Разпети петък: Кръстният път

Автор: Оливие Клеман

Разпни Го! Този вик, удвоен от сляпата страст на тълпата, отеква през цялата история. Не обвиняваме вече еврейския народ, който е бил тогава, както казва Шарл Пеги, „театър на човечеството” – ние сме убийците на любовта. И ето че Живият, Този, в Когото не е посят нито кълн на мъртвото, бива осъден на смърт и бичът прави язви по тялото, дето диша Духът. На небивало глумене се подлага Иисус. Облечен в багреницата на царете, с корона на главата и скиптър в ръка. Ала багреницата е тази на струящата кръв, както кървят всички невинни, подложени на мъчения или заколение. Короната пък е от тръни, а скиптърът е тръст, раздиращ ръката. Въплътеното Слово, несътворено нито от злото, нито от смъртта, ги приема като смирен слуга. А болката на всеки страдалец някога или днес по света, тази болка кара Христос да потрепери. Доколкото Той е изпитал човешки, смирено човешки, пътя на нашите самоти, убийства, идолопоклонства – и ги е превърнал в пътя на прошката: прошката на себеотдаването, на обновения дар на Живота.

Симон Киринеец, един селянин, както ни казва св. Лука, един от бедняците, презирани, тъй като зле познават Закона, бива забран по пътя от римски офицер и в даден момент поема кръста на Изтерзания човек, клетник, подобно на Него самия, навярно разбойник или бунтовник. Може би кратката размяна на погледи отваря сърцето му за съчувствието, даже за споделеното страдание. Както често става в нашата участ, призвана да се себенадмогне.

Навремето се казвало за някой роб, че е ἀπρόσωπος, „без лице”. И ето че „най-изумителният от синовете човешки” е не повече от измъчван роб. Ала това личи още по-малко, докато Го измъчват, или по-скоро, колкото повече Го измъчват, това личи още по-малко. Така Той, по силата на някакво тайнствено съчувствие, се отъждествява с онези, които ни призовава да видим, с всички „без лица” в света: с онези, които биват бити, за да се похити душата им, които са обречени на съсипващ труд, които биват възжелани, без да бъдат обичани. Мнозина пророци в покрусата си са се виждали поразени от Божия гняв. Ала виждаме как сега човекът е този, който през човека удря Бога…

Жените на Йерусалим, в сълзи, се завтичат на среща с Иисус. Той, както правилно отбелязва Франс Кере,[4] няма врагове сред жените. Една непозната излива върху главата Му драгоценно миро, може би месианско освещаване. Блудница умива нозете Му със сълзи и ги изтрива с косите си: заради нейната любов Той я благославя. Сетне Той оправдава съзерцателната Мария, както и Марта, на които, подобно на Петър, изповядва, че е Христос, Синът на Живия Бог. И казва на жените на Йерусалим: плачете по-скоро за вас и децата си. Така Той единява страданието Си с това на майките, на които дрогата, парите, гладът и войните похищават децата. Рахил не иска да я утешават, нали пак се избиват младенци. Само Той обаче може да пробуди надеждата: че ще възкръсне и заедно с Него ще възкръснат и нашите деца. Че Той ще ни предаде живителната Си сила, Той, „зеленото дърво”, заради Когото Жената, облечена в слънце, всички жени възпяват новата земя. Защото в унижението на Богочовека няма друго освен любов; това е творяща любов, принасяща ни и очакваща от нас.

Жените, искайки да намалят мъките на осъдените, им носят вино със смирна. Иисус не приема, за да може Богът, Който е, да познае с ужасяваща яснота смъртта – и съответно възкресението – без граници. Отнемат Му дрехите и си ги поделят, отхвърляйки, пренебрегвайки това осквернено тяло, това прободено тяло. Единствено не разкъсват хитона Му, който не е шит, а цял изтъкан. Неразкъсаният хитон въпреки всичките ни разделения в Христа е Църквата на Духа, чийто светци, праведници, мъченици, създатели на живот и красота, толкова смирени „кърпачи” на съществуването неспирно ще тъкат нишката на светлината.

Иисус е прикован на кръста. И издевателството набира сила, вечното агонизира под силен и вулгарен смях: нека покаже силата си, щом е цар, и всички ще го прославим и поставим начело. Пред разпнатата Любов имаме мръсната хипноза на властта. Иисус мълчи. „Месия наопаки”, биха казали някои. Той не отговаря нищо и на един от разпнатите разбойници, който също Го хули и призовава да покаже силата си. Ала другият разбойник, в сетния вик на свободата, прогласява вярата си: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!”. И Христос му отваря дверите на рая, бидейки сам раят, т. е. присъствието на Бога. Така Той, преобразявайки кръста, посява в сърцето на кървавата земя новото Дърво на живота.

Всеки от нас – може би трябва да говоря само за себе си? – е едновременно разбойникът, който хули, и онзи, който изповядва вярата си. Нашата молитва е, че „Животворящият кръст” ни единява, превръщайки пространството на съмнението в това на вярата. По такъв начин, че в мига на всички отделни смърти – когато всичко изглежда безизходно – в мига на нашата агония ние зовем: „Иисусе, спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си”, и чуваме: „Истина, истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая”.

В Сирийската литургия се разказва как св. Петър опитва да попречи на рабойника да влезе в рая: „Твърде много си сторил, дверите ще останат закрити”. Ала онзи, стискайки кръста, който носи на гърдите си, заявява: „Ето ключа. Той ще ми позволи да вляза”.

Защото, казва св. Максим Изповедник, Кръстът е присъдата над присъдата, осъждане на осъждането.

Близо до кръста стоят Майката и Приятелят и още две жени, едничките верни, когато учениците са се разбягали. От първата Църква, връз която от прободената страна на Иисус се ражда Църквата, блика Духът с водата на кръщението и кръвта на Евхаристията. Майката, Приятелят и Разпнатият ни я поверяват в това огромно общение, превръщащо всички нас в Негови приятели, а Нея – в наша майка. И все пак мракът сякаш се сключва около Него. Бог изстрадва човешки нашия ад, адът на Неговото собствено отсъствие: „Отче, Отче, защо си Ме оставил?”. В един миг (кой може да го измери?) единството на Отца и Сина сякаш се разломява – дотолкова Иисус се отъждествява с нашата тревога, с нашето безразличие, бунтовно или отчаяно. Ала отеква и друг вик: „Отче! в Твоите ръце предавам духа Си”. И за миг отворилата се бездна се изпълва с Дъха на Възкресението. Както пише Ханс Урс фон Балтазар,[5] „Самият ад стана Църква”.

На смрачаване се възцарява необичаен мир. Йосиф Ариматейски, таен ученик, не се побоява да се яви пред Пилат, искайки тялото на Иисус. Един Йосиф е държал в прегръдките си Иисус като младенец, друг Го поема мъртъв в обятията си. Ала този мъртвец, над който бдят Духът и жените, не е мъртъв. Неговото битие от светлина прониква чак до бездните, където светът, изоставен от нас, пропада в нищото. Той „слиза” – обратно изкачване – и с властните си ръце измъква Мъжа и Жената, всички мъже и всички жени, като ги пресъздава в сиянието Си. Светлината струи от мрака и този път мракът бива погълнат от нея. Гроб, майчина пещера или рождественски ясли, земята е посята с огъня на Духа. Христос ще възкръсне от мъртвите, Христос ще възкръсне от мъртвите и всичко ще бъде завинаги живо.

Превод: Тони Николов

Източник: dveri.bg