- Автор: Гласове
- 03 Юли 2026
- 1364
- 0
Автор: Алексадър Кертин за "Гласове"
Защита на идеен проект за паметник на бул. „Тарас Шевченко“ в Киев
Тези дни Зеленски обяви, че на бул. „Тарас Шевченко“, върху постамента, на който е стояла статуята на Ленин, ще бъде издигнат паметник на хетман Иван Мазепа. „Убеден съм: там, където падна Ленин, ще стои непоклатимо Мазепа“, каза той. А във фейсбук украинци пишат, че още в началото на XVIII век Мазепа „прави избор в полза на европейския път на Украйна, сключва съюз със шведския крал Карл XII в борбата срещу Московската империя.“
Това е крайно несправедливо. Ленин трябва да бъде възстановен. Той трябва да стои от дясната страна на Мазепа, като негова „дясна ръка“, гледано в диахронен план, разбира се. Защото Ленин също избира „европейския път“ – пътя, начертан от европейците Карл Маркс и Фридрих Енгелс.
Не е маловажно и това, че както в други важни събития и тук имаме „българска връзка“ – първият председател на Съвета на народните комисари на Украинската съветска социалистическа република Кръстьо Раковски има свой предтеча в лицето на споменатия от Пушкин „български архиепископ“ в поемата му „Полтава“. Той е бил един от главните агенти на Мазепа: преструвайки се на просяк, ходил от Полша до Украйна и обратно. Другите негови агенти, които задължително трябва да споменем, са „езуит Заленский и княгиня Дульская“ /вж. бел.15-та към поемата „Полтава“ - https://ilibrary.ru/text/447/p.2/index.html/
Ето и аргументите в подкрепа на горното предложение. /Текстът е част от мое изследване под заглавие „Краят на Втората руска революция“./
На 28 /15/ юни 1917 г., във връзка със споразумението между Временното правителство и Радата, Ленин прави съществените си изявления по „националния въпрос“ в статия със заглавие „Украйна“, публикувана във в. „Правда“:
„С най-голяма точност в тях /в споразуменията с Радата – А.К./ се заявява, че в дадения момент украинският народ не иска да се отделя от Русия. Той иска автономия, без ни най-малко да отрича необходимостта и върховната власт на един „общоруски парламент“. Нито един демократ, за социалист и да не говорим, няма да се реши да отрича пълната законност на украинските искания. Нито един демократ не може също да отрича правото на Украйна на свободно отделяне от Русия: именно безусловното признаване на това право единствено дава възможност да се агитира за свободен съюз на украинци и великоруси, за доброволно съединяване на двата народа в една държава. Именно безусловното признаване на това право единствено е в състояние да скъса на дело, безвъзвратно, докрай с проклетото царистко минало, което направи всичко за взаимното отчуждение на двата народа, тъй близки и по език, и по характер, и по история.“ В.И. Ленин – „Украйна“, в: Съчинения, т. 25, С.1952 г.
Още в предговора на „Империализмът – висш стадий на капитализма“, /април 1917 г./, Ленин се оплаква, че трябвало заради цензурата да използва „езоповски език“, включително при национални имена и тук поставя Украйна в един ред с Полша, Финландия, Хива и Бухара. Вярвал е, че „внимателният читател лесно ще постави вместо Япония — Русия, а вместо Корея — Финландия, Полша, Курландия, Украйна, Хива, Бухара, Естландия и други области, които не са населени от великоруси.“
По-късно, при конституирането на СССР, /1921-1922 г./, Ленин отначало приема тезисите по националния въпрос на Сталиновата комисия. Но след това разговаря с други болшевишки функционери, включително с Кръстьо Раковски. По време на войната /1916 г./ Раковски е характеризиран от един швейцарски вестник като „най-интернационалистки настроеният в европейското революционно движение“. Отначало Раковски смята, че идеята за независима Украйна е опасна отстъпка на контрареволюцията и западния империализъм. И отхвърля всякакви етнографски различия между украинци и руснаци или опасения относно заплахата от русификация. Според него, украинският национализъм е изкуствено наложен от интелигенцията. Той стои на твърди марксистки позиции: бъдещето на света ще се определи от класовата борба и социалистическа революция и в този смисъл определя украинската революционна борба като „решаващ фактор в световната революция“.
Но по-късно той променя своята позиция: в хода на дискусиите за конституирането на СССР той се противопоставя на Сталин.
След едно десетилетие /април 1930 г./, в писмо, подписано от четирима видни болшевики, /Х. Раковски, В. Косиор, Н. Муралов, В. Каспарова/, които по това време са на заточение в Сибир, четем редове, които изглеждат като написани от Раковски:
„Стратегическата линия по националния въпрос си остава същата стара, опортюнистическа и великодържавна, прикривана зад леви фрази. Тя се характеризира с обезличаване на националните републики, лишаването им от самостоятелност, инициативи, засилване на бюрократичния централизъм, възпитаване на такъв тип бюрократи-националисти, които от комунистическа позиция без усилие ще прескачат на кадифено-националистическа. /Оттук се вижда, че понятието „кадифена революция“ не е изобретено вчера, но не твърдя, че е въведено от Раковски – А.К./. Към националния въпрос, както и към всички други въпроси, бюрокрацията подхожда от гледна точка на удобството на управлението и регулирането…“
Х. Раковски, В. Косиор, Н. Муралов, В. Каспарова“, Е.В. Самойлов – „Фюреры. Общая теория фашизма.“, книга 2
Тезата е позната - борба против бюрократизацията; „правилната“ програма - „оличностяване“ срещу „обезличаване“ на републиките. В засилването на културно-националната автономия през 1913 г. революционерът Сталин вижда нарушаване единството на социалдемократическите партии и тенденция към създаване на националистически „прегради“; а през 1930 г., като политическа личност на върха на държавата, разглежда „обезличаването“ като преграда пред възможното разпадане на СССР. Аргументацията и от едната, и от другата страна, е опряна на основните понятия на марксизма-ленинизма. /“лявата фразеология“ у Раковски/.
Всички скрити мотиви зад употребяваната от двете страни „лява фразеология“ не можем да знаем, но е достатъчно ясно, че основният вътрешен конфликт е между утвърждаването на държавно-териториалния интегритет и задачите на „интернационалната социалистическа революция“. Имаме едно напълно достоверно и високо информативно свидетелство, оставено не от кой да е, а от самия Троцки:
„Ворошилов не беше нищо повече от национал-революционер демократ от работническите редици. Това стана особено очевидно първо по време на империалистическата война, а след това и по време на Февруарската революция. В официалната биография на Ворошилов годините 1914–1917 образуват зейнала дупка, обща обаче за повечето настоящи лидери. Тайната на тази празнина е, че по време на войната тези хора са били предимно патриоти и са преустановили всякаква революционна работа. По време на Февруарската революция Ворошилов, подобно на Сталин, подкрепяше правителството на Гучков-Милюков отляво. Това бяха радикални революционни демократи, в никакъв случай интернационалисти. Можем да приемем правилото: онези болшевики, които са били патриоти по време на войната и демократи след Февруарската революция, сега са поддръжници на националсоциализма на Сталин“. Л. Троцкий – „Моя жизнь“ https://imwerden.de/pdf/trotsky_moya_zhzn_1991__ocr.pdf
Ето един момент, който можем да разглеждаме през концепцията на Жорж Дюби за „аромата“ на една епоха, който може да се усети само следващата. По времето, когато пише Троцки „интернационализмът“ и „световната социалистическа революция“ мобилизират политическите чувства и действия на милиони хора, защото очертават представата за бъдещия „свободен“ и „социално справедлив“ свят - „безкласовото общество“. Въобще „революцията“ е повече от политическо понятие – тя е най-мощният символ на идеята за прогреса във всички сфери на живота.
Днес думата „революция“ се съчетава с различни определения и всяко отделно съчетание трябва да бъде декодирано в своя контекст, но това не е наша задача. Достатъчно е да отбележим, че тук подхождаме към края на Втората руска революция, който започва отново с „революция“, този път – „оранжева“. Но в контекста на съвременния – отново световен – олигархично-плутократичен режим и ролята в него на бивши троцкисти, нарекли се неоконсерватори, „ароматът“ на революцията не е нито еднозначен, нито е толкова вълнуващ, меко казано. След това кратко отклонение се връщаме към конституирането на СССР.
След проведените консултации, Ленин излиза с предложение за „надграждане“ на още един „етаж“ на властта: федерална власт над републиките, като всяка от тях – тук е същността на въпроса – ще има правото свободно, „безусловно“, както често се изразява той, да напусне федерацията.
На позицията на Ленин стои и роденият в с. Печенеги, Харковска губерния Григорий Петровски, един от най-видните болшевишки функционери и строители на СССР, първи нарком на вътрешните работи. Петровски е председател на Всеукраинския революционен комитет (1919-1920) и едновременно с това – на Всеукраинския Централен изпълнителен комитет /1919-1938), а след създаването на СССР – един от председателите на ЦИК на СССР /1922-1938/.
За разлика от „догматика“ Сталин, изглежда, че Ленин се проявява като „прагматик“ в близкия „хоризонт на очакване“; но „прагматик“, който вярва „безусловно“ в победата на социалистическата революция не само в Русия, а и в целия свят. Поради това, в края на декември 1922 г. той се обосновава уверено и рязко. В полемиката със Сталин и неговите съмишленици по въпроса за автономизацията – Орджоникидзе и Дзерджински – той казва, че порусените инородци винаги „пресоляват“ своите истинно руски настроения, а в този случай подкопават основният партиен принцип – този на интернационализма.
Във връзка с конфликт, възникнал в Грузия, при който Орджоникидзе действа със силата на властовата си позиция, Ленин пише:
„Казват, че е необходимо единство на апарата. Но откъде произтичат тези уверения? Не е ли от същия този руски апарат, който, както посочих в предишен брой на дневника си, заимствахме от царизма и само леко подмазахме при съветския свят.“
Трябвало е, според него, да се изчака, докато се създаде съветски апарат, който да замени наличния, представляващ „буржоазна и царска смесица“.
„При тези условия – продължава мисълта си Ленин - е съвсем естествено „свободата за отделяне от съюза“, с която се оправдаваме, да се окаже празен лист хартия, неспособен да защити руските инородци от нашествието на този истински руски човек, великоруския шовинист, по същество негодник и насилник, какъвто е всеки типичен руски бюрократ. Няма съмнение, че малък процент от съветските и съветизирани работници ще се удавят като муха в мляко в това море от шовинистична великоруска измет…“
Необходимо било да се прави разлика между национализма на потисническата нация и национализма на потиснатата нация, национализма на големия народ и национализма на малкия народ.
„Национализмът на потисническата, така наречена „велика“ нация, /макар и велика само със своите насилия, велика само по начина, по който е велик побойникът/ трябва да се състои не само в спазване на формалното равенство на нациите, но и в такова неравенство, което би компенсирало от страна на потисническата нация, голямата нация, това неравенство, което се получава в живота фактически. Който не разбира това, той не е разбрал действително пролетарското отношение към националния въпрос, той остава всъщност, на дребнобуржоазна гледна точка и поради това не може да не се хлъзга ежеминутно към буржоазната гледна точка“.
Тези думи на Ленин се отнасят на първо място за Сталин и Дзерджински, които трябва да носят политическата отговорност за конфликта в Грузия, докато Орджоникидзе трябвало да бъде наказан.
Великият доктринер Ленин произвежда от името „великоруси“ означаемо, което за него е „реалност“, но такава не се установява от критическа гледна точка в историята на Руската империя. Между централната императорска власт и висшето руско чиновничество, от една страна, и руския народ, от друга, както казахме, има дълбока социална пропаст. Те не могат да бъдат обединени със западното понятие за нация /„великоруска нация“/: „великоруските“ селяни са крепостните, които носят основните данъчни тежести, а не полските или финландските; „великоруските“ селяни са войниците, които в продължение на столетия възстановяват суверенитета на православните славяни във войни срещу кръстоносци, татари, поляци, шведи и османски турци. Православните народи на Балканите знаят това много добре, но за „вожда на световния пролетариат“ това в случая няма значение. В лениновото революционно въображение и според неговата семантика двете „нации“ – руската и украинската - отхвърлили религията като „опиум за народите“, говорещи два различни езика, ще бъдат обединени чрез „пролетарската класова солидарност“ и в бъдеще ще станат наистина „братски“ като първостроители на социализма и комунизма в целия свят.
Първата стъпка към това „бъдеще“ е провеждането на т.нар. „дерусификация“. Много е важно да знаем как формулира Ленин нейната стратегия:
„Трябва да въведем най-строги правила относно употребата на националния език в републиките на други националности, които са част от нашия съюз, и да проверим тези правила особено внимателно. Няма съмнение, че под претекст „Единство на железопътната служба“, под претекст за фискално единство и т.н., в страната ни ще се промъкнат маса злоупотреби с истински руски характер, предвид сегашния ни апарат. Борбата с тези злоупотреби ще изисква особена изобретателност, да не говорим за особената искреност на онези, които предприемат такава борба. Това ще изисква подробен кодекс, който само националистите /„националы“ – А.К./, живеещи в дадена република, могат да съставят с някаква степен на успех“ /подч. от мен – А.К./.
http://transformations.russian-literature.com/lenin-k-voprosu-o-nacionalnostjah-ili-ob-avtonomizacii
През 1922 г. Сталин, естествено, отстъпва пред „вожда на световния пролетариат“. И заявява пред делегатите на Конгреса на съветите:
„Тук ми правят забележка за това, че ние, комунистите, уж изкуствено налагаме белоруска националност. Това не е вярно, защото има белоруска националност, която има свой собствен език, различен от руския, и следователно културата на белоруския народ може да се развива само на родния му език. Подобни думи се чуха преди пет години за Украйна, за украинската националност. А доскоро се говореше, че украинската република и украинската националност са германско изобретение. Междувременно е ясно, че украинската националност съществува и развитието на нейната култура е задължение на комунистите. Не можем да вървим срещу историята. Ясно е, че ако руските елементи все още преобладават в градовете на Украйна, то с течение на времето тези градове неизбежно ще се украинизират. Преди около 40 години Рига беше германски град, но тъй като градовете растат за сметка на селата, а селото е пазител на националността, сега Рига е чисто латвийски град. Преди около 50 години всички градове на Унгария „имаха германски характер“, а сега са маджаризирани. Същото ще се случи и с Беларус, чиито градове все още са доминирани от не-белоруси“. https://inance.ru/2016/09/plan-avtonomizatsii/
Това решение на „националния въпрос“ става интегрална част от Конституцията на СССР. Обективната оценка за нея, дадена от такъв крупен историк като Е. Х. Кар в многотомното му изследване „История на Съветска Русия“, е следната:
„Конституцията постановява на строго федеративни принципи разпределение на пълномощията между органите на властта в СССР и органите на съюзните републики, а в определени случаи и съвместна юрисдикция („обединени комисариати“). В нея даже се признава правото, което обикновено не се предоставя на членове на федерации – право на отделяне – и отчетливо се постановява, че това право не може да бъде отменено без съгласието на всички републики“ /подч. от мен – А.К./
E. Х. Кар, „История советской России“, кн. 1, том 1 и 2 „Большевистская революция. 1917 – 1923“, https://scepsis.net/library/id_2122.html
Разговор на Явор Дачков с Александър Кертин от 31 март 2026 г.
