Петя Кабакчиева*: 50% от българите искат силен водач, без парламент и избори

<p><strong>Спекулациите във връзка с края на прехода са многопосочни. Напоследък обаче немалко анализатори алармират за сериозно отстъпление от базови демократични стандарти. Можем ли да говорим за край на прехода и за това, че неговите цели са изпълнени в подобен контекст, който включва и липсата на обществена реакция?</strong></p> <p>Сериозните социолози и политолози навсякъде по света вече не говорят за преход. Понятието transition studies, което се появи във връзка с прехода в страните от Латинска Америка от авторитаризъм към демокрация, беше механично пренесено към Източна Европа. Тази мода обаче премина и сега всички говорят по-скоро за трансформация. Преходът предполага едно статично и замръзнало състояние, от което се тръгва, за да бъде достигнато друго, също толкова статично състояние, за което се предполага, че е идилично добро. Тази представа се оказа доста опростена. Трансформацията включва наличието на много и различни движения на различни социални пластове, които са започнали в различни моменти. Тя изключва утопията, че съществува идеално състояние, което ще бъде достигнато в някакъв прекрасен момент. 1989 година беляза механично края на политическия режим, но всички знаем, че промените продължиха дълго време след това. Оказа се, че обществото се развива неравномерно, а прогресът е нещо доста илюзорно. По-скоро можем да говорим за промени в доста сфери, а не за преход от едно състояние в друго. Когато Андрей Райчев и Кънчо Стойчев обявиха края на прехода, те имаха аргумент, свързан преди всичко със социалното разслоение. Тоест тези, които завоюваха властта и преразпределиха капиталите, станаха богати, а другите си останаха бедни. Ако това е така, ако ние замръзнем в статичната картина на феодалната аристокрация, която вечно ще си бъде такава, и на крепостните селяни, които вечно ще си блъскат главата, аз лично нямам желание да живея в такова общество. Освен това в него няма никаква интрига. Смисълът на промяната беше именно в това, да бъде разчупена тази статичност. Сега хората имат безкрайно повече посоки на развитие. Действително има тревожност дали ще успееш или не, но живеенето стана много по-разнообразно. Раздвижиха се кариерните и биографичните треактории.</p> <p><strong>Говорите за фундаментални ценности, по отношение на които в обществото има консенсус. Факт са обаче и множество реминисценции от онова време и жизнеността на посттоталитарните инстинкти.</strong></p> <p>Според мен големият проблем на България е институционалната криза. С влизането ни в ЕС отвън дойдоха нови правила, но самата институционална култура не се промени. Оказа се, че наложените тук практики и норми на поведение могат да изкривят и най-прекрасните институционални правила. Тук винаги давам пример с любимата си програма САПАРД. На пръв поглед там всичко беше съобразено с европейските изисквания &ndash; сложни процедури и пр. Ако се вгледаме обаче по-дълбоко, ще видим, че всички тези правила бяха подчинени на строго централизиран надзор от страна на правителството и на Министерството на земеделието, включително мониторинговия комитет, който трябва да контролира. Всичко е направено така, че в крайна сметка доминира волята на министъра на земеделието. Този стремеж към ясен централизиран връх, който да поема цялата отговорност и да контролира сам себе си, е рефлекс от миналото. Ние не уважаваме държавните си институции, по една или друга причина държавата винаги ни е била чужда. Липсата на доверие към институциите обаче е изключителен проблем, тъй като засилва искането за силна личност, която &bdquo;да ни оправи&rdquo;. Като нямаш доверие на институциите, се доверяваш на личности. Отдавна наблюдаваме тази популистка рeторика. Сега тя достига своя пик. Според европейското изследване на ценностите българите са абсолютно разочаровани от действието на демокрацията у нас и тя е оценена негативно от 85% от хората. Все пак на въпроса какво управление предпочитате, в духа на Чърчил повечето хора &ndash; 80 на сто &ndash; казват: &bdquo;Абе все пак зло, зло, ама демокрацията е най-доброто&rdquo;. На третия въпрос: &bdquo;Какво управление искате сега&rdquo;, 50 % отговарят: &bdquo;Да има силен водач, който да не се занимава с парламент и избори&rdquo;. Това е ужасяващо.</p> <p><strong>Старото тежнение към бащицата, който поема грижата и отговорността за нашето битие.</strong></p> <p>Един австриец, който работеше в България по едни проект, ми беше казал: &bdquo;Нашият индивидуализъм е индивидуализъм на отговорността, ние имаме съзнание за автономност, което означава, че поемаме отговорност за всяко свое действие. Вие, българите, също сте индивидуалисти, в смисъл че имате ясно съзнание за индивидуалния си интерес, но смятате, че отговорността трябва да поеме някой друг&rdquo;. С други думи, българинът казва: &bdquo;Аз се грижа за себе си, а за общата работа трябва да се грижи някой друг&rdquo;. Това втренчване в Бойко Борисов, което наблюдаваме в момента, не е полезно за никого. Целият смисъл на модерното управление е да се развива децентрализация и деперсонализация на институциите.</p> <p><strong>До какви деградации и извращения би могла да доведе според вас тази свръхперсонализация? Какви са основните характеристики на общество, в което се налагат подобни тежнения, защото вездесъщата персона не се ражда от нищото?</strong></p> <p>Бойко Борисов отговаря на въжделенията на мнозинството. Как се стигна до това над 50% от хората да кажат: &bdquo;Искаме силна личност, не искаме избори&rdquo;? Това е свързано с основните ценности, които споделят българите в момента, а това на първо място са спокойствието, сигурността и семейството. Свободата е някъде на 5-о&ndash;6-о място. Хората се умориха от неспособността на държавните институции да решат проблемите с престъпността и корупцията и привиждат всичко това като недостатък на демокрацията. Това не е недостатък на демокрацията, а е лошо случила се демокрация.</p> <p><strong>Не се ли дължи тази умора на многогодишното пасивно понасяне на редица удари?</strong></p> <p>И на големия проблем с несправедливостта. Социологическите изследвания показват, че в началото е имало големи надежди. Това, което се случи обаче, е, че богатите станаха нелегитимно богати. Образът на богатия в България е тъждествен с образа на мошеника, на политика, който краде от народа. Тук липсва образът на легитимния предприемач, на когото хората се радват. Така настъпи разочарованието от свободата и желанието за ред. Следващият въпрос обаче е какви са опасностите на популизма и как се съотнасят реформа и популизъм. Реформата е непопулярно нещо. Реформаторът не може да бъде популист, защото сериозните реформи обикновено плашат хората. Популизмът пък се съобразява с това, което искат хората. Той стъпва на усещането за несправедливост, на желанието за мъст. Тези, които са забогатели незаконно, трябва да бъдат наказани, престъпниците трябва да влязат в затвора. Това прави в момента правителството.</p> <p><strong>Колко дълго може да бъде работеща тази популистка мантра?</strong></p> <p>Борбата с престъпността и пречупването на мафиотските структури не могат да станат без институционална реформа в съдебната ситема. Това не може да се случи като жестове на &bdquo;хванахме ги&rdquo; отвъд институциите. В момента в общественото съзнание Цветан Цветанов и Бойко Борисов ловят лошите. Това трябва да правят институциите, и то не с някакъв тип фойерверкови изпълнения.</p> <p><strong>Да, обаче управляващите обявиха, че съществува дилема между ценности като сигурността и свободата, и на тази арена застанаха зад сигурността. </strong></p> <p>Това е проблем. Тази дилема по мое мнение винаги трябва да бъде решавана в полза на свободата.</p> <p><strong>Всъщност въпросът ми е това ли е реалната дилема според вас?</strong></p> <p>В едно сериозно демократично общество такава дилема не би следвало да съществува. При всички случаи е по-добре да имаш свободи, даже и да грешиш, отколкото да гарантираш сигурност. Без свобода се натикваме отново в хралупата на тъмнината, на това някой друг да решава вместо теб. Така започват всички авторитарни и тоталитарни режими. Тяхната мантра е точно сигурността.</p> <p><strong>Възможно ли е институциите да бъдат реформирани от едно популистко управление? Преди малко очертахте противополжните фигури на реформатора и на популиста?</strong></p> <p>Съществува вариант да се използва сценарият за доброто и за лошото ченге. Лошото ченге прави реформите, затова в един момент то може да бъде изхвърлено, а доброто ченге се грижи за всенародната любов и е емблема на силната личност.</p> <p><strong>Вероятно смесването на фигурите на свободния индивид и на гражданина прави възможно наблюдението на австриеца, когото цитирахте, за разминаването между българския и австрийския индивидуализъм. Тази разлика ли маркира трудното изграждане на гражданските структури и институции тук?</strong></p> <p>Социологическите изследвания показват, че нашето общество е изключително атомизирано. Освен че нямат доверие в институциите, хората нямат доверие и помежду си. В европейското изследване на ценностите ние сме на едно от последните места по степен на доверие към другия. 80% от хората не се доверяват на другите и повечето хора гледат на другия като на човек, който ще ги измами. Няма социални солидарности, повечето хора отговарят, че се грижат преди всичко за себе си, а не за другите. Има и отказ от гражданско участие. Хубавото е, че се появяват млади хора с каузи. Влезте във &bdquo;Фейсбук&rdquo; и ще видите зад колко каузи застават младите хора там.</p> <p><strong>Не са ли твърде изолирани и атомизирани тези групи по интереси?</strong></p> <p>Влезли сме в етап, в който големите граждански еуфории от началото на 90-те години ги няма, и това много ясно се видя миналата година на протеста на 14 януари. Но дори и партикуларните каузи могат да окажат влияние върху правенето на политики, ако институциите бъдат задължени да отговарят на петициите, които вървят, и ако има диалог. Що се отнася до медиите, там сме свидетели на шоу популизъм. Липсва експертен дебат. Шоуто стана доминиращ жанр под предлог, че хората искат това. Хората вероятно искат това, защото нямат други алтернативи. Медиите се умориха от политическото и сякаш всичко премина към една весела отмора. Умората от политическото е хубаво нещо, но в една стабилна демокрация, където държавата си цъка безпроблемно. В нашия случай тази умора е опасна.</p> <p><em>*Доц. Петя Кабакчиева е завършила социология в Софийския университет. Защитава докторска дисертация по социология на тема &bdquo;Политическа власт и елити. Българският преход: 1989&ndash;1997&rdquo;. Ръководител е на катедра &bdquo;Социология&rdquo; във Философския факултет на СУ&bdquo;Св. Климент Охридски &rdquo;. Член е на Европейската асоциация по социология.</em></p> <strong>С Петя Кабакчиева разговаря Димитрина Чернева</strong>