- 24 Юни 2026
- 56
- 0
През лятото на 2015 г. фондация „Луи Вюитон“ беше домакин на Международната музикална академия „Сейджи Озава“ в Швейцария. Насладете се на тяхното забележително изпълнение на Струнен квартет №16 във фа мажор, опус 135 от Лудвиг ван Бетовен. Целият концерт може да бъде гледан в платформата за класическа музика „Медичи“.
Произведението първоначално е написано като струнен квартет за две цигулки, виола и виолончело. В изпълнението на Академията „Сейджи Озава“ обаче то е представено от струнен ансамбъл, при който всяка партия се изпълнява от група инструменти. Това не е оркестрация в строгия смисъл на думата (Бетовен не е оркестрирал квартета), а по-скоро разширяване на камерния състав.
Самият квартет №16, опус 135, е последното голямо завършено произведение на Бетовен. За разлика от някои от другите му късни квартети, които са драматични, философски и трудно достъпни, този е по-кратък, по-прозрачен и на пръв поглед по-светъл. В него обаче има особена мъдрост и примирение, сякаш композиторът се сбогува със света.
Особено важна е последната част. Над началните акорди Бетовен записва прочутия въпрос: „Трябва ли да бъде?“(Muß es sein?), а след това сам си отговаря: „Трябва да бъде!“ (Es muß sein!). Това е една от най-загадъчните страници в историята на музиката. Някои виждат философско размишление за съдбата и смъртта, други – шеговита препратка към конкретен житейски случай. Но музиката звучи като приемане на неизбежното.
Що се отнася до интерпретацията на Сейджи Озава, тя носи белезите на неговия късен стил. Озава избягва тежкия германски романтизъм, който често се налага върху Бетовен. Вместо това търси:
- прозрачност на гласовете;
- много ясно изведена полифония;
- плавно дишане на фразата;
- мек и певчески струнен звук;
- умерени темпа без излишен драматизъм.
При ансамбловото изпълнение той използва предимствата на по-големия състав, за да подчертае архитектурата на творбата. Вътрешните гласове – особено виолата и вторите цигулки – се чуват много по-ясно, отколкото в традиционен квартет. Това придава почти симфонична широта на музиката, без да унищожава камерния ѝ характер.
Най-впечатляваща е третата част – „Бавно, много певчески и спокойно“. Там Озава избягва сантименталността и изгражда дълги, почти безтелесни музикални линии. Звукът е необичайно прозрачен и съзерцателен, което напомня повече късния Моцарт, отколкото героичния Бетовен. Именно в тази част най-силно се усеща усещането за покой и вътрешно помирение, характерно за последните години на композитора.
Интересното е, че Озава цял живот е бил известен най-вече като диригент на големи симфонични оркестри, но в Швейцарската академия работеше интензивно с камерна музика. Неговата идея беше младите музиканти да се научат да слушат всеки отделен глас, а не само да следват диригента. Затова и това изпълнение звучи едновременно като квартет и като малък струнен оркестър – рядък баланс между камерна интимност и симфоничен размах.
