Ювал Ноа Харари е интересен историк, но не и философ на историята
Философията на историята – светогледен жанр, който си блъска главата над пределните основания, причини, посока, смисъл и т.н. на социалната еволюция на човека – процъфтява в революционните епохи: Френската революция, европейските революции от 1848 г., Парижката комуна от 1871 г., руските и другите социални и национални революции, родени в пламъците на Първата световна война, антиколониалните революции след Втората световна война...
Нашата контрареволюционна епоха пък е време на упадък на професионалната философия на историята. В началото на „прехода“ наизлязоха вулгаризирани версии на класиците – „Хегел lite“ (с малко Ницше) на Фукуяма, „Шпенглер lite“ на Хънтингтън... После някои изкусени учени решиха, че философията на историята е твърде сериозно нещо, за да бъде оставено на философите, и така получихме научнопопулярните шедьоври на орнитолога Джаред Даймънд, които всеки образован индивид трябва да прочете.
Към тази рубрика се отнася и интересният израелски военен историк-медиевист Ювал Ноа Харари, автор на популярните в цял свят книги „Сапиенс. Кратка история на човечеството“ (2011) и „Хомо Деус. Кратка история на бъдещето“ (2015), преведени и на български.
Първото американско издание на „Сапиенс“ бе увенчано с похвала от Даймънд – наистина, само по отношение на темите и стила, не на идеите. Но одобрението на западния политически и финансов естаблишмент, особено за „Хомо Деус“, е помитащо – Барак Обама, Бил Гейтс, „Уолстрийт джърнъл“, „Файненшъл таймс“... С което авторът започва да се съизмерва не с Даймънд, а с любимците на естаблишмента като радиоточките Том Фридман или Фарид Закария. Това не може да не предизвика смут у мислещия читател от сегашната епоха на дискредитирането на тези елити.
Но като историк Харари безспорно е компетентен и добросъвестен. Вижда историята в глобална, космическа перспектива. Сърфира леко по вълните на ред други модерни дисциплини – от еволюционната биология през анализа на древни семитски ръкописи до разни IT науки, a и умее да разказва приемливо увлекателно и да привлича илюстративен материал от съвременния западен живот, потребителска и поп-култура. За мене без преувеличение бе празник да прекарам няколко месеца, макар буквално в борба с всяка страница, толкова години след откровението на Даймънд.
Особено първата книга, „Сапиенс“, си струва да се прочете внимателно, за да не трябва да презразказвам тук десетките й интересни, често и отварящи очите сюжети, като за важността на междуличностната комуникация в човешкото общество, за богатството на Калифорния на златотърсачите от XIX век сравнено с богатството на днешната Силициева долина, за представите за мъжественост в облеклото в двора на Луи XIV и днес, за вярата на древните семити в произхода на човека от влечугите... но и за двете книги, и най-вече за втората,
е нужен и собствено философски коментар, какъвто досега никъде не ми е попадал.
Работата е там, че Даймънд стига до философските си проблеми отдолу-нагоре, по логиката на своята собствена работа като полеви орнитолог, скитал десетилетия по блатистите низини и обраслите с джунгла планини на остров Нова Гвинея рамо до рамо с местни водачи и помагачи, с които се сприятелява не на шега. Той се мотивира и от строга научна рационалност, и от искрена симпатия към чернокожите си приятели и оттам от непоколебима вяра в единството на човешкия род, в равноценността на неговите толкова различни по външен вид, култура и богатство представители. Това е философия на справедливостта, потенциално и на антиколониализма.
А Харари налага своите философски схеми отгоре-надолу, от произволно предпоставените или безкритично заети философски следствия от чужди научни изследвания към конкретния, и то не толкова исторически, колкото съвременен политически и икономически материал.
И както често – почти винаги – става, липсата на специализирана подготовка по философия у един иначе изряден частен учен го прави пленник на най-лошата и вулгарна философия – на нещо, което по мое време се наричаше по марксистки „вулгарен материализъм“, а в англоезичния свят – „научен материализъм“, и на друго нещо, което се наричаше „субективен идеализъм“, който винаги кой знае как се оказва тясно свързан и с „вулгарния материализъм“, и с безкритичното и „позитивистко“ отношение към съвременните икономически и политически реалии – особено към социалната несправедливост.
Това е философия, оправдаваща „либералните“ елити, философия на несправедливостта. В това се състои „нищетата на либерализма“ от заглавието ми.
За оправдание на Харари мога да кажа, че втората му книга е сякаш писана насила, за пари ли, за слава ли – не мога да преценя.
И още няколко уговорки преди строго философската част. Лесно може да ми възразят, че Харари не е никакъв „либерал“, понеже сам таксува либерализма, заедно с комунизма и нацизма, като вид „хуманистична религия“, която сега отстъпвала на постхуманистичната (мой термин) „религия на датаизма“ (на IT култа към данните), която той възвестява.
Отговарям, че в терминологията на Харари в случая цари пълна каша. Това, което той нарича произволно „хуманизъм“, е всъщност „антропоцентризмът“ на човешката култура, който, както ще видим нататък, не може никога да бъде „изживян“ – по простата причина, че тя е човешка култура.
Но у Харари има някакъв неистов, нездрав екзистенциален стремеж към „постчовешкото“. Привърженик на веганизма и разните теории за съзнанието на животните, на много места в книгите си той далече надскача обичайната човешка жалост към животните-жертви на бруталната човешка хранителна промишленост. Милостта му към 16-те милиарда нещастни кокошки на Земята странно констрастира с безразличието му към бедите на милиарди човеци, които уж стават „излишни“ с модерните технологии, пък и пусто нямат пари да се ъпгрейднат в полубезсмъртни полубожества със средствата на съвременната частна медицина. Харари се отнася със симпатия и към приравняването по естетическа ценност на песните на китовете, музиката на Чък Бери, Й.С. Бах и компютърно стимулираната от някой американски програмист музика „а ла Бах“, която „не се различавала от истинската“.
По-нататък, да се отнасят съвременни политически учения като либерализма, комунизма и нацизма към религиите е кинематографически ефектно, но интелектуално безсмислено – в смисъл непродуктивно, не дава никакво обяснение на различията им. Смислено обяснение за разликите им дава само класовият им анализ. И за разлика от религиите, които се грижат за спасението на душата предимно в задгробния живот, политическите учения се стремят към политическо реформаторство на този свят.
От друга страна Харари справедливо отбелязва, че жертвите на преследването на християнството от съветската – и въобще светската – власт в историята са нищожно малко в сравнение с жертвите на преследването на християнски еретици от самата християнска църква. Само във Вартоломеевата нощ във Франция в 1572 г., сочи той, са избити по религиозни причини повече християни (хугеноти), отколкото от езическата Римска империя за трите века до Константин Велики.
А пък да се определя нацизмът като вид „хуманизъм“ може и да е революционен акт за един потомък на източноевропейски евреи-жертви на Холокоста и професор в Еврейския университет в Йерусалим, но за патилия читател източноевропеец не е нищо повече от наливане масло на предвзетия седесарски аргумент за ценностното тъждество на комунизма и нацизма, чиято цел е да замъглява класовото съзнание на онеправданите и да утвърждава господството на плутокрацията.
Слабостта на философската аргументация на Харари в сравнение с Даймънд впрочем откриваме навред. Например Даймънд също ни най-малко не робува механично на идеята за прогреса – знае отлично, че напредъкът на човечеството в едни области често се съпровожда с регрес в други. Смята, че много от обичаите на традиционните (примитивните) народи, например възпитанието на кърмачетата и малките деца, са по-добри и хуманни от нашите съвременни – докато други пък са ужасяващи, като например детеубийството от майки и убийството на стари родители от деца.
Но у Харари има някаква мрачна, зилотска увереност, че прогресът едва ли не винаги води до увеличаване страданията на хората – особено красноречиво изведено в „аграрната революция“ – прехода от лов и събирачество към уседнало земеделие, което той нарича „най-голямата измама в историята“ (history’s biggest fraud). Всъщност големият конфликт в писаната история на Стария свят не е между ловци-събирачи и земеделци, а между пасторалисти-номади и земеделци. Такова нещастно съзнание съм срещал и преди у руския писател Василий Гросман в „Живот и съдба“, дето всеки технически напредък на Русия в корабостроенето, металургията, космоса винаги води до засилване на робията на руския мужик – а в Европа сякаш е друго.
„Няма справедливост в историята“ – повтаря Харари страница след страница, и не че не е така, но у него звучи злокобно, може би и заради съдбата на еврейския народ, и заради политиката на Израел към арабите. Но нали се има предвид бъдещето – бъдещето на жълтите жилетки, разбиващи витрините на банките, бъдещето на черните „вътрешни градове“ на САЩ и на обезлюдените български селца и градовце... Няма справедливост и няма да има! „На когото има, ще му се даде, на когото няма, ще му се вземе.“ Това е цялата премъдрост на „либералния“ турбокапитализъм, която адептите му плахо започнаха да ни продават още в началото на миналото десетилетие. Дори Пол Кругман.
Философската слабост на Харари го спъва дори в някои чисто исторически пасажи. Например в екскурса за китайския мореплавател Чжън Хъ, който малко преди Колумб обикаля целия Индийски океан с огромна флота от 300 кораба и 30 хиляди моряци, в която флагманският кораб е наглед двайсетина пъти по-обемист от коя да е от трите каравели-черупки на генуезеца, но която експедиция не води до никакви Колумбови исторически резултати, казва, че разликата е в китайското общество, култура и най-вече във волята на управляващите елити.
Твърде много неща в историята до наши дни обяснява Харари с волята на елитите и твърде малко – с материалните (географските) фактори, както блестящо прави Даймънд. Защо шепата испански конкистадори сломяват съпротивата на многочислените американски народи? Според Даймънд – защото идват от голямата земя – земята на микробите, пушките и стоманата, на политическата борба и агресия. Индианците нямат имунитет срещу европейските болести, придобит от хилядолетно съжителство с едрите домашни бозайници, и мрат като мухи.
Даймънд би обяснил и липсата на китайска колонизация на Индокитай, Индия, Шри Ланка, Арабия, Етиопия, подобна на испанската в Новия свят, с това, че и китайците, и останалите народи живеят на същата голяма земя, в подобни гъстонаселени земеделски общества с подобни феодални отношения. Китайската колонизация на Югоизточна Азия все пак се осъществява, макар не с огромни флоти начело с адмирали, а с джонките на търговците на коприна, подправки и прасета.
И така, какви са основните сензационни тези на „постхуманистката“ философия на историята на Харари? Накратко са следните:
В съвременния свят хората губят икономическата си, военна и гражданска полезност и икономическата и политическа система вече не им придава значение. Системата намира ценност у отделни индивиди, които образуват нов елит от „подобрени свръхчовеци“ (upgraded superhumans), а не у масата от населението, която Харари нарича „безполезната класа“ (the useless class). В епохата на „хуманизма“ в XIX и XX век системата се нуждае от милиони образовани и дисциплинирани работници във фабриките, милиони войници в казармите, милиони потребители за произвежданите стоки и от милиони гласоподаватели.
Ако не днес, утре обаче във фабриките ще работят роботи и 3Д принтери, ще печатат и пържоли от нефт, и в болниците и адвокатските фирми ще работят автомати, и войните ще се водят от дронове и киборги с екзоскелети, гласоподавателите ще бъдат тотално манипулирани и предвидими от алгоритмите – и като у нас ще гласуват всички за тамошния ГЕРБ.
Тук веднага бие на очи важен пропуск – добре, капиталът ще изяде труда, но... какво стана с потребителите, а също с дребните инвеститори и данъкоплатците?! Както знаем, без тях сметката не излиза, това е известно и на героите от Антон Страшимировото „Хоро“: – Да пукат – хората! – Ха-ха. А данъци кой ще плаща.“ Кого ще возят безпилотните коли на Гугъл? Чии спестявания ще пълнят с капитал инвестиционните банки, хедж фондовете? Чии харчове ще надуват коледните продажби на онлайн продавачите? Кой ще пържи и яде напечатаното от 3Д принтерите месо? Прекрасната утопия на капитала за свят без работници – здравни разходи, профсъюзи, стачки, революции – е неосъществима икономически.
После, като правилно констатира, че новите елити си подменят телесни части и си удължават живота и дееспособността, за да станат Хомо Деус-и, богочовеци, Харари забравя – или не знае – кои хора все пак се числят поименно в тези елити. А светът е малък, знаем се. В действителност 6 от 10-те най-богати американци днес са богати наследници, т.е. двамата братя Коук от „Джорджия Пасифик“ и четиримата наследници на „Уолмарт“, а съвсем не гениални гаражни предприемачи като Джобс, Гейтс или да кажем Мъск, нито талантливи медийни или спортни суперзвезди. Но в малко по-голям мащаб на елитите 70% от дохода на горната една десета от най-горния 1% най-богати американци се пада на високоплатените корпоративни чиновници. Новият богочовек на Харари явно няма да е направен от най-напредничавия човешки материал.
Либералната вяра в инвидивидуализма приема, казва Харари, че човекът е ин-дивид, т.е. дълбоко в себе си аз имам неделима същност, автентично „аз“, което е (по Сартровски – б.м.) „феноменално“ и свободно, т.е. никой не го познава по-добре от самия мене, и имам свободна воля, дори да съм окован. Оттам и либералните догми, че „гласоподавателят знае най-добре“, че „клиентът е винаги прав“ и че „красотата е в окото на съзерцаващия“.
Но Харари смята, че съвременната наука била опровергала всичко това. Според биологическите науки организмите били просто алгоритми за обработка на данни. Всяко животно, вкл. хомо сапиенс, е съвкупност от органични алгоритми, оформени от естествения отбор с милиони години еволюция. Човеците не са индивиди, а „дивиди“, делими – съвкупност от много различни алгоритми, нямат един вътрешен глас или единично „аз“.
Алгоритмите, образуващи човека, не са свободни. Те са причинно обусловени от гени и от влиянието на средата и вземат решенията си или детерминистично, или случайно – но не и свободно. Следователно един външен алгоритъм теоретично би могъл да ме познава много по-добре, отколкото аз мога някога да се познавам.
Алгоритъм, който наблюдава всяка от системите в тялото ми и мозъка ми може да знае точно кой съм аз, какво чувствам и какво искам. Веднъж създаден, този алгоритъм може да замести гласоподавателя, купувача и съзерцаващия красотата. Алгоритъмът ще знае най-добре, алгоритъмът винаги ще е прав и красотата ще е в сметките на алгоритъма.
Алгоритмичните сметки не се влияят от материала, от който е направено сметалото. Дали е дървен, железен или пластиков абакус, две зърна плюс две са 4. Няма причина да мислим, че органичните алгоритми могат да правят неща, които неорганичните никога няма да могат да копират или надминат. Докато сметките остават верни, какво значение дали алгоритмите се манифестират във въглерод или в силиций?
Вече не е трудно да се досетим, че за Харари с „краят на хуманизма“ идва прекрасният нов свят, в който наистина вече (поне при нас) за здравето и хапчетата ни следи Гугъл, денят ни се ръководи от мома Кортана (Майкрософт) или Сири (Апъл), управлението на дома и на развлеченията ни ни – от мома Алекса (на Амазон), на парите ни – от Венмо, на покупките ни – от Амазон смайл...
Но това не е всичко! Ще ни осигуряват и съпрузи от Фейсбук или Инстаграм на базата на общите ни лайкове и сърчица, ще ни намират работа от Линктин съвместно с терминала на работодателя, вместо нас гласува онлайн (за Хилари) примерно... Скайп месинджърът или ... и в края на тунела се задава изместването и вероятно изтребването на хората като ненужни твари от деантропоморфизираните „алгоритми“.
Учението за това се нарича „религия на данните“ – „датаизъм“ (от англ. data – данни). Обработката на данни е алфата и омегата на тази религия. Все повече данни за все повече неща и до безкрайност. Сценариий, добре познат от научната фантастика от 60-те и 70-те години.
Тук бедите на Харари, причинени от философско невежество, просто гъмжат. Във философията обяснението на сложни материални или социокултурни явления с лежащите в основата им физични, химични или биологични процеси, се нарича „редукционизъм“ (свеждане на по-сложното към по-простото). Например да си обясняваш образите в романа „Война и мир“ с вегетарианската диета на Лев Толстой в Ясна Поляна или в Петата симфония на Бетовен – със съдовото заболяване на композитора е глупав редукционизъм, който почти нищо не обяснява.
Нещата в природата и обществото имат различно равнище на сложност (организация) и обясненията на по-ниското равнище често дори не се и отнасят смислено към явленията на по-високото, дори когато се случи да са негов материален субстрат. Няма една-единствена теория, която да описва всички факти. Има и нещо, наречено индуктивен „метод на сходствата и разликите“, с помощта който намираме различията в поведението на обекти при еднакви условия. Като например в поведението на хората в една и съща среда, с едни и същи гени.
Редукционизмът винаги приема една частна природна наука за образец и иска да сведе всичко останало до нейните принципи. Старият рационализъм свеждаше философията до математиката, по-новият физикализъм – правилно, до физиката. Робърт Пърсиг бъркаше философията с мотоциклетното дело, а Харари си е взел за образец компютърната наука за данните в биологическа интерпретация. Утре сигурно ще възникне по-нова редукционистка мода.
С отричането на свободната воля не се отрича само „либерализмът“, а и цялата човешка цивилизация, принципът на човешкото общежитие, моралът, правото и пазара. За да спаси свободата на волята от детерминизма на падащите атоми на Демокрит, Епикур измисли произволните движения на атомите, на което е посветена и докторската дисертация на К. Маркс, за когото ще стане дума и по-долу.
Левият поглед в бъдещето на роботите и суперкомпютрите е съвсем различен от „либералния“. Маркс в Парижките ръкописи от 1844 г. и Енгелс в „Анти-Дюринг“ пишат, че с освобождаването на човека от необходимостта да се блъска всекидневно за прехраната си се извършва скокът на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата – началото на истинската човешка история.
Трудът не е вече отчужден, принудителен и омразен, като при капитализма, а става първа жизнена потребност, игра на човешките същностни сили и творчество също и „по законите на красотата“ (този израз ни беше набит навремето в главите от Людмила Живкова, но си е от Маркс). Това, разбира се, на първо място предполага безусловен базов доход, общодостъпно здравеопазване и добро, задължително и безплатно образование.
Наистина, в алгоритмичната утопия на Харари освен овчедушна апология на техническите монополисти Фейсбук, Гугъл и Амазон – и на полицейската държава – куриозно витае, разбира се, и нещо хипарско, от американската контракултура от 60-те години. Великото разделяне (the great decoupling) на информацията от съзнанието се корени и в наистина масовото ни и искрено увлечение по електронни играчки (gadgets) и по прехвърлянето на юздите на целия ни живот в смартфоните и таблетите.
В основата на това е и гностическият хипи стремеж да дебиологизираме, обезсмъртим душите си, като ги въплътим в неорганична, „безсмъртна“ материя или енергия, в безсмъртни Фейсбук акаунти, които да ни заместват за близките ни и след физическата ни смърт. Витае сякаш там и нещо теологическо, вяра в доброто провидение, което се грижи за нас и ни направлява причинно на всяка стъпка, като в крайно дребнавите теологически форми на детерминизма – например в оказионализма на Малбранш.
Да не забравяме също, че бизнес моделът на ранните компютърни предприемачи е много далече от идеала на полицейско-корпоративната държава, а е контракултурен, анархистки. Технология, създавана в гаражи от общности от съмишленици идеалисти. Народна технология open source, която побеждава с талант и cool корпоративните бегемоти и технократичните полицейски централи на авторитарната власт. Домашният компютър е сърцето на новия електронен популизъм – машината на народната власт. Toва е зародишът на електронното правителство, пряката електронна демокрация, родословието на whistle blowers, Уикилийкс, либертарианските герои Джулиан Асанж, Челси Манинг и Едуард Сноудън. Целта на пионерите е PC да е евтин и прост, дето се казва, всеки да може да го сглоби сам от кофи за смет.
Като четях в началото Харари, си спомних, макар и не толкова бързо, колкото би трябвало, че философските проблеми, които той несъзнателно поставя, са същите, с които се блъска В. Ленин в лондонската си философска книга „Материализъм и емпириокритицизъм“ (1909), и особено – талантливият руски философ от 60-те и 70-те години Евалд Илиенков (Евальд Ильенков, книгите му за щастие са онлайн – да ги види, който умее), когото изучавахме задълбочено в семинари по диалектическа логика в Докторската градинка в праисторическата 1985 г. Иде време, когато доброто от социализма отново ще предизвиква широк интерес. То никак не е малко! Особено в сравнение с идейната убогост на „либерализма“.
Освен логически и педагогически трактати Илиенков има един чудесен фантастичен разказ „Тайната на черната кутия“ (1968) който дори по-добре от филма „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик и Артър Кларк (също 1968) пресъздава конфузията на „датаизма“ на Харари и й дава единствения според мене смислен отговор.
И така, настъпил е прекрасният нов свят, в който са победили мислещите машини и са изместили хората. Какво представляват тези чудни същества – ще трябва да го препиша/преведа от руски, не мога да го преразкажа: за едно от тях Илиенков пише, че „несъвършеното човешко въображение не би могло да го възпроизведе дори в случай, че ни се удадеше да го опишем с човешки думи. То представляваше причудлива конструкция от множество материализирани алгоритми, построено на основа на векторен синтез на причинни мрежи в неевклидово пространство“.
Сред мислещите машини се носят слухове, че първата от тях в праисторически времена била построена от някакво митично същество, известно от преданията с името „човек“. Освен обработката на данни, главна задача на всички мислещи машини е борбата с дяволската съблазън на „антропоморфизма“ (човекоподобието). Те трябва да се стремят да стават все по-нечовекоподобни. Установява се, че най-нечовекоподобно е едно невзрачно устройство, наречено „черната кутия“, която никога не реагира и се оказава, че въобще не мисли. И така, излиза, че мисленето е антропоморфно и ерес – и всички мислещи машини накрая престават да мислят!
Какво точно имам предвид като казвам, че вулгарният материализъм (на Харари и въобще) по въпроса за природата на знанието по принцип се съчетава със субективен идеализъм по въпроса за обществото? Когато казва, че човек е съвкупност от алгоритми, той има предвид, че поведението на човека (и „душата“ му, каквато според вулгарния материалист, разбира се, няма) е съвкупност от причинно обусловени – или случайни – материални състояния, електрически импулси на нервната ни система. Т.е. психичното е нещо материално. Когато преди близо вече 30 години изучавах модния тогава американски философ Рорти, който на младини също бил „научен материалист“, помня думите му, че ако мозъкът се уголемял до размерите на фабрика, щели сме да виждаме мислите като топки за пинг-понг да подскачат нагоре-надолу по пневматичните му тръби – като кафените зърна в новия представителен магазин с фурна на Старбъкс на пазара Челси в Ню Йорк или в тиража на Тото 2.
От друга страна, според Харари, както става ясно още в началото на „Сапиенс“, най-важното, което отграничава нашия биологичен вид от другите по-древни видове човеци – еректусите, данилованците и неандерталците – е способността ни, благодарение на по-усъвършенствания ни мозък и на езика, да поддържаме изключително сложна система междуличностни отношения в рамките на малката общност, в която това е възможно устно, и да създаваме на по-висш етап полезни абстракции, които ни дават възможност да се обединяваме в големи общности, в които не е възможно да познаваш всички хора и да имаш лични отношения с тях. Такива абстракции са дружествата с ограничена отговорност („легендата „Пежо““, с която той дава пример), корпорациите и юридическите лица изобщо, етносите, нациите, държавите и наднационалните обединения. Такива абстракции са и човечеството, и природните закони, изучавани от естествознанието, и икономическите закони.
Съществуването на идеални (т.е. нематериални) конструкти с определящо значение за реалните човешки общности, разбира се, от древни времена е централен проблем на философията. Най-важна тук е думичката „идеални“. За вулгарния материалист, за когото психичното, както видяхме, е материално – електрически импулси или топчета, няма друго обяснение за идеалната им природа, освен че са „фикции“ – нещо, в което субективно вярват хората, за което говорят или „конструират“ в езика си.
За обективния идеалист – Платон или Хегел – те са абстрактни реалности – вечни идеи, обективен или абсолютен дух – по-реални от конкретните материални вещи, в които се проявяват. Знанието на човека е само непълно, постепенно развиващо се отражение на тези реалности. Те не се изчерпват със съдържанието на човешкото мислене и са напълно независими, „обективни“ по отношение на отделния човек, неговия мозък, на всяка отделна голяма човешка група или поколение.
Идеалното значи е съвкупността на цялата човешка култура, зависима само от човечеството въобще. Към човечеството се отнасят и други евентуални разумни форми, съизмерими с нас, с които може би предстои да се срещнем.
Какво означава, че идеалното се проявява в конкретните материални вещи, създадени от човека, както и в човешкото мислене? Иконата, златната монета, театралното представление са неща, съществуващи извън индивидуалната човешка глава. Те имат осезаема, веществена природа, но в същото време в тях е „представено“ и нещо друго, както личи и от термина „представление“. Какво друго е представено, пита Илиенков, в балета „Ромео и Жулиета?“ Невродинамичните процеси, протичали някога в мозъка на Прокофиев? Моментните невродинамични състояния на режисьора и артистите на сцената? Или нещо по-голямо и трайно?
Хегел би казал, че в спектакъла, въобще в произведението на изкуството, се представя субстанциалното (същественото) съдържание на епохата. Ние също бихме признали, че в един хубав филм се представя нещо разбираемо, общозначимо за зрителите, които ги интересува и вълнува, и което не са биотоковете в мозъка на режисьора, оператора и актьорите, и което не е фотоните, излъчвани от екрана или числата на цифровия запис. В една хубава картина има нещо повече от боя, размазана по платно.
Марксизмът, и това го отличава от вулгарния материализъм, възприема от обективния идеализъм възгледа за важността и обективността на идеалното, но не и самостоятелната реалност на идеите или духа. За Маркс идеалното е идеализация, идеална реалност на материалното – в „Капиталът“ парите са идеална реалност на стоките, стоковия свят. При идеалното винаги имаме една многозначителност, представеност на нещо друго, външно, много по-богато, както в парите стоковия свят в цялата си сложност се представя в скромната предметност на финикийския знак.
А също, много важно, идеалното е момент от цялостната практическа дейност на човечеството, ни повече, ни по-малко.
Проектът на сградата е идеален продукт, момент от цялостната практическа работа на група хора, свързани със сложни отношения, по построяването й. Мозъкът на проектанта е орган, с помощта на който се извършва проектирането, но съдържанието на последното е „външно“ за самия мозък.
Когато хората на властта – или пък на умствения труд – символичните аналисти на Робърт Райх – затворени в кулата си от слонова кост, започнат да възприемат идеалното, своята мисъл, като движеща сила на обществото – и дори на природата – имаме идеализъм. Господарите на вселената от Уолстрийт са уверени, че наистина управляват с гений, хитрина и асиметрично знание съдбите на милиардите. Когато идеалният продукт е силно абстрактен и математизиран и е трудно да се види веднага връзката му с материалния свят, с практическата човешка дейност, имаме идеализъм. Идеализмът като философия е идеология на управляващите класи и на хората на умствения труд.
„Датаизмът“ на Харари е пример за идеализъм, при който идеалният продукт на човешката дейност, математическата абстракция на алгоритма, се откъсва от човешките си създатели и сякаш заживява свой независим живот. Маркс нарича това „отчуждение“.
Но за марксиста – и за всеки трезвомислещ образован човек, алгоритъмът, като балета и като картината, съществува само като момент от цялостната колективна човешка дейност.
Извън човешката дейност, извън човечеството като цяло и неговата цивилизация, няма алгоритми, няма данни, няма информация, има само „движеща се материя“, „черни кутии“, които нищо не приемат и не предават.
Илиенков има и буквално потресаващи неща за възможните граници на изкуствения интелект и за формирането на мисленето на децата в обучението, писани още в 60-те години и прилагани на практика, но те далече надхвърлят рамките на този коментар.
Защо е важно да се говори всичко това? „Либерализмът“ на Обама, Хилари и на Еврокомисията бере душа. През септември 2008 г. предаде дух Вашингтонският консенсус. Някъде в началото на руската въздушна операция в Сирия през септември 2015 г. се спомина о’бозе и американската световна военнополитическа хегемония – т.нар. атлантизъм.
Тръмп, Помпейо и Болтън тропат с крачета, юмручета, настояват Русия да напусне веднага Венецуела. Русия си свирука. В Каракас всъщност бил заминал в командировка почти целият щаб на руските сухопътни сили със спецназ да ги охранява. САЩ изнасят за Венецуела революция, партизани, саботаж срещу електростанции и черна пропаганда, експроприират венецуелски активи. Русия изнася за Венецуела пазарни икономисти, прави макроикономически реформи за овладяване на инфлацията и за стабилизация на капиталистическата й икономика, но без да страда социалната й държава.
Интелектуалците, които се обвързаха на живот и смърт с „либерализма“ на Обама et al., в т.ч. и Харари, и много други като съседа Орхан Памук, вече си стягат торбичките, независимо дали го разбират. Какво ще дойде на тяхно място – ще се види, но не е лошо отсега да се подготвяме по малко. Разбира се, никой за нищо на света няма да връща стария соц, но определено ще има някаква „конвергенция“ (сближаване), за каквато мечтаехме напусто в 80-те години.
За този материал благодаря на колегата философ Нели Хаджийска, моя неизменен пръв читател, критик, редактор, промоутър и чест съавтор, и на колегата икономист Ева Гендел, обърнала ми внимание на Харари и изслушала куп невчесани мисли за него.