„Онези, които воюват срещу така наречените тоталитарни режими, трудно могат да воюват само с въпроси и съмнения. Те също така има нужда от необорими факти и прости истини, които да бъдат разбрани от множеството, да провокират колективни сълзи.“
Милан Кундера, „Непосилната лекота на битието“ (1984)
Обществената памет за комунизма на ХХ век е бойно поле. Две идеологически армии се взират една в друга, разделени от пропастта на недоверието и погрешното разбиране. Независимо че Студената война приключва преди почти трийсет години, в Съединените щати и Европа продължава да бушува борбата за формулиране на истината за комунистическото минало.
Отляво стоят хората, които до известна степен споделят социалистическите идеали и широко разпространеното мнение на стотици милиони руски и източноевропейски граждани, изпитващи носталгия по социалистическото минало на своите държави.
Отдясно стоят отдадените привърженици на антитоталитаризма – както от Изтока, така и от Запада, които настояват, че всички експерименти с марксизма винаги и неизбежно завършват с ГУЛАГ. Докато едната страна различава нюанси на сивото, другата вижда света в черно и бяло.
Особено в Съединените щати поддръжниците на работническото движение и социаллибералите, които желаят разширяване на ролята на държавата, се надяват да не бъде изхвърлено бебето на демократичния социализъм заедно с мръсната вода на авторитаризма. Фискалните консерватори и националистите разпространяват спомени за политически чистки, глад и недостиг на хранителни продукти, за да дискредитират дори и най-умерените аргументи в полза на политиката на преразпределение.
Продължаващите етнографски и социологически изследвания в Източна Европа противоречат и на най-елементарните доводи на онези, които искат да обрисуват комунизма през ХХ век като абсолютно зло. Още през 1992 г. хърватската журналистка Славенка Дракулич „се безпокои за това какво ще се случи с всички положителни неща, на които сме се радвали при комунизма – безплатното здравеопазване, платения отпуск по майчинство, правото на аборт“. След като правителствата ликвидират мрежите за социална сигурност и в целия регион започва стремително обедняване на населението, редовите граждани проявяват все по-малка склонност да критикуват социалистическото минало на своите държави.
В хода на социологическо проучване, проведено през 2009 г. в осем източноевропейски държави, е зададен въпросът дали икономическата ситуация за обикновените хора е „по-добра, по-лоша или приблизително същата, каквато е била при комунизма“.
Резултатите шокират наблюдателите: 72 процента от унгарците и 62 процента от украинците и от българите са убедени, че по-голямата част от населението след 1989 г. започва да живее по-лошо. В нито една държава делът на онези, които се съгласяват, че техният живот се е подобрил с въвеждането на свободния пазар, не надвишава 47 процента от анкетираните.
Последващите проучвания на общественото мнение и анализи на качествените показатели в Русия и Източна Европа потвърждават устойчивото присъствие на тези нагласи, след като общественото недоволство от празните обещания за постигане на просперитет благодарение на свободния пазар нарастват особено сред по-възрастните поколения.
В отговор консервативните и десните правителства на държавите в Източна Европа изграждат музеи и мемориали, учредяват дни за възпоменание в знак на почит към жертвите на комунизма. През 2008 г. консервативните политици подписват Пражката декларация за европейската съвест и комунизма, за да активизират усилията за включване на информацията за престъпленията на комунизма в образователните програми, а по-късно – през 2011 г., се създава и Платформата за европейска памет и съвест, консорциум от организации, които се опитват да популяризират своя възглед за ХХ век в учебниците по история на Европа, а именно възгледът, приравняващ комунизма към нацизма като един от двата тоталитарни режима.
Демократичните правителства в Полша и Украйна забраняват комунистическите символи, лозунги и песни, а украинското правителство принуждава местните власти да променят имената на населени места и улици, които напомнят на комунистическите времена. А като най-радикална мярка украинците постановяват в законодателен порядък официалната версия на събитията от близкото минало, участници в които са много от настоящите граждани на страната.
В случай че даден журналист се опита да разисква каквито и да било положителни аспекти от живота на украинците в периода между 1917 и 1991 г., законът позволявана правителството да закрие вестника, списанието или блога в интернет, където той пише, а в допълнение го грози потенциална присъда лишаване от свобода от пет до десет години. Свободният пазарен капитализъм не влече след себе си и свободата на печата.
През октомври 2016 г. американската Фондация в памет на жертвите на комунизма инсталира седем билборда в центъра на Ню Йорк, откривайки по този начин нов фронт в битката за обществената памет за комунизма.
Изпълнителният директор на фондацията Мериън Смит пише тогава в своя фийд в социалната мрежа „Туитър“: „Току-що нашите пана, представящи чудовищни свидетелства за престъпленията на комунизма, се появиха на „Таймс Скуъер“.“ От тези билбордове случайните минувачи могат да научат следните факти: „Сто години – сто милиона убити“, „Комунизмът убива“ и „Днес всеки пети човек на Земята живее в условията на комунистически режим“.
Приблизително една година по-късно Брет Стивънс в своя авторска колонка в „Ню Йорк Таймс“, озаглавена „Комунизмът през розови очила“, критикува настойчивостта, с която „прогресивната интелигенция“ разграничава нацизма от комунизма, и обвинява американския сенатор Бърни Сандърс и лидер на британската Лейбъристка партия Джеръми Корбин за съществуването на спомените за съветските зверства.
След това президентът Доналд Тръмп обявява, че 7 ноември трябва да стане националния възпоменателен ден на жертвите на комунизма. В официално изявление Белият дом обяснява:
„През изминалото столетие комунистическите тоталитарни режими по света избиват повече от сто милиона души и подлагат безброй пъти повече хора на експлоатация, насилие и невъобразимо опустошение. Под лъжливата претенция за освобождаване тези движения системно отнемат на невинни хора дадените им от Бога права на свободно вероизповедание, свобода на сдружаване, както и безброй други права, които смятаме за неприкосновени.“
Няма съмнение, че при тези режими са извършвани невероятни жестокости. Но защо с такава настойчивост се отстоява, че историята на комунизма през ХХ век е история на „невъобразимо опустошение“? Възможно ли е това да е закъснял отговор на глобалната финансова криза или забавена реакция на изборните успехи на Сандърс и Корбин? Или става въпрос за съвсем друго нещо?
Консерваторите може да настояват, разбира се, че те просто напомнят на хората за истинските дефекти на комунизма, за да не се допусне появата на тенденции за избор на този път.
Те твърдят, че комунизмът трябва да бъде отхвърлен във всичките му форми и проявления, защото се страхуват, че можем да повторим грешките на съветския блок. Заслужава си обаче да се разгледат по-внимателно тези антикомунистически аргументи на фона на изключително малката вероятност Западът да се върне към комунизма през ХХІ век и продължаващата носталгия по държавния социализъм в Източна Европа.
Сериозните наблюдатели би следвало да се отнасят с подозрение към всеки исторически разказ, който изобразява света в черно-бели краски.
В своята книга „Мисленето“ (Thinking, Fast and Slow) психологът и носител на Нобелова награда за икономика Даниъл Канеман предупреждава читателите за предсказуемите когнитивни деформации, които пречат на нашата способност да мислим рационално, включително и за така наречения „ефект на ореола“:
„Ефектът на ореола спомага да са запазят обяснителните наративи прости и разбираеми чрез преувеличаване на логичността на оценките: добрите хора вършат само добри дела, а лошите хора винаги са лоши … Противоречията ограничават широтата на нашите мисли и яснотата на нашите чувства.“
Щом като нюансите в историята на комунизма през ХХ век могат да „ограничават широтата на нашите мисли и яснотата на нашите чувства“, то антикомунистите ще атакуват, опровергават или дискредитират всякакви архивни данни, интервюта или резултати от социологически изследвания, които припомнят постиженията на Източния блок в сферата на науката, културата, образованието, здравеопазването или борбата за правата на жените.
Те са били лоши хора и всичко, което са правили, трябва да е лошо; ние преобръщаме терминологията за „ореола“ в негативен смисъл и го наричаме „ефекта на рогата“. А всички, предлагащи един по-нюансиран разказ, който не се свежда само до безкрайния тоталитарен терор, са отхвърляни като апологети или полезни идиоти. Съвременното интелектуално противопоставяне на идеята, че „лошите хора винаги са лоши“ предизвиква гневен изблик и директното обвинение, че вие не сте по-добри от онези, които са ни отнемали „дадените ни от Бога права“.
През 1984 г. антропологът Клифърд Гиърц пише, че човек би могъл да бъде „анти-антикомунизма“, без да бъде поддръжник на комунизма:
„Тези от нас, които ревностно се обявихме против маниакалната идея – защото няма как другояче да я наречем – за Червената заплаха, бяхме квалифицирани по този начин от онези, които… смятаха заплахата за най-важния факт в съвременния политически живот, с инсинуацията, абсолютно невярна в по-голямата част от случаите, че в съответствие със закона за двойното отрицание изпитваме някакви тайни симпатии към Съветския съюз.“
С други думи, човек може да се възправи срещу тирани като Джоузеф Маккарти, без да защитава с това Йосиф Сталин.
Когато задълбочено анализираме аргументите на хората, които се опитват да вземат под свой контрол историческия наратив за комунизма през ХХ век, това не означава, че ние се извиняваме за зверствата или погубения живот на милионите мъже и жени, които са пострадали заради политическите си убеждения, нито че ги оправдаваме.
Тяхната цел е не просто възпоменание, а изграждането на „свят, свободен от празните обещания на комунизма“
Американската Фондация в памет на жертвите на комунизма и други консерватори (нека ги наречем „антикомунистите“) се противопоставят на комунизма, изтъквайки два обособени довода:
(1) историческия аргумент за хората, умиращи при комунизма, който води до
(2) заключението, че комунизмът трябва да бъде отхвърлен като политическа идеология.
Когато изпълнителният директор на фондацията съобщава за монтираните билбордове, опониращи потребители на социалната мрежа „Туитър“ веднага питат: „А възнамерявате ли да разобличите също така и чудовищните данни за робството, убийствата и всички останали престъпления на капитализма?“
Гражданите на държавите в Източна Европа, понасящи жестокия спад в икономическия растеж след 1989 г., могат да зададат същия въпрос. Етнографските изследвания на устойчивостта на червената носталгия показват, че тя е обусловена не толкова от копнежа по изгубената младост, колкото от дълбокото разочарование от живота в условията на свободен пазар.
Днес комунизмът е представян в по-добра светлина, защото според мнозина жизненият стандарт при капитализма се влошава.
Споменаването обаче на възможността да съществуват жертви на капитализма се неглижира като обикновен „whataboutism“ (критика в отговор на критика, или „а вие защо биете негрите?“), термин, внушаващ, че внимание заслужават единствено зверствата, извършени от комунистите.
За да се разбере правилно ситуацията, нека разгледаме по-подробно доводите на съвременните антикомунистически кампании. Те започват с историческата предпоставка, че режимите, стъпващи на комунистическата идеология, са убили сто милиона души. И после стигат до извода, че комунизмът трябва да бъде отхвърлен. Техните аргументи са неубедителни, защото историческото основание е съмнителна, а оттам и изведеното политическо заключение става още по-съмнително.
Източникът, от който са взети данните за стоте милиона души, убити при комунистическите режими, е изследването Le Livre noir du communisme (1997 г.), публикувано на английски език като „The Black Book of Communism [и на български език под заглавието „Черната книга на комунизма“] (1999 г.).
В предговора съставителят на изданието Стефан Куртоа използва „грубо обобщение на неофициални данни“, за да стигне до общия брой жертви, доближаващ 100 милиона, който далеч надвишава 25-те милиона жертви, приписани от него на нацизма (в тях, удобно, не са включени загиналите в резултат от Втората световна война). Куртоа поставя знак на равенство между комунизма и нацизма и заявява, че „целенасоченото съсредоточаване върху геноцида над евреите“ е попречил на оценяването на комунистическите престъпления.
Обрисуването на комунистите като по-лоши от нацистите на базата на спорния общ брой на техните жертви предизвиква тревога
Още от първата си публикация във Франция „Черната книга на комунизма“ генерира полемика. Веднага след появата й по лавиците на книжарниците двама от бележитите историци, участвали в нейното написване – Жан-Луи Марголен и Никола Верт, нападат Стефан Куртоа от страниците на френския вестник „Льо Монд“.
Марголен и Верт се дистанцират от изданието, тъй като са убедени, че маниакалното желание на Куртоа да изкара жертвите приблизително 100 милиона души е довело до научна небрежност.
Спорът по отношение на числеността в случая обаче е непристоен. Значение има фактът, че комунистическите режими са погубили много, много хора.
Бихме могли просто да перифразираме историческата предпоставка на антикомунистите да звучи така: държавите, управлявани в съответствие с комунистическата идеология, са причинили ужасяващи злини.
А сега нека насочим вниманието си към втория проблем, който е по-сериозен: политическото заключение логически не произтича от историческите данни, използвани като предпоставка.
От философска гледна точка този довод е необоснован. Лисва косвената връзка.
Да предположим за илюстрация, че някой казва: „Руските спортисти взимат допинг; за руските спортисти не трябва да бъдат допускани на Олимпийските игри.“ Предпоставката не налага извода, защото няма установена връзка между допинга и това кои трябва или не трябва да бъдат допускани на Олимпийските игри.
Необходима е свързваща брънка, може би нещо от рода на следното: „В Олимпийските игри нямат право да участват спортисти, които използват допинг.“ В този случай доводът е обоснован – най-малкото във философския смисъл неговите предпоставки съдържат извода, независимо че човек все пак би могъл и да отхвърли някоя от предпоставките.
По сходен начин антикомунистите в своята аргументация не заявяват експлицитно никаква връзка между държавите, извършващи ужасни престъпления, и тяхната идеология, която трябва да бъде отхвърлена. Това не означава, че този аргумент е безнадежден, а че липсва подразбиращата се предпоставка. Коя е тя? Те биха могли да запълнят този пропуск ето така:
Историческият факт: държавите, които са били изградени на базата на комунистическата идеология, са причинили много злини.
Общата предпоставка: ако която и да било държава въз основа на определена идеология е извършила много злодеяния, то тази идеология трябва да бъде отхвърлена.
Политическото заключение: комунизмът трябва да бъде отхвърлен.
Сега вече заключението е логичен резултат от предпоставките, а предпоставките изглеждат правдоподобни.
Проблемът за антикомунистите обаче е, че тяхната обща предпоставка може да бъде използвана като основа за точно толкова убедителен аргумент срещу капитализма, аргумент, който така наречените лузъри от икономическия преход в Източна Европа биха побързали да потвърдят.
Съединените щати – държава, основана върху идеологията на свободния пазарен капитализъм – също са извършили много злини: поробването на милиони африканци, масовото изтребление на коренните американци, бруталните военни действия, предприети в подкрепа на прозападни диктатури, и това са само няколко примера.
Британската империя също така има много кръв по ръцете си: достатъчно е да се споменат само концентрационните лагери по време на Втората англо-бурска война и гладоморът в Бенгалия.
Това не е обикновен „whataboutism“, защото свързващата предпоставка, необходима за изграждането на аргумента на антикомунистите, в този случай работи срещу капитализма:
Историческият факт: Съединените щати и Великобритания са били изградени на базата на капиталистическата идеология и са причинили много злини.
Общата предпоставка: ако която и да било държава въз основа на определена идеология е извършила много злодеяния, то тази идеология трябва да бъде отхвърлена.
Политическото заключение: капитализмът трябва да бъде отхвърлен.
Очевидният факт: аргументът против комунизма с нищо не е по-добър (или по-лош) от аргумента против капитализма.
Разбира се, антикомунистите няма да се съгласят, че трябва да се откажат от капитализма. За съжаление обаче историческият факт отговаря на истината: Съединените щати, Великобритания и западните държави се основават на капиталистическата идеология и са извършили много ужасяващи неща.
Единственият начин да се отрече истинността на този аргумент е като се опровергае общата предпоставка. Но това е точно същата предпоставка, използвана в тяхната собствена обосновка, така че без нея аргументът против комунизма би рухнал.
За да избегнат този проблем, те могат да се опитат да използват друга обща предпоставка, например:
Общата предпоставка: ако която и да било държава въз основа на определена идеология е извършила злодеяния и ако тези злодеяния са естествени последствия от идеологията, то тази идеология трябва да бъде отхвърлена.
Но ако е такава идеята, те ще трябва също така да преразгледат историческия факт, в противен случай аргументът вече не би бил добре обоснован. И тогава би се получило следното:
Историческият факт: държавите, които са били изградени на базата на комунистическата идеология, са причинили много злини и тези злини са естествени последствия от комунизма.
Общата предпоставка: ако която и да било държава въз основа на определена идеология е извършила злодеяния и ако тези злодеяния са естествени последствия от идеологията, то тази идеология трябва да бъде отхвърлена.
Политическото заключение: комунизмът трябва да бъде отхвърлен.
Тук обаче е налице аналогичен аргумент против капитализма:
Историческият факт: Съединените щати и Великобритания са били изградени на базата на капиталистическата идеология и са причинили много злини, а тези злини са естествени последствия от капитализма.
Общата предпоставка: ако която и да било държава въз основа на определена идеология е извършила злодеяния и ако тези злодеяния са естествени последствия от идеологията, то тази идеология трябва да бъде отхвърлена.
Заключение: капитализмът трябва да бъде отхвърлен.
И двата аргумента са добре обосновани, а тяхната обща предпоставка е правдоподобна. Защитниците на капитализма могат да възразят, че историческият факт не отговаря на истината: никой никога не би си помислил, че доверието в свободните пазари по естествен път влече след себе си разбирането, че концентрационните лагери или робството са нещо нормално; такива явления са извращение на идеалите на всякаква разумна форма на капитализъм.
Членовете на украинските паравоенни отряди, които воюват рамо до рамо с нацистите срещу Червената армия, днес са герои
Съвсем правилно. Ще се съгласим, колкото да поспорим, че робството и останалите злини не произтичат от принципите на Адам Смит и Дейвид Рикардо.
Историческият факт в аргумента против комунизма обаче е също точно толкова съмнителен. Къде, например, човек може да намери написано в творбите на Карл Маркс или Фридрих Енгелс, че лидерите съзнателно трябва да предизвикват масов глад или да провеждат чистки?
За разлика както от капитализма, така и от комунизма, при нацизма голяма част от най-отвратителните престъпления са били естествено следствие от неговата расистка идеология. Нацистката доктрина издига германските арийци над всички останали раси и специално над евреите.
Втората световна война е резултат от нацисткия идеал за „жизненото пространство“ (Lebensraum), а Холокостът – от непосредственото претворяване на нацистките расови доктрини в дело. Преработената обща предпоставка действително води от историческите факти за престъпленията на нацизма до неоспоримото заключение, че нацизмът трябва да бъде отхвърлен.
Дотук ние се постарахме да изясним очевидното – поне за онези, които са приучени да мислят логично: реториката на антикомунистите не извежда убедителна аргументация. По тази причина би следвало да допуснем и възможността за това, че антикомунистите всъщност не правят опит да се аргументират; може би те не се опитват да приведат разумни доводи. Възможно е просто да се позовават на емоцията [argumentum ad passiones], надявайки се, че „ефектът на рогата“ ще ги улесни да представят комунизма като абсолютно зло. Но защо? И защо сега?
Тук е особено важно да се обърне внимание на уроците от Източна Европа. В този контекст публичното възпоменание на жертвите на комунизма служи както за смекчаване на увеличаващите се критики към капитализма, така и за реабилитиране на действията на местните представители на десния национализъм.
По закон членовете на украинските паравоенни отряди, които воюват рамо до рамо с нацистите срещу Червената армия, днес са герои от борбата за независима украинска държава. Може ли възродените антикомунистически настроения също така да бъда в услуга на десния национализъм в Съединените щати и в Западна Европа?
Когато Тръмп приписва вината за насилието в град Шарлотсвил през август 2017 г. „и на двете страни“, много американци възмутено отхвърлят идеята, че обикновените хора, изповядващи възгледа за превъзходство на бялата раса, в морално отношение трябва да бъдат определяни като еквивалент на неонацистите. Но от страна на Тръмп това не е случайност.
Десните националисти имат всички основателни мотиви да конструират едно надигащо се безбожно плашило, което заплашва да отнеме свободите ни. Подобна реторика се открива и в Германия, където правителството напоследък започва да поставя знак на равенство между крайнодясното хулиганство на неонацистите и набиращото все повече мощ движение „Антифа“, като закрива уебсайта, на който се провежда организацията на масовите протести срещу срещата на върха на Г-20 през август 2017 г., и се опитва да заглуши гласовете на така наречените „яростни леви екстремисти в Германия“.
Защитниците на статуквото няма да се спрат пред нищо, за да убедят младите избиратели в пагубните последствия от колективистичните идеи
Лидерите в Съединените щати и държавите в Европа, които споделят идеите на консерватизма и национализма, отдавна всяват страх с приказките за чудовищата близнаци – ислямския фундаментализъм и нелегалната имиграция. Но не всички възприемат имигрантите като ужасна заплаха, а по-голямата част от десните консерватори не са убедени, че за западните страни съществува опасност да се превърнат в теократични държави, подчиняващи се на закона на шариата.
Комунизмът, от друга страна, притежава всички необходими характеристики на съвършения нов (стар) враг. Ако вашата политическа програма в същността си поддържа свободния пазарен капитализъм, защитава имуществото на свръхбогатите и разрушава и малкото, което е останало от мрежите за социална сигурност, тогава за вас е полезно да обрисувате привържениците на политиката, позволяваща по-голямо преразпределение, като крайни марксисти, решени да унищожат западната цивилизация.
Какво по-подходящо време за възкресяване на призрака на комунизма? Докато младежите по целия свят все повече се разочароват от жестоките неравенства на капитализма, защитниците на статуквото няма да се спрат пред нищо, за да убедят младите избиратели в пагубните последствия от колективистичните идеи.
Те ще пренаписват учебниците по история, ще изграждат мемориали и ще обявяват дни за възпоменание на жертвите на комунизма – и всичко това с единствената цел призивите за социална справедливост или преразпределение завинаги да бъдат свързвани в общественото съзнание с лагерите за принудителен труд и гладомора.
Отговорните и рационално мислещите граждани трябва да се отнасят критично към опростяването на историческите наративи, които разчитат да демонизират цялата левица, използвайки „ефекта на рогата“. Всички ние би трябвало да прегърнем идеята на Гиърц за „анти-антикомунизма“ с надеждата, че критичните занимания с уроците от ХХ век може да ни помогнат да открием нов път, който навигира между многобройните престъпления както на комунизма, така и на капитализма, или се издига над тях.
Източник: aeon.co
Превод: Гласове