Някой ще каже, че изкуството е над политиката, не бива да се съди талантът, при Табаков безспорен, какъвто беше и при Херберт фон Караян, дирижиращ при нацистите, но има една невидима нишка, която не бива да се престъпва дори и с мълчание, както често прави нашата интелигенция – приспособленска и повърхностна, често обвиняваща народа („тъпите/простите българи”), забравяйки, че народът ни е читав, но беден и болен, и нейната мисия е да го води, не политически, а да го окрилява и изцелява с култура и духовност, но за това се иска дух...
Сърбите, с които имаме доста балкански сметки за уреждане (само постоянният натиск върху българите в Западните покрайнини стига, за да охладим съседските чувства, макар че и самите ние не правим нищо съществено за нашите сънародници), са православни славяни като нас, а ние поощрихме реислямизацията на Балканите, която само стартира с Косово и тепърва се разраства. Емил Табаков дирижира концерт в чест на НАТО през април 1999 г. почти на Великден, докато натовските бомби за сърбите (не за Милошевич, както услужливите демократични медии пригласяха) бяха с надписи „Честита Пасха” и се целеха в средновековни църкви и манастири.
Последователна в традицията си да забравя християнската си принадлежност, България косвено помага на т.нар Ислямски халифат, като отказва небето ни на руските самолети с хуманитарна помощ за Сирия. Дори и предположението, че руският превоз е не само хуманитарен, то това пак ще е в подкрепа на сирийците, борещи се с ислямистите, поощрявани от САЩ. Това показно решение дори не е ефективна стъпка, защото руснаците имат и други маршрути, но е поредната демонстрация на атлантическа вярност, защото външният министър е временно в България, след което го очакват постове по атлантическата корпоративна стълбица по широкия свят по примера на предишните трансатлантически чиновници. „Смучат го наши и чужди гости”…