Ergo sum: За „Радио България”, което съществува

Авторката Христина Карагеоргиева е завършила Английска филология в СУ „Св. Кл. Охридски” и Международни отношения и политически науки в London School of Economics and Political Science. Като журналист е работила в Агенция „Балкан" и Английска редакция на „Радио България”, БНР. Живее в Холандия, където е работила като редактор на текстове по програми на ПРООН за опазване на културните паметници и устойчивото човешко развитие, в Консултантския отдел за правителства и институции на ING BANK и като преводач, редактор и мениджър на проекти в областта на превода. Кореспондент е на няколко медии.

---------

До последния момент този текст си нямаше име. Колебаех се как да го кръстя - „На „Радио България” - с любов и омерзение", по Селинджър? Любов, защото това, което до преди 17 години правех там, е най-хубавата работа на света, с най-талантливите и разкошни хора, сред които съм попадала. И омерзение, заради това, което няколко поредни ръководства на БНР с недотам доброто си познаване на естеството на конкретната дирекция и значително безхаберие - да си го кажем - правят с „Радио България”. 

Или пък да го кръстя „За мишките и хората", по Стайнбек? За онези невидими, нетщеславни и безименни за българската общественост мои колеги, които от над осемдесет години говорят на света за родината си, но в самата България никой не ги познава. 

Гласовете ви чувам, мили мои

- макар те в България да се чуваха само когато някои от вас в три следобед четяха на руски и френски изпадналото от програмата ниво на река Дунав в сантиметрах: „иси Соф'я, передаем сообщение.... Мохач... сан шанжмон".

Този текст нямаше намерение да се напише. Но нямаше и как да не бъде написан. Защото в глъчката от текстове - някои обективни, други незапознати, тенденциозни, казионни или просто неверни, между президентската и институционалната подкрепа за каузата на „Радио България” и търсенето на евтини скандали, това, което убягна на всички, са хората на радиото.

Този текст трябваше да се напише, защото в стремежа си да защитават кауза вместо себе си - каузата да не заглъхне  веднъж завинаги българският глас в чужбина -

хората не огласиха нито своите проблеми, нито уникалните си качества.

За тях между другото, къде от неведение, къде целенасочено, се написаха някои доста обидни неща. Най-обидното сред които бе, че не съществуват - такова радио няма. Нема такова животно. 

Или по-точно, че „Радио България” не съществувало от 2012 година. Това верую се лансираше не само в официалната позиция, а и от няколко цитиращи я медии. При все че всъщност става дума не за несъществуването на радиото, а за това, че в разрез на лицензията му в лето господне две илядо и дванадесето тогавашното ръководство, вместо да преразгледа целия бюджет на БНР и да направи оптимизации навсякъде, реши да икономиса за пореден път точно от „Радио България” - като най-лесна, невидима за обществото жертва - и даде на скрап предавателите му.

Да, журналистите протестираха. Протестираха и слушателите на „Радио България” от пет континента.

Писаха петиции, писаха безкрайни писма и имейли до редакциите. Но това не попречи БНР тихомълком да бъде въвлечено цели пет години в юридическия абсурд да притежава лиценз за радиопредавания на чужди езици и български, без да съществуват предаватели, през които те да се осъществяват.

Но нека стане ясно още нещо. И то е свързано с втората публична обида, този път на интелигентността на работещите в „Радио България”: че то е ретрограден остатък от комунистическото минало, използван за пропаганда. 

Абсолютно нелепа обида, включително защото още през 2004 - много преди закриването на предавателите си -

„Радио България” създаде първия уебсайт на БНР,

на който цяла година преди да стартира Youtube, същите тези фосили от точно тази дирекция на БНР качваха текст и звукови файлове - нещо, за което те имат множество награди. Най-добър сайт на годината в няколко категории - от международно жури. Забележете - сайт. Интернет. Нови технологии. Не радиоточка от времето на Априлския пленум, другари!

Затова и в момента, в който „Радио България” се оказа без предаватели, цялата дирекция светкавично се организира, за да адаптира програмата си към изискванията на интернет.

Не само това. При закриването на предавателите се написаха

концепции  - дори не от ръководствата, а конкретно от журналистите - как да се развива „Радио България”

в новата информационна среда. Че това как се поднася съдържанието трябва да се промени, за да намира по-добър отклик у интернет аудиторията. Че за да е достъпно и откриваемо това съдържание, сайтът трябва да бъде оптимизиран, за да се открива лесно при търсене - нещо, което въпреки призивите на същите тези ретроградни останки от миналото, никое ръководство на БНР не реши да направи. 

Иронично, за да може това, че на страниците нямало достатъчна посещаемост, днес да се използва срещу същите тези работещи в радиото хора в доказателство колко ненужна е работата им!

Още по-голямо недоумение предизвиква това, че нещо, което съществува от 2004 - интернет присъствието на „Радио България”, предхождащо дори качването в интернет на „Христо Ботев” и „Хоризонт” - сега щяло с реформи да се прави, защото „Радио България” било морално остаряло.

Написаха се и се изговориха и други обидни неща.

Третата публична обида: по силата на някаква метаморфоза например изключително талантливите, големи професионалисти, както бяха представени журналистите на „Радио България” от бъдещия генерален директор на БНР по време на изслушването на концепцията му в СЕМ, в скорошно интервю на същия се оказаха някакви "преводач-говорители" - най-ниската стъпка в радиото изобщо. Това само защото трябваше да се защити пред зрителите на една телевизия това редакциите да бъдат ликвидирани. 

Е,  срещу компенсация. Или малцина от тях да останат на работа в други дирекции на БНР, но да извършват нехарактерни, несъразмерни или нямащи нищо общо с квалификацията и способностите си дейности. 

С идеята, че едва ли не те стоят там заради заплатите си и нямат други шансове за реализация? И никому не мина мисълта, че тези хора - висококвалифицирани журналисти и преводачи, способни да правят продукция на чужд език, едва ли стоят в БНР, привлечени от все по-влошаващите се условия на труд, десетилетията на неглижиране и подигравателната стойност на заплатите си.

А защото са гласът на България в чужбина! Защото за тях е важно този глас да не умира!

Самото ликвидиране на редакциите не мина и без шантаж. На работещите се предложиха първоначално четири, а впоследствие мизата се вдигна на шест заплати, за да се самоликвидират - да напуснат доброволно. С което да се сложи лесен край на почти вековната институция, с която, незнайно за редовия български гражданин, са свързани имена като Елин Пелин, Петър Увалиев, Джоко Росич, университетски преподаватели, известни журналисти и плеяда от най-даровитите български преводачи.

И тук трябва да се отбележи още нещо.

Проблемите в „Радио България” не са отсега и не е справедливо да тежат на отговорността само на сегашното ръководство.

От десетилетия то се подлага на тихо обезкървяване, като нови хора не се назначават, а при пенсиониране или напускане на работещи техните работни места се закриват. Тази политика води до абсурда редакциите на произволна основа да падат до под санитарния минимум, като в тях понякога остава само един човек. На когото се налага да работи в невъзможната ситуация сам да прави програмата - срещу същата заплата, но реално без никакви трудови права. Той нито може да се разболее, нито да вземе полагаемия от закона отпуск.

Ако се случи така, че се разболее или най-накрая му се наложи по някаква причина да отсъства, редакцията се закрива. Без оглед на каквото и да било - нито на важността й, както стана с Арабска редакция, нито на обстоятелството, че този човек де факто е бил подложен на институционален тормоз на работното си място. Реализиран благодарение на това, че вижте по-горе: вместо реформа в цялото БНР,

от години финансова "оптимизация" се провежда предимно, ако не и само, за сметка на „Радио България”. 

Така стана и с редакцията, която се грижеше за обмена с чуждите радиостанции и активно работеше с българската диаспора – за да може сега да се открива топлата вода, като подобни инициативи да се обмислят от нулата, и едва ли не да се представят като откритие на сегашното управление...

На този фон обаче обществените поръчки за закупуване на автомобили за БНР не спират. 

Последната е от началото на юни тази година, в разгара на намеренията „Радио България” да бъде закрито - и по финансови причини, според изявлението на генералния директор пред Комисията по култура и медии същия месец. Това не само идва в противовес на твърденията пак на генералния директор в публикуваното на 18 май 2016 г. интервю за вестник  „24 часа", че няма да се купуват климатици и джипове, защото "нещо ще се купува, защото е необходимо на радиото", но и показва

заразилия цялата държава управленски цинизъм. 

В илюстрация на което, макар да разбирам и оценявам нуждата от представителни разходи на всяка институция, ще си позволя да направя една бакалска сметка. Да, противно на собствените си принципи, но не заради търсенето на сензация, а за да можем да погледнем нещата в перспектива и да им дадем конкретно финансово съдържание: обявената цена от 50 000 български лева без ДДС за автомобила би издържала закритата в разгара на бежанската криза и важна за националната сигурност Арабска редакция (един работещ) в продължение на около осемдесет и три месеца. 

Но още по-важното тук е друго: помисли ли ръководството на БНР, че с избраното време за ненадейни представителни разходи ще нанесе

поредната, най-жестока обида на служителите си от „Радио България”,

на които в същия този момент, в същата тази седмица, след двадесет и дори тридесетгодишен верен труд въпреки всичко, се връчват "предложения" да напуснат доброволно? И дори как би подействало това на работещите в останалите дирекции: „Хоризонт”, „Христо Ботев”, регионалните радиостанции? Мотивиращо?

А ако утре някое управление реши да си купи яхта за сметка на техните работни места, примерно защото по неясна и никому непредоставена статистика уеб страницата им нямала очакваните посещения? Нима е изключено да си го помислят? С такива жестове ли желае управлението на БНР да си комуникира със служителите си? Дори били те от вечно пренебрегваното „Радио България”?

Защо, може би се пита читателят, хората на „Радио България” не се отказват - и не се отказаха?

Защото колкото и като общество днес да сме се сринали до примитивно консуматорските нива в пирамидата на потребностите на Маслоу, хората на „Радио България” ги има. Има ги тези останали само тридесетина човека, за които каузата светът да научава за българската култура, уникалния български фолклор и най-доброто от това, което днес представлява България, продължава да е по-важна и от личните им проблеми, и от злободневните страсти. 

И ето, че текстът ми си намери заглавието. Такова радио - „Радио България” -  ИМА. Ерго съществува. Не е преставало да го има от повече от осемдесет години. И трябва да го има. Защото в крайна сметка и това е България. И патриотизмът - тази похабена от прехвърляне в грешни уста дума -  не е в крещенето на лозунги по площадите. А в смирената, ежедневна, дългогодишна и неотклонна работа за популяризирането на българската кауза. При все трудностите - и въпреки всичко.

I am Radio Bulgaria, колеги. Sans changement.

 Източник: sbj-bg.eu