Мигрантите във вихъра на цивилизационната безпътица: Западът жертва ценностите си в името на икономическия растеж

Автор: Тома Биков, "Филтър"

Процесите на миграция, които са свързани с военни конфликти, но и най-вече с икономически мотивации, отдавна придобиха мащабите на криза за западната цивилизация, от която е част и България. Освен че е криза, тази тема се клишира чрез идеологическото говорене на крайните леви либерали и крайните десни консерватори. Първите пламенно защитават правата на мигрантите във всичките им форми, а вторите яростно предупреждават, че мигрантите от чужди цивилизационни пространства ще унищожат собствената ни цивилизация. 

Миграцията има своята идеологическа форма, която на повърхността формира сблъсъка между либерали и консерватори, но в дълбочината си тази тема е изпълнена не само с практически, но и с тежки идеологически противоречия. Сещам се за кампанията на референдума за излизане на Великобритания от Европейския съюз, когато темата с мигрантите беше централна за евроскептиците. Във фокуса на тази тема тогава не бяха мигрантите от ислямския свят, а българите, румънците и донякъде поляците, които бяха обвинявани, че веднъж източват социалните системи, а втори път подбиват цените на пазара на труда. В един от дебатите лидерът на защитниците на Брекзит Нейджъл Фараж беше попитан кой ще замени българите, румънците и поляците като черноработници на английския пазар на труда, ако бъдат изгонени от Англия? Тогава той отговори съвсем спокойно – работниците от Пакистан, Индия и Бангладеш. Този отговор би трябвало да звучи доста актуално на фона на разтърсващите разкрития за провала на английската държава по отношение на огромен брой престъпления, извършени от мигранти точно от тези държави. Освен че би трябвало да ни покаже къде се намираме самите ние в очите на европейските крайнодесни политици, той ни показва и нещо още по-важно – Фараж и привържениците му не са против миграцията по принцип, а са само срещу определена миграция. Към това трябва да се прибави и фактът на промиграционната политика на Германия, която беше провеждана от няколко правителства, включително и от канцлера Ангела Меркел, която беше лидер на десницата в лицето на Християндемократическия съюз. 

В началото споменах за идеологическия парадокс в тезите на левицата и десницата, защото той се корени в икономическите им програми, които противоречат генерално на тезите им, свързани с подхода към мигрантите. Докато десницата се противопоставя на миграцията, тя традиционно заявява и подкрепата си за бизнеса. От своя страна бизнесът лобира за икономическата миграция, защото тя му осигурява евтина работна ръка и по-големи печалби. Трябва да отбележим, че целта на бизнеса е най-вече финансовата печалба, а не съхраняването на цивилизационните основи на Запада. Затова и дясното противопоставяне срещу миграцията остава по-скоро само на думи. 

Парадоксът при левицата е не по-малък. Традиционно в икономическите си програми ляво-либералните партии защитават правата на работниците. През последните десетилетия тази политика остана в сянката на защитата на правата на различни малцинства, но тя не е отменена и продължава да е в основата на левите икономически програми. Заливането на пазара на труда с мигранти обаче означава по-ниски доходи за местните работници, които трябва да се конкурират за работа с хора без особено големи претенции. Ако обърнете внимание на българския дебат по този въпрос, ще видите, че в същността си той се води от работодателските организации и синдикатите. Първите непрестанно лобират за отпадане на повечето рестрикции за икономическата миграция, а вторите категорично се противопоставят на тези искания именно с аргумента, че по този начин ще пострадат българските работещи. Предполагам, че в конкретиката си този дебат между синдикати и работодатели се води от сходни позиции в целия западен свят. 

Трябва да отбележим, че част от консервативната десница е заместила левицата в защитната й роля спрямо местните работници, но това е по-скоро изключение, което потвърждава правилото, защото западната политика в своята цялост се води преди всичко от икономически мотивации. Едва ли можем да си представим съществуването на определена голяма партия, която да не се ползва с подкрепата на значими икономически интереси. Дори и интересът на работниците да е частично нарушен от навлизането на мигранти, то той все пак е защитен отново частично, когато работодателите им не затварят бизнеса си или не го преместват например в Китай. Затова дори и най-големите противници на миграцията често ограничават атаките си срещу нея най-вече до борба с „незаконната миграция“. 

Проблемът е още по-дълбок, защото засяга самата сърцевина на съвременното западно желание – то е едновременно за все по-висок икономически растеж, все по-малко полагане на труд и все по-високи доходи. И трите фактора стоят в основата на политическото поведение на повечето партии, независимо от това дали са леви или десни, либерални или консервативни. Тези три фактора са цел, която много често оправдава всички средства за постигането им, включително и жертването на самата тъкан на европейската културна среда. И понеже решаването на задачата е непосилно, защото, както се вижда противоречието е заложено в самото й условие, то единственият изход е да се удължава настоящето под силен страх от бъдещето и с помощта на хронично задлъжняване. Въпреки вербалното си разочарование от съвременния живот, масовият европеец, в това число и българинът, сякаш иска да остане завинаги в настоящето и е готов на всичко, само и само да отложи промяната, независимо от посоката й. Идеологическите движения стават все по-сковани и дори се срамуват да пропагандират послания, свързани със „светлото бъдеще“. Вече никой не е готов да жертва живота си за обещания, свързани с бъдещето, така както се е случвало само до преди няколко десетилетия. Затова идеологическите утопии изглеждат мъртви, а в гниещите им тела могат да се видят само скелети от минали времена. 

Новите утопии са свързани с миналото, защото то е по-безопасно, а и далеч по-удобно за едни застаряващи общества, които, подобно на възрастни хора, предпочитат да се връщат назад във времето, отколкото да вярват в илюзии. Утопиите на бъдещето са възможни за други, по-млади цивилизационни пространства. От тях се ражда експанзията на Китай или ислямският тероризъм. Кой европеец би жертвал живота си в името на национализма, социализма или либерализма, след като дори не е готов да жертва малка част от доходите си в името на бъдещето? 

И тук идва големият въпрос – дали легалната и нелегалната миграция отслабват европейските общества, или тяхната слабост генерира наличието на легална и нелегална миграция? Според мен е второто – най-малкото защото сходни процеси и по сходен начин са протекли в края на поне още около 20 вече мъртви цивилизации през последните 8000 години. Проблемът на настоящето, от което не искаме да се откажем, защото изпитваме неистов страх от бъдещето, не се състои в самата миграция, а в нежеланието на мигрантите да се асимилират автентично в европейския начин на живот. За много от тях западният светоглед остава далечен и чужд въпреки физическото им присъствие на територията на Запада. Тяхната мотивация е само икономическа, каквато е и мотивацията на държавите, които ги приемат. И когато голямата цел на тези държави е функционирането на пазара на труда и генерирането на колкото се може по-висок брутен вътрешен продукт, може би ще я постигнат, но с цената на унищожението на собствения си цивилизационен и ценностен фундамент. В този контекст противоречието между ценностните и икономическите възгледи на левите, десните, либералните и консервативните партии е само още един симптом не на икономическата, а на цивилизационната западна безпътица. 

Източник: filternews.bg