидна последователност коват днес народност, докато ние се чудим как да излезем наглава с тази политика, защото пред очите ни се срива единствената наша обединяваща ни в миналото кауза, заради която и онези хиляди българи на Каймакчалан са останали там навеки. Включително българи доброволци от днешните македонски земи, които са се сражавали в състава на 11-а пехотна Македонска дивизия, част от българската армия. 100 години оттогава, а съседското съперничество сякаш си е останало непроменено.

Сърбите си имат параклис на същото място. За техния президент Томислав Николич и делегация /частно посещение!/ няма пречка да поднасят венци и цветя в знак на почит православна на сръбските паметници на същото място. Но визита на македонска територия прави и сръбската принцеса Елисавета Карагеоргиевич /с предвидено официално посрещане на местно ниво!/, което си е явен сигнал за съзнателно следвана политика на приемственост. Уроци, които нашите управници не успяват да усвоят.

Скопие, р.Вардар с мачтите на новопостроени галери

Както не умеят да използват примерите от учебниците по история на съседни страни като Турция, Сърбия, Македония с национал-патриотичното прочитане на събития и личности в исторически аспект, които са в унисон със стратегическите им цели. Ние подменяме факти от историята си по причини извън нас, приемаме повече на брой и различни учебници по този ключов за национално единство предмет, спорим идеологически за неща, които просто допълнително разединяват обществото ни и в крайна сметка се изправяме пред безразлични към национални дилеми млади хора, за които владеенето на английски е достатъчно условие за просперитет.

Тук не става въпрос за евроатлантически ценности, а за съхранение на българщината. За да не избуяват спорадично емоции като тези, свързани с Каймакчалан, а това да бъде последователна дългосрочна политика на всяко правителство и всички управляващи. Опряна на светли примери от славна история и споделяна от мнозинството българи.

В тази връзка политика на непрекъснати обвинения за език на омразата, използван от македонските медии относно България, кражбата на наша история и исторически личности, внушенията за татарски произход на народа ни не решават проблемите, не носят дивиденти, подклаждат негативни настроения и ни обричат на дългосрочни хладни отношения.

Това ли е целта? И кой има полза от такива процеси? Емоциите няма да ни изведат в печеливша позиция. Могат да спечелят симпатиите на някои зажаднели за национална кауза българи или дадени партии, но няма да способстват за подписването на прословутия Договор за добросъседство, по който уж действат едни работни групи, но няма нищо „черно на бяло“, с което да се похвалим. Заплахата, че може да не подкрепим братския народ в стремежите му за членство в ЕС и НАТО, може и да няма ефект, защото на Скопие е достатъчна реакцията на Атина по въпроса.

Едва ли само проблемът с името на държавата е онзи препъникамък, който кара Гърция да има твърда позиция по темата. Въпрос на интереси и гаранция за идентичност на териториите в Беломорието. Но македонски медии не бълват „змии и гущери“ по адрес на южния си съсед, така както си позволяват по отношение на България. Разбираемо е, защото отдалечаването от корените дава възможност за утвърждаване на македонска идентичност, претенции за език и собствена история.

Подкрепата преди десетилетия на Коминтерна в това отношение е ключова и за стратегически български грешки в политиката към Македония в миналото. А сръбското рамо никога не е било отмествано от Скопие, за разлика от нашето. Тягостното е, че не е било само рамо, а и насилия, тормоз, недостойни прояви, лагери, за да се отстои политика за друга принадлежност. Завесата леко се отваря, ако се посети изграденият Музей на ВМРО в Скопие, където има факти за този период от историята.

Но те едва ли са познати на повечето българи. Тук е и разковничето за изход от дилемата Македония. Но става въпрос за дългосрочна политика, и то провеждана последователно, умно, компетентно и без заплахи за действия, които по принцип се решават от големите. Не бива да си мислим, че те не упражняват натиск и върху Скопие. Много са играчите на терена Македония. Скопие е в политическа криза от година.

Опозицията в лицето на СДСМ получи своя шанс да предизвика оставка на правителството, но аргументите бяха комбинирани с предоставени вероятно отвън данни за корупционни и нерегламентирани законово практики на премиера Никола Груевски и негови министри. Поне такива мнения изказват управляващите в Македония, които вече повече от година непрекъснато посрещат и изпращат представители на ЕС, САЩ и всякакви НПО-та, които не могат да си позволят малката балканска държавица да шикалкави по линията Запад/Изток, да не се присъединява към санкции или да действа независимо по ключови за региона въпроси.

Не бива да се забравя, че страната си има сериозни проблеми с тлеещо религиозно-етническо напрежение и то винаги избухва в определени моменти. Съжителството между православни и мюсюлмани /с албански произход/ в Македония е все по-сложно и разделението по тази линия разполовява държавата по начин, който дава основание за слухове за федерализация или тотално надмощие на албанската част. Всъщност какво ще стане с университетите, колежите, джамиите, НПО-тата, които са били създадени по линия на прословутото движение на проповедника Фетулах Гюлен, и то предимно в Тетовско и Скопие?

В такава ситуация би трябвало да сме сигурни, че младите българи знаят защо България е отстоявала националната си кауза за обединение на всички етнически българи в една държава, защо и кои българи от днешните македонски земи са активни участници, и то на високи нива, в управлението на страната ни, кои генерали и офицери с т.нар. македонски произход са участници в нашите борби за обединение, защо македонските чети са били поддържани неофициално от София, когато са воювали срещу вековния поробител, включително Яворов, да знаят, че тази година се навършват 150 г. от рождението на Андрей Ляпчев, български премиер от Ресен, който е отстоявал българщината в Македония, а не е оставил /според слухове/ само фразата „со блага дума или со малце кьотек“, да отдават заслужена почит на хора като Симеон Радев /и той с такъв произход/, които цял живот са действали в интерес на България и са оставили онази „Строители на съвременна България“, която е наистина велик паметник на българския дух в сложните следосвобожденски времена.

Ние строим магистрали, македонците впечатляващи сгради на държавни институции, исторически музеи, включително на Холокоста, издигат паметници на исторически, в т.ч древни личности от региона, повечето българи, но може ли някой да определи кое е правилното? Друг въпрос е с какви пари и как се присвоява част от тях. Някак се допълват нещата, защото и едното, и другото е необходимо и важно. Македонците работят за душата и очите, за респект пред търсена държавност и мислят, че това ги обединява, като се отдалечават от нас. Едва ли, защото и от двете страни на границата има мислещи граждани.

Ако имаме онази външна политика, която да може да намери път към такива хора, ако най-накрая успеем да изградим D-8 за пряк удобен достъп до най-близкия ни съсед, ако отсяваме съзнателно инициирани недостойни конфликти и не се принизяваме на държавно ниво до махленски свади, ако имаме компетентността да изпращаме цивилизовани сигнали, когато нещо ни провокира, ако предварително „опичаме“ намисленото и го правим неоспоримо, ако ценим подобаващо собствените си герои и ги увековечаваме с дължими паметници /а не носим за скрап бюстовете на велики наши предци от Борисовата градина/, ако поддържаме български дух чрез учебниците по история, ако не действаме разнопосочно, когато става дума за национални интереси, ако хоризонтът на мислене не е 4-годишен, ако не допускаме да заемаме позиция на послушния ученик от първия чин в класната стая на новия велик геополитически играч, ако намираме сили и начин да се противопоставим на чужд натиск, а не приемаме да играем ролята на „пощенски гълъб“, ако… Именно от това „ако“ идва огорчението. Защото на практика управляващите ни си остават с него.

А случаи като Ирина Бокова/Кристалина Георгиева, независимо дали става въпрос за чужди геополитически игри зад кадър, или са местни упражнения с цел личностно устройване, нанасят неоспорим удар върху авторитета на държавата ни. Тогава защо да се чудим как реагират македонците или как има смелостта някой си там Миленко да разбива с чук паметна плоча, поставена със съдействието на началника на отбраната ни ген. Константин Попов. Ако това ни е външната политика, тогава да не се възмущаваме, че из фейса някои твърдят, че ще искат унгарско гражданство.