„Еволюцията на цивилизациите“ от Каръл Куигли: Ключ към миналото и тревожен прочит на настоящето

Книгата “Еволюцията на цивилизациите” на Каръл Куигли не е просто мащабен исторически труд; тя е по-скоро цялостна теория за развитието на човешките общества. В този смисъл изданието стои по-близо до философията на историята, отколкото до традиционната историография, и изисква от читателя не просто внимание, а активно мислене.

Със сигурност това не е обикновена книга - няма да е пресилено да я наречем интелектуален фар в океана от исторически факти, който ни помага да разберем не само миналото, но и неумолимите механизми, управляващи собственото ни настояще.
Името на Каръл Куигли (1910-1977) е емблема за хората с афинитет към историята, социологията и ерудираните анализи на миналото и съвременността: високоуважаван професор във Висшата школа по дипломация в Джорджтаунския университет, легендарен преподавател в “Принстън” и “Харвард”.

Преводът на книгата е на писателката Ивинела Самуилова

“Еволюцията на цивилизациите” е незаменим инструмент за разбиране на сложността на човешкото развитие. В епоха, в която историята често се преподава като разпокъсана поредица от случайни събития, Куигли предлага нещо радикално различно: цялостна, рационална рамка за анализ, която вдъхва смисъл на хаоса от събития от зората на човечеството до наши дни. Книгата е рядко явление в историографията - тя не само предоставя факти, но и учи читателя как да мисли за тях.
Още в началото Куигли представя една от ключовите си амбиции: да открие повтарящите се модели в развитието на цивилизациите. Вместо да разглежда историята като хаотична последователност от събития, той предлага структурирана рамка, в която всяка цивилизация преминава през определени етапи. Тези седем етапа на историческа промяна за всички цивилизации са: смесване, формиране, експанзия, конфликт, универсална империя, упадък и нашествие. Важно е да се подчертае, че Куигли не разглежда този процес като механичен или неизбежен, а като резултат от взаимодействието между идеи, институции и обществена енергия. 

Една от най-съществените линии в “Еволюцията на цивилизациите” е сравнителният подход. Каръл Куигли не се задоволява да анализира една цивилизация изолирано: той я поставя в широк контекст, където различни общества, разделени от време и пространство, започват да “говорят” помежду си чрез сходствата в своето развитие. 

Куигли разглежда пет големи цивилизации - месопотамската, ханаанската, минойската, класическата и западната - не като уникални и неповторими явления, а като вариации на един по-дълбок модел. Това не означава, че той отрича тяхната индивидуалност или отличаващи ги характеристики и стойност; напротив, той внимателно отчита различията в културата, религията и социалната структура. Но под тази повърхност открива повтарящи се механизми: възникване чрез иновация, експанзия чрез ефективни инструменти, застой чрез институционализация и накрая - изчерпване и упадък.

Централно място в книгата заема идеята за разграничението между “инструменти” и “институции” - Куигли постоянно се връща към него, защото то е ключово за разбирането на това как една обществена система от жизнеспособна става ригидна. В началния етап на всяка цивилизация се създават инструменти: гъвкави структури, които служат за удовлетворяване на реални социални нужди и за развитие и напредък на обществото. Това могат да бъдат икономически системи, религиозни практики, политически форми на управление. С времето обаче тези инструменти закърняват и се превръщат в институции: самозатворени структури, които започват да съществуват заради самите себе си. Именно тук Куигли вижда началото на обществената стагнация.

Когато институциите престанат да служат на обществото, те започват да блокират иновацията, да потискат творческата енергия и да спират развитието. Така цивилизацията губи способността си за експанзия - не само териториална, но и интелектуална и духовна. В този смисъл “експанзията” при Куигли не означава просто завоевания, а способност за растеж, адаптация и създаване на нови еволюционни механизми. 

Куигли настоява, че съдбата на всяка цивилизация се определя не толкова от външни събития, колкото от вътрешната ѝ способност да създава и поддържа механизмите за развитие. В началото тези механизми са гъвкави, създадени в отговор на реални нужди - те освобождават обществената енергия и позволяват растеж. Но с течение на времето същите те стават самоцелни и изискват подчинение. Така инструментите се превръщат в потискащи институции и именно този преход бележи началото на упадъка. Истинската криза не настъпва, когато цивилизацията е атакувана отвън, а когато отвътре престане да се развива. Затова Куигли вижда жизнеността на една цивилизация не в липсата на кризи, а в начина, по който тя им отговаря. Истинската сила не е закотвена в стабилността, а в гъвкавостта - в способността да се преосмислят установени модели, да се създават нови решения и да се насърчава и допуска промяна. Когато обществото започне да се страхува от новото и да се вкопчва във вече познати структури, то губи именно тази енергия за еволюция. Така кризата престава да бъде възможност за развитие и става начало на упадък.

В този контекст Куигли предлага и едно по-дълбоко разбиране за упадъка. Той не го свързва непременно с външни фактори - нашествия, катастрофи или икономически сривове, - а по-скоро с вътрешна загуба на динамика. Цивилизациите според него не биват унищожени отвън, а се изчерпват отвътре. Тази идея е особено въздействаща, защото пренасочва вниманието от драматичните събития към по-фините процеси на разпад. 

Именно тук сравнението започва да придобива тревожна актуалност.

Когато Куигли описва как ранните цивилизации създават гъвкави структури, които стимулират растежа, а след това постепенно ги превръщат в самоцелни институции, читателят неизбежно започва да разпознава същия процес в съвременния свят. Разликата е, че този път наблюдателят не стои извън историята - той е част от нея. Когато пренесем тази логика към модерната западна цивилизация, картината става особено интересна. Куигли не прави директни пророчества, но неговият модел позволява да се зададат важни въпроси: 

- Дали икономическите и политическите структури, които някога са били двигатели на растеж, днес не функционират повече като самосъхраняващи се институции?

- Дали образованието, науката и културата продължават да са инструменти за развитие, или все по-често са самозатварящи се системи?

Сравненията, които Куигли прави с минали цивилизации, подсказват, че най-опасният момент не е кризата, а привидното спокойствие. В много от разглежданите от него общества именно периодите на най-голяма стабилност предхождат фазата на разпад. Това е моментът, в който институциите са най-силни - но и най-малко способни да се променят. Особено въздействаща е идеята, че цивилизациите не осъзнават собственото си състояние. Древните цивилизации в своя златен век не са се възприемали като общества в упадък. Напротив - често именно в късните етапи се създава усещане за културно превъзходство и историческа завършеност. Този психологически аспект прави сравнението още по-силно: то поставя под въпрос и нашето собствено самовъзприятие.

Именно това е концепцията за “универсалната империя”: финалната фаза в развитието на една цивилизация - период на привидна стабилност и единство, който обаче често прикрива дълбока вътрешна стагнация. Империята създава ред, но този ред е статичен; той не генерира нова енергия, а по-скоро консервира статуквото. В този смисъл стабилността се оказва не знак за сила, а симптом на изчерпване.

Стилът на Куигли е особено достоен за внимание. Макар да работи с обемист материал и сложни концепции, той пише с яснота и методичност. Аргументите му се развиват постепенно, с логическа последователност, която позволява на читателя да проследи мисълта му, без да се изгуби. Това прави книгата достъпна, без да я опростява; тя остава интелектуално предизвикателство и предизвиква възхищение за мащаба на ерудицията на нейния автор.

Истинската стойност на книгата не е само като исторически анализ, а най-вече като инструмент за мислене. Тя не предлага утеха, нито лесни решения. Вместо това предлага перспектива - широка, понякога дори стряскаща, но необходима.
Можем да кажем, че “Еволюцията на цивилизациите” е четиво, което изисква време и усилие, но възнаграждава с дълбочина и яснота. Книгата не просто обяснява миналото, а поставя рамка, в която настоящето може да бъде разбрано по-цялостно. И може би най-важното: тя дава на читателя усещането, че историята не е нещо завършено, а процес, в който самите ние все още участваме.

Откъс от книгата: 

Въпреки че западната цивилизация възниква от руините на класическата античност, тя се различава от нея във всеки важен аспект на своята култура. Дори в първите си три етапа тя има различна военна система (основана на специализирана кавалерия, а не на пехота), различна технология (основана на животинска сила, а не на робство), различна икономическа организация, различна политическа организация (формирана около селски замъци, а не около градски акрополи) и, преди всичко, напълно различна религиозна система и основна идеология. Единственото ниво, на което може да се открие известна прилика между двете култури, е на социално ниво, където и двете цивилизации започват с двукласово общество от воюващи благородници и селяни земеделци, организирани в самодостатъчни икономически единици (род и имение), и бавно се променят, и в двата случая, чрез включването на градска търговска средна класа между двете първоначални класи. Вече говорихме за тази прилика.

Разликите между двете общества на повечето нива на културата са добре известни или ще бъдат споменати в настоящата глава. Но най-важната разлика, тази на интелектуално ниво, е твърде значителна, за да бъде обсъдена по този бегъл начин. Във всяко общество нематериалната култура е най-важната характеристика на цялото общество, защото е най-трудно подлежаща на износ и защото прониква във всички други нива. В този конкретен случай съществува допълнителна необходимост от излагане на този аспект, поради широко разпространеното невежество или неразбиране по този въпрос.

Можем да започнем с това, че западната идеология е оптимистична, умерена, йерархична, демократична, индивидуалистична, но и социална, и динамична. Всички тези термини се отнасят само до аспекти на цялото и не ни приближават истински до същността му. Тази същност може да се обобщи във вярването, че: “Истината се разкрива във времето чрез колективен процес”. Преди да се опитаме да анализираме това доста загадъчно твърдение, трябва да кажем няколко думи за по-повърхностните аспекти.

Западната перспектива е оптимистична, защото вярва, че светът е основно добър и че най-голямото добро се крие в бъдещето. Това обхваща всички идеи, които Етиен Жилсон включва в термина “християнски оптимизъм”. Класическата идеология започва като светска и завършва с дуализъм, който вижда вселената като зъл материален свят, противоположен на добрата духовна сфера. Западната идеология вярва, че материалното е добро, а духовното е по-добро, но че те не са противоположни, тъй като материалният свят е необходим за постигането на духовния свят. Светът и плътта са добри, защото и двете са създадени от Бога (както е описано в Стария завет). Материалният свят е необходим на духовния по два начина: (1) няма душа без тяло и (2) никоя душа не може да бъде спасена, освен чрез собствените си усилия и съвместни действия с други хора, като и двете могат да бъдат постигнати само чрез телесни действия в този свят. Тези идеи се проявяват ясно в християнската религия, въпреки че е било много трудно да бъдат приети, защото дуалистичната къснокласическа идеология разглеждала света и плътта като зло и считала, че духът може да постигне пълна духовност само като се освободи от тялото, от света и от контакта с ближните си, и че такова духовно постижение е резултат само от дейността на самия индивид, без сътрудничество с ближните му. Това отношение се проявява много ясно в персийското мислене около 600 г. пр.н.е., преминава в класическата античност чрез питагорейските рационалисти и получава ясно, изрично и влиятелно изражение във “Федон” на Платон около 385 г. пр.н.е. Въпреки че са съвсем несъвместими с класическия светоглед, тези идеи стават все по-влиятелни и се превръщат в общоприетата философска мирогледна система след III век от нашата ера. Това води до феноменален разцвет на отшелничеството (анахоретизма) през III-VI век. Трябва да се признае, че тази философска позиция по същество е несъвместима с религиозните идеи на християнството. Оттогава насам то е заплашвано от дуалистични ереси (като арианството, катаризма или янсенизма), произтичащи от този философски контекст.

Западната идеология вярва, че светът е добър, защото е бил сътворен от Бог за шест дни и в края на всеки ден Той поглеждал делото Си и казвал, че то е добро. Това означава, че светът е разбираемо място (една от основните идеи на западната наука) и че неговото съществуване се разгръща във времето (а не чрез мигновено сътворение или вечно съществуване). Тялото също е добро, тъй като е създадено от Бог по Негов образ. Човекът се нуждае от другите, за да развие своите способности във времето, и се нуждае от тялото си, от своите събратя и от Божията помощ, както и от собствените си усилия, за да постигне с времето спасение в бъдещето. Това спасение включва не само душата, но и тялото (“възкресение на тялото и вечен живот”) и може да бъде постигнато чрез добри дела (за които са необходими тяло и ближни) и Божията благодат (дадена от самия Бог, който е приел човешко тяло и е живял във времето в този свят). Всички тези неща са ясно изложени в Новия Завет, а възраженията срещу тях, произтичащи от класическия дуализъм, са категорично отхвърлени на първия църковен събор, проведен в Никея през 325 г. Пълното значение на заповедта: “Обичай ближния си” не е напълно разкрито в тези две стъпки, но продължава да бъде такова и в настоящето, и в бъдещето.

Докато аристократичната класическа култура оставя златния век в миналото, по-демократичната западна култура го пренася (заедно със спасението) в бъдещето. Това оптимистично и изпълнено с надежда отношение се проявява в повечето аспекти на западния живот. Йерархичният й аспект се появява първоначално в убеждението, че духовното се основава на материалното (а не е противоположно на него), и започва да се прилага и към голяма част от живота. Това води до основно разграничение (което днес е до голяма степен изгубено) между необходимо и важно, при което материалните неща са необходими, а духовните са важни.

Демократичните и индивидуалистични аспекти на западната мирогледна система винаги са били налице и, подобно на други аспекти, се простират чак до Новия завет. Те се основават на вярата, че всички хора имат души, подлежащи на спасение, и в дългосрочен план имат равни възможности да постигнат спасение. Тези идеи се проявяват и в загрижеността на Христос за потиснатите и угнетените, в убеждението, че първият и най-голям грях е гордостта (грехът на Луцифер) и че най-голямата добродетел е смирението, в блаженствата и в много притчи (като тази за изгубената овца). Заслужава да се отбележи, че всички тези точки се отнасят не само до отношенията на човека към себе си и към Бога, но и до отношенията му към ближните. Всичко това, заедно с акцента върху добрите дела и важността на тайнствата, показва значението на социалния елемент в западната мисъл. Същото значение е подчертано и в идеята, че човек може да бъде напълно човек и напълно да угоди на Бога само в обществото. Тази идея намира отражение в религията чрез идеята за църквата (societas perfecta - “съвършеното общество”), вярването, че спасението може да бъде получено най-лесно чрез църквата, идеята за тайнствата (всички от които изискват присъствието на поне двама души, а повечето - на трима), както и усилията през шести век анахоретството да бъде заменено с монашество (т.е. да се замени едно къснокласическо отклонение със система, по-съвместима със западната социалност).

Всички тези различни аспекти на западната мирогледна система се обединяват около същността на възгледа, който се опитахме да изразим в изречението: “Истината се разкрива чрез колективен процес”. Перспективата, към която се отнася това твърдение, е в основата на западната култура и се отразява еднакво в нейната религия, политика, наука и икономика.

Тази перспектива предполага, първо, че съществува истина или цел за човешката дейност. По този начин тя отхвърля отчаянието, солипсизма, скептицизма, песимизма и хаоса. Тя предполага надежда, ред и съществуването на значима обективна външна реалност. И предоставя основата за науката, религията и социалните действия, както ги познава Западът.

Второ, това отношение предполага, че никой в настоящето не притежава истината по някакъв пълен или дори адекватен начин - тя трябва да бъде търсена или извоювана. Така тази перспектива отхвърля самодоволството, самоуспокоението, гордостта и личната власт в полза на християнските добродетели и един вид основен агностицизъм (с имликацията: “Все още не знаем всичко”), както и идеята за постигане на доброто чрез борба за достигане на доброто. Най-ранното голямо произведение на немската литература, “Парцивал”, носи подзаглавието “Бавно помъдряващият храбрец”. Това е типично за вярването на западната идеология, че мъдростта (или всяко истинско постижение) идва като следствие от лично усилие във времето. Същата идея се среща в “Божествената комедия” на Данте, в трагедиите на Шекспир (взети като цяло) и в симфониите на Бетовен.

Тук има две важни идеи: едната е, че никой не притежава цялата истина сега, но че към нея може да се доближаваме все повече и повече в бъдещето чрез енергично усилие, а другата е, че нито един отделен индивид не постига или не прави това, а че то трябва да бъде постигнато чрез колективно усилие, чрез един вид сътрудничество в конкуренция, при което усилията на всеки индивид помагат да се коригират грешките на другите и по този начин подпомагат развитието на консенсус, който е по-близо до истината, отколкото биха могли да бъдат действията на който и да е отделен индивид. Можем да наречем тези два аспекта временен и социален. Те са обхванати в нашата максима от думите “разкрива се” и “социален”.

Тук има и трета идея, а именно, че постигнатият консенсус все още не е окончателен, макар и да е далеч по-добър от всяка по-ранна или по-индивидуална версия. По този начин напредъкът на човечеството или на който и да е отделен индивид е безкраен процес, при който към истината (или всяко постижение, дори развитието на индивидуалната личност) постоянно се доближаваме все повече и повече, без тя някога да бъде завършена или достигната.

Можем да споменем и друга фаза на тази перспектива, а именно идеята, че съвместните усилия, които разкриват истината чрез непрекъснато развиващ се консенсус, са конкурентен процес. По-точно казано, това е сътрудничество чрез конкуренция, както е при играта. Става дума за социален процес, който отвън изглежда конкурентен, но по същество е кооперативен, или, погледнато по друг начин, ситуация, в която индивидите се конкурират и дори се борят заедно за по-висша социална цел (консенсус). Това е диалектичен процес и е едно от наследствата на класическата античност, където идеята за раждането на истината от плуралистичния дебат на площада се среща в ранните диалози на Платон и други мислители. Заслужава да се отбележи, че Платон, макар и да запазва формата на диалога, всъщност се отказва от неговата функция в по-късните си произведения (“Държавата” и следващите), като използва Сократ като говорител на собствените си идеи, които съдържат цялата истина, докато останалите оратори не допринасят с нищо за крайния резултат, тъй като идеите им са погрешни и трябва да бъдат коригирани от Сократ.

Тази идея за плодотворния дебат, от който произтича истината, е в основата на метода на средновековния интелектуален напредък (въпреки широко разпространената погрешна теория, че средновековните идеи са били ригидни системи, наложени от властта). Тази концепция, разбира се, се открива в средновековните изложения като “Sic et Non” (“Да и не”) на Абелар или “Summa theologica” ("Сума на теологията”) на Тома Аквински, но е много по-пълно реализирана в процеса, чрез който са достигани средновековните идеи, отколкото във формата, в която са представени. Въпреки това, и в двете се съдържа фундаментално допускане, че всяко представяне е временно и не напълно съвършено, и подлежи на подобрение в по-късна ревизия в резултат на критика. Идеята, която днес е толкова широко разпространена, че “Summa theologica” е окончателно, пълно и трайно представяне на темата, по онова време не се е поддържала от никого, най-малко от самия Тома Аквински. В крайна сметка, Ангелският Доктор (Doctor Angelicus) предлага на света поне три версии на този предмет - Summa contra Gentiles, Summa Theologica и непълния, но наистина много подобрен Compendium Theologiae.

Това отношение, за което споменах с максимата за социалното разкриване на истината, е в основата на западната религиозна перспектива. Тази мирогледна позиция счита, че религиозната истина се разкрива с течение на времето и все още не е пълна. Старият завет, например, не е отменен или заменен от Новия завет, а е допълнен от него. И Новият Завет никога, през по-голямата част от историята на западната цивилизация, не е бил разглеждан като буквално, изрично и окончателно изявление на истината. По-скоро, разпознаването на неговите истини трябва да бъде развито във времето, чрез социално действие, от основополагащи символични твърдения. Така доктрината на християнската църква се разгръща чрез църковни събори (като този в Никея) и чрез конференции на учени доктори и духовници, без никога да се създава усещането, че процесът е приключил. Фундаменталистката позиция по отношение на библейското тълкуване, с акцент върху изричния, пълен, окончателен и авторитарен характер на Писанието, е много късно възникнало, малцинствено мнение, което е в пълно несъответствие със западната традиция. С тази идея за разгръщането на доктрината чрез църквата е тясно свързана идеята за развитието на личността, както в живота, така и в смъртта, към “блаженото видение”. Същата идея за социалното (и диалектичното) разгръщане на истината е в основата на западната наука. Тя приема, че науката никога не е статична или напълно постигната, а преследва постоянно отдалечаваща се цел, към която се приближаваме все повече и повече благодарение на конкуренцията и сътрудничеството между отделните учени, всеки от които предлага своите експерименти и теории, за да бъдат критично преразгледани и обсъдени от колегите му в съвместни усилия за постигане на по-висок (и временен) консенсус.

Същата перспектива се проявява и в основните политически идеи на Запада. Те са либерални, а не авторитарни. Те не могат да бъдат авторитарни, защото нито едно лице или институция не притежава пълната и окончателна истина; вместо това, по-пълна и по-цялостна истина се появява като ръководство за социалната дейност от свободния дебат в свободното събрание на частичните истини на всички хора. По този начин либерализмът в този смисъл е основен в мирогледа на Запада и, както посочихме по-рано, се връща към разграничаването на държавата и обществото през Тъмните векове, когато първата изчезва, а второто продължи да съществува. В най-тесния си смисъл тази идея се проявява като теорията, че всички хора с различни възгледи или принос си сътрудничат, за да създадат нещо по-голямо от частичните мнения на всеки един от тях. Този вид плурализъм се приема както от “Поликратикус” (Polycraticus) на Джон от Солсбъри през дванадесети век, така и от Конституцията на Съединените щати през осемнадесети век.

Същият вид плуралистична перспектива е истинската обосновка на капитализма и на всички либерални или плуралистични икономически системи, които са толкова типични за Запада дори в ранния му период, когато икономическото развитие прави първите си стъпки. Това е възгледът, стоящ зад концепцията “Общност на интереси” от деветнадесети век, който беше подложен на толкова критични атаки през двадесети век, но въпреки това остава като неизказано основание зад нашите икономически нагласи, докато те се проявяват в действията.

По този начин виждаме основната идеология на Запада, отразена във всички аспекти на обществото, която продължава да влияе върху идеите и действията дори след като е била изрично отхвърлена. Това стои, например, зад теориите на толкова късни и “неконвенционални” мислители като Дарвин или Маркс, като и двамата са вярвали, че По-доброто възниква от Доброто чрез повърхностните борби на мнозина за постигане на онова, което никога не би могло да бъде достигнато от един отделен индивид. Всъщност от тези двамата, марксисткият диалектически материализъм е по-близък до западната традиция, отколкото е дарвиновата борба за съществуване. Маркс, както и неговият ментор Хегел, е западняк в убеждението си, че прогресът се постига чрез борба, но, подобно на Хегел, той допуска западния грях на гордостта (греха на Луцифер) в интелектуалното високомерие, което очаква постигане на крайна цел в материалния свят и то в близко бъдеще.

Част от трудностите при анализа на историята на западната цивилизация произтичат от превратностите на “западната традиция”. Тези трудности са присъствали през цялата западната история. В ранния период (да речем до 1150 г.) трудността произтичаше от факта, че религиозните възгледи и практики на нашето общество са несъвместими с интелектуалните възгледи и философията, произтичащи от дуалистичните идеи на платоническата и неоплатоническата традиция. Така, в личност като Августин, откриваме християнски религиозен възглед, съчетан с платоническа философска мирогледна система, с която той всъщност е несъвместим. Една от последиците от тази ситуация е голямото разпространение на дуалистични ереси. Те са осъдени като част от религиозните постановки в Никея през 325 г., но всъщност не са преодолени във философията до дванадесети век. По-късно триумфът на умерения реализъм, представляван от Абелар, Алберт Велики или Тома Аквински, над прекаления реализъм, представляван от Свети Анселм или Гийом от Шампо, бележи постигането в християнското общество на философия, съвместима с неговата религиозна мирогледна система. Официалното приемане на томизма от папството в началото на XIV век, въпреки атаките на крайните реалисти, затвърждава тази победа. Подобна победа, в съответствие с традицията на Запада, не е победа на един краен възглед над друг, а по-скоро умерен синтез на крайностите във по-висше единство. Така реалистите-екстремисти твърдят, че универсалното е реално, а индивидуалното е илюзия (позиция, напълно несъвместима с християнството и затова никога не е била поддържана в тази крайна форма от нито един οртодоксален християнин). От другата страна на спектъра, номиналистите твърдят, че индивидуалното е реално, а универсалното е само дума (или субективно понятие). Томисткият компромис, който е съвместим с християнството и Западната традиция, твърди, че и индивидуалното, и универсалното са реални. Този синтез се разпада много скоро на две крайни позиции, представени във философията от реализма на Дунс Скот и номинализма на Окам.

Същото разделение на две крайности се наблюдава и в религията през късното Средновековие между онези, които се застъпват за спасение чрез добри дела (като Свети Франциск от Асизи и Тома Кемпийски), и онези, които защитават спасение чрез Божията благодат (новите аскети, мистици и в крайна сметка протестантите), като всяка група има склонност да поставя такъв акцент върху своя път към спасението, че почти отрича другата крайност. Или отново, в рамките на църквата се появява разцепление между онези, които я възприемат като светска (временна) организация (и по този начин я опорочават), и онези, които я възприемат като духовна група, и по този начин (като Савонарола, Хус и Лутер) са склонни да отричат нейната организация. От това може да се види, че идеологията на християнския Запад е по същество умерена. Тя е била постоянно заплашвана, както винаги се случва с умерените, от екстремизма. Когато тези екстремисти са се застъпвали за “или-или”, западната традиция е отговаряла “и двете!”. Веднага след като този отговор е даден, нови призиви на екстремисти се опитват да възобновят дебата, да унищожат умерените и да разрушат синтеза. Екстремистите от едната страна (лявото, ако щете) основават своите аргументи на индивидуализма, сетивата и материализма, и по този начин на християнското настояване за необходимостта от света и тялото. Екстремистите от другата страна (дясното, бихме казали) основават своите аргументи на обществото, рационализма и духовността, и по този начин на християнския акцент върху душата, Божията благодат и съвършената рационалност на Бога. В крайна сметка, в историята на идеите, първата крайност се проследява до евреите и йонийските атомисти, докато втората крайност се проследява до персийския зороастризъм и питагорейските рационалисти, и преди всичко до Платон. В рамките на Западната религиозна история (и историята на църквата, която е едновременно светска и духовна) тези две крайности са били представяни от опорочаването и от дуалистичната ерес. За нас е лесно да видим как опорочаването (тоест, прекалено големият акцент върху материалния и светски аспект) унищожава религията, но за мнозина не е толкова лесно да видят как прекалено голямата духовност (тоест, прекалено големият акцент върху нематериалния и вечен аспект) може да унищожи религията. Това състояние възниква, защото религията представлява свързване (от ligare - свързвам/съединявам, както в английските думи “ligament” или “ligature”) на двете крайности (човек и Бог), което не може да съществува, ако някоя от крайностите липсва.

В историята на западната нематериална култура, включително религията и философията, заплахата за синтезираната умерена средна позиция отдясно идва от дуалистичния рационализъм и особено от влиянието на Платон. Това влияние е действало исторически чрез Августин от Хипон, който е бил платоник във философията, макар и християнин в религията. В областта на самата религия това влияние е довело до възникването на дуалистични ереси, чиито главни представители, както може да се очаква, са се позовавали на Августин. Самият Августин не е бил еретик. Той е казал: “Човекът се спасява чрез Божията благодат”, но никога не е казвал: “Човекът се спасява само чрез Божията благодат”. Тъй като ортодоксалната позиция (средната) е, че човекът е спасен от Божията благодат и от собствените си добри дела сред събратята си, твърдението на Августин е непълно, но не и погрешно (т.е. еретично). Едва когато това непълно изявление е прието като цялостно, пълно и окончателно, то се превръща в ерес. Но склонността на най-крайните десни екстремисти да правят това е много силна, и тази склонност е най-неустоима сред онези, които са най-близки до августинианската традиция. Така Лутер, който е бил августински монах, наистина е вярвал в спасение само чрез благодат, а последната голяма ерес (от страна на духовните екстремисти) е бил янсенизмът, който се е зародил от книгата на Янсен “Августин” - изследване на теологията на Августин (1632 г.). Това се разпространява чрез фигури като Паскал и групата от Пор Роял и е осъдено като ерес от папството с булата Unigenitus през 1715 г.

Разбира се, заплахата за западната идеология, основана на синтетична умереност, идва в същата степен, ако не и в по-голяма, от левицата, от материалистите и номиналистите. Но това е добре позната история, която трябва да бъде спомената тук, само защото загубата на идеологията на Западната цивилизация (подобно на по-ранната загуба на идеологията на Класическата цивилизация) по-скоро ще се дължи на прекаления акцент върху материализма и егоистичния индивидуализъм, отколкото на прекаления акцент върху рационализма или духовността.

Както вече показахме, в повечето цивилизации съществува силна тенденция основната идеология на обществото да се изгуби и да бъде погрешно разбрана по време на Епохата на конфликт и да бъде напълно изоставена по време на Епохата на упадък. Тъй като Западната цивилизация е навлизала в Епоха на конфликт три пъти, заплахата за идеологията на обществото е била на практика ендемична. Всеки, който иска да възстанови тази идеология, може да го направи, като размисли върху думата “умереност” или израза “помирение на крайностите” или, в по-абстрактен смисъл, върху нашата максима за “разкриване на истината чрез социална дейност във времето”. Когато нашият стар професор каза за Гьоте, че е бил “стремящ се към синтез”, той имаше предвид, че той е фигура, принадлежаща към западната традиция; но когато казваме, че Хитлер е бил екстремист или фанатик, ние също толкова ясно изключваме Хитлер от истинската западна традиция.