Кога мълчанието не е злато

Премиерът ни на 10-ия ден от нестихващите разнопосочни потоци от изказвания за цели, причини, следствия, опасения за мрачно бъдеще, нова ислямистка партия у нас или заемане на страна в руско-турската криза съобщи в прав текст, че Турция се бърка във вътрешните ни работи. Оказва се, че той „тихо, но достатъчно твърдо съм им казвал, че не е съгласен с това, което правят, и то им се върна”, но си е мълчал, когато „взеха двата реактора от Белене и решиха да ги строят в Турция”, когато „Южен поток” се прекръсти на „Турски поток” и тръгна да заобикаля България”, когато заради европейското ембарго спрямо Русия, което България е спазила, Турция е била облагодетелствана за сметка на страната ни чрез износ на плодове, зеленчуци, хранителни стоки и т.н., когато руските туристи вместо на нашето Черноморие са отивали в Анталия и Анкара е печелела милиарди от този туризъм, но не даде обяснение защо го казва чак сега.

Някак това мълчание трудно може да се приеме за злато, особено когато на срещи на върха в Брюксел България заемаше доскоро позиции, които се считат за интереси на Турция, и то преди всичко по отношение на зоната за сигурност по турско-сирийската граница, обезщетяването в милиарди за бежанците по същата граница от страна на ЕС и дори за възможността визите за турските граждани в обозримо бъдеще да паднат. Без да се акцентира върху факта, че Турция има пряко отношение към пускането на бежанските потоци към Европа, които на практика не само заплашиха цивилизационната й идентичност, но и разделиха ЕС по начин, който едва ли ще се преодолее. Каквото и оптимистично да ни говори в тази насока канцлерът Меркел, която се надява да стимулира икономиката си точно с тези бежанци.

Може и да се справи, както ни уверява и с новогодишната си реч, но с днешна дата на нас ни се казва, че „Турция ни е помагала за бежанската криза” и премиерът ни е „изразявал своята благодарност”. На Ахмет, разбира се. Помощта сигурно е била в посока да се редуцира броят на бежанците да преминават и пребивават в България, но няма яснота срещу какво Анкара е решила да е толкова добронамерена към нас. Безплатен обяд няма, известно е. Напротив, повечето западни анализатори открито казват, че във връзка с бежанския вихър Турция просто е намерила начин за изнудване и натиск, който й осигурява постигане на собствени цели. Често се срещат и публикации, в които има твърдения и за задокеанска подкрепа в това направление.

Внушения всякакви, пропагандни войни има не от вчера. Но че интересите на влиятелните или велики страни са вечни, няма спор. Специално за България турският интерес никога не е бил прикриван и начините, по които се цели налагането му, от години дразнят всеки що-годе мислещ български гражданин. Включително и сред изповядващите мюсюлманска религия у нас. Те са светски хора, ползват правата си на български граждани, включително и по линия на ЕС, и трудно приемат пълзящата ислямизация на Турция, която започва с ерата „Ердоган” при съседите. Всеки, който е бил там преди 15–20 години, сега трудно би познал страната. И то не заради впечатляващите строежи, а поради броя забрадени жени по улиците и присъствието им във всички институции и учебни заведения. Както и заради невероятното количество новопостроени джамии и училища за религиозно мюсюлманско образование. Светските хора в Турция, които по правило подкрепят опозиционната НРП, живеят в свои си квартали в големите градове и там рядко се срещат облечени според ислямската религия граждани. Това разделение в турското общество си е вътрешен проблем на страната и не се отнася само до външни белези като облекло и консервативно поведение.

За нас е повече от притеснително, ако се допусне подобно разделение и в нашата страна, а признанието на премиера насочва вниманието в тази насока. От години разни емисари под формата на религиозни праведници обикалят Родопите и Североизточна България и сеят идеи, които са далеч от традиционните за нашите мюсюлмани. Кой плаща и дали са само от Турция, никой не го е заявявал открито. Официално не се дава гласност и на факта, че Главното мюфтийство често действа по начин, който не съответства на българската национална политика, и получава средства от Анкара, а в случая с Местан дори зае политическа позиция. Имаше случай, при който стана ясно,че тази институция не знае колко и къде има разни „училища” (по-скоро медресета) из селата в страната, където чужди имами обучават деца на турски език), и то само на правила от Корана? „Който плаща, той поръчва музиката”, казва народът ни, но ако тази музика е с ориенталско звучене, с ислямистки напеви, тя къде ще отведе децата ни? Защото децата са също български граждани и няма значение каква е религията им. Има значение, ако тя доминира и направлява всяка стъпка в живота им.

Тогава те стават не само зависими, но и прости изпълнители на чужди внушения, защото остават изолирани от светските устои на обществото ни. А това става от години пред очите на управляващите у нас, които неглижираха подмяната на учебници и история, не реагираха при изваждането на определени автори и наши национални герои от програмите в училище, допускаха замяната на термини и традиционни определения и всичко това в името на някаква толерантност и запазване на етническия мир. Ама каква толерантност, когато и Хасан, и Иван едва свързват двата края вече 20 години и няма работа ни за християни, ни за мюсюлмани. Те като съседи не си спомнят да са живели по друг начин, освен по правилата на добросъседството. Игнорирането от години на съществуващи проблеми и чуждо вмешателство достигна до положение, че при неотдавнашното посещение на проф.

Давутоглу в София, в качеството му на премиер на Турция, той да дава указания и в мюфтийството, и сред близки политици с българско гражданство за начините за финансиране на земеделието у нас, което да давало хляб на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание, за избора на главен мюфтия, за налагането на турски език като официален и т.н. Да, това си е намеса във вътрешни работи, но коя е причината чак сега да й се даде гласност? Кога ножът е опрял в кокала и кое даде тласък на подобни реакции? Защото в последвалата декларация на ДПС се отрича, че посланието на Доган е било за избор между Русия и Турция и всички манипулативно поднесени изявления в тази насока подменяли съдържанието. Твърди се, че става въпрос за „гарантиране и запазване на политическата стабилност в региона и сигурността на България и е в изпълнение на желанието за връщане на нещата в хода на политическата нормалност”. В допълнение се посочва, че „категоричният ни избор е за мира, стабилността и сигурността, а не на дестабилизацията и конфронтацията, защото етнорелигиозните малцинства на Балканите биха били сигурни жертви на такъв избор”. Но нито дума за обвиненията, че ДПС е дало възможност през последните няколко години „Турция да изгради свой политически аванпост в страната ни”. Защото чрез религията, сериалите, претенциите на мюфтийството към имоти, отдавна превърнати в музеи или сгради за общо ползване, финансовата подкрепа за джамии, паметници на нашето културно наследство и повсеместното изграждане на нови мюсюлмански молитвени домове Анкара отдавна прилага т.нар. „мека сила” за влияние по отношение и на България. 

Всъщност въпросът е чак сега ли осъзнахме, че балансирана политика не означава да се запазва дипломатическо мълчание в случаи на накърняване на национални интереси или подкопаване на национална гордост и единство? Някои наричат такава политика васална, но може и да е липса на самочувствие, познания или лесно поддаване на финикийски изкушения, чиято цел е създаване на марионетни политически фигури, чрез които се постигат желани резултати. Още повече когато това се прави от мощни държави като Турция. Тогава се забравя, че народът може да стане заложник на чужди интереси, а религията да се използва като оръжие за постигането им.  

Балансирана е политиката, когато със съзнанието, че си слагаш главата на дръвника, съумееш да запазиш дипломатически отношения със страна като Съветския съюз, а си съюзник на Германия по време на Втората световна война и не само не си изпратил български войник на Източния фронт, но дори си поддържал връзки с представители на англо-американците на наша и чужда територия, а в същото време си използвал наличието на партизански чети за оправдание, че не можеш да наложиш решения, които народът не приема. Майор Томпсън не е единственият случай. Но да допускаш посланици и други чиновници да шетат из страната ти, да напътстват твои граждани, да финансират неприемливи за нашия народ идеи и разбирания, да приютяват в посолствата си политици, които не осъзнават, че подобни действия се наричат предателство и навсякъде по света това се наказва не само с приключване на политическа кариера, някак не звучи приемливо за редовия българин. Да се позоваваш на конспиративни теории, когато става въпрос за геополитика и сигурност, означава, че наистина някои „не са в час”, както преди години се изразяваше Доган. Що се отнася до анатемосването му, ние сме царе в това отношение.

Можем да се бием в гърдите какво велико постижение е, че сме членове на ЕС, и да се подиграваме, че експремиерът Сакскобургготски се е разплакал при приемането ни там. Можем да обругаваме Доган, и сигурно с право, за редица негови действия, но намерихме ли друг български лидер от годините на прехода, който да ни отваря очите за ветровете, които духат напоследък по света, и да посочва, че имаме нужда от добри ветропоказатели? Вижте и посещението на проф. Давутоглу в Белград, което е само дни след неговата визита в София. Оказва се, че и Сърбия е „за нас едни от главните стратегически партньори за регионалния мир и стабилност” и се насърчава диалогът Белград–Прищина, за да „се смекчи напрежението в региона и се отвори пътя на Сърбия към ЕС”. Сякаш Анкара отваря този път, но там вече Европа да му мисли. Защото „заедно ще работим с ЕС, за да решим проблемите”, които се отнасят до бежанците. В същото време се търси съдействието на Белград, за да играе ролята на посредник при търсено нормализиране на отношенията с Русия.

Не е лесно, когато си се възползвал от големия руски пазар, за да поддържаш добър икономически ръст, а после да ритнеш стола, на който си седял години. Независимо дали са ти помагали отдалеч, или си надскочил боя си поради властово самозабравяне. Не е наша работа да поучаваме управляващите в Анкара. Но е наша работа своевременно, без помайване, да търсим правилните реакции, когато ни провокират с определена цел, когато ни налагат неприемливи за нас решения, когато шетат из държавата ни и наемат наши граждани да съдействат за прилагането на чужди политики. Дори и да са разработени като научен труд с дълготрайни перспективи. Някак трудно ще ни се получава, защото и домашни професори с доказани интелектуални възможности показват сериозни пропуски при анализите на отношенията България/Турция. Не е приемливо проф. Дичев да заявява, че „ама какъв ислямист е Ердоган, той просто си е един малък диктатор и това няма отношение...”. Човекът просто е експерт в друга област, но ние по правило не се съобразяваме с онова, което Доган нарече „с политика да се занимават само тези, които разбират от политика”.

От цялата какофония се разбра, че нашият премиер няма как да не е бил запознат с онова, което предстои и реши (или решиха) да се възползва от ситуацията да покаже за кой ли път грижа за държава, сигурност и да сипе капка патриотизъм, защото и цяла Източна Европа взе да заляга над национални интереси, а това би закрепило властта и би дало възможност за промени, които няма да са фатални за управлението. Защото някои добиха кураж да казват, че началото на края е поставено и живеят с надеждата обществото да се събуди. Каквото и да ни говорят, не е лошо първо да мислим, после да отсяваме плявата и още повече внимателно да следим случващото се по света, защото ветровете наистина са в други посоки, не само задокеански. Дори президентът ни спихна своя атлантически апломб в новогодишната си реч. Това ако не е сигнал!