Аз съм убеден, както и мнозинството български граждани, че има от какво да се притесняваме. Не само сметките и офшорните трансакции на политиците, но и имотите у нас и зад граница, фирмите у нас и зад граница, на името на подставени лица. Всичко това трябва да се разкрие и да се разследва. И ако има такива грабителства, тези средства да се връщат обратно в бюджета.
Управляващите днес продължават да дължат отговор как са придобити средствата за закупуване на луксозни жилища, за елитно образование на деца, по какъв начин са закупувани тези имоти. Твърде наивни са призивите, че виждате ли, това била някаква политическа атака в навечерието на изборите, че вече трябва да спрем, защото всичко е приключило с някакви измислени морални стандарти и оставки и ние трябва да го забравим, да говорим за Европа. Напротив, ако искаме най-сетне да бъдем нормална европейска държава, „Апартаментгейт“ трябва да има последствия.
Неслучайно свиках заседание на КСНС, посветено на борбата с корупцията по високите етажи на властта. Защото обхватът на този скандал надхвърля далеч обикновените имотни сделки и рефлектира пряко върху доверието в политическата класа и институциите. Той уронва държавността. Той уронва и нашия имидж навън и вече се шири и по световните медии.
Институционалната разруха, породена от корупция и политически цинизъм е фундаментална и неотложна тема. И от нейното развитие зависи по кой път ще тръгне България. Последният КСНС разкри липсата на политическа воля за реална борба с корупцията и отказа да се признае проблемът, дори неговото отричане и опитите за политизация на този проблем. На практика КСНС показа краха на т.нар. „антикорупционен модел“. В тази ситуация партиите вместо да се чистят сами от уличените и да излязат с някакъв нов морален облик пред всички нас, те ревностно бранят тези хора на стадния принцип: „Утре мога да бъда и аз“.
Политиците подават оставка от публичните постове, но остават на значими постове в партиите и продължават да определят политиката на тези партии. Правителството се отказа от повече оставки, защото те вече прехвърлят критичната маса. Народното събрание абдикира от отговорността си да контролира и да вземе решение по отношение на КПКОНПИ. Оторизираните органи за борба с корупцията и тяхното мълчание издават безсилие или съучастие. В тази ситуация сякаш единствената оздравителна сила всъщност са българските граждани и разследващата журналистика.