Снимки: РИА "Новости"
Макар, че за година и половина на президентския пост той успя да си спечели репутацията на безпределен хулиган, трябва да признаем, че умението му да вдига все по-високо летвата на безкомпромисния си натиск и демонстративно нахалство право пред лицето на основния си съюзник и партньор, действително изисква своеобразен талант.
Друг проблем е, че наблюдателите и експертите не са на едно мнение за причините и целите на това поведение на Доналд Тръмп. Нещо повече, оценките им често се разминават диаметрално.
От една страна се твърди, че американският президент е просто неуравновесен егоцентрик и всичките му действия са подчинени на ирационални пориви. Трябва да признаем, че подобна гледна точка има своите основания. Когато лидерът на световният хегемон гръмко и пред целия свят поставя на собствените си съюзници абсурдни и неизпълними условия, мисълта, че не е напълно адекватен, се натрапва от само себе си.
От друга страна ексцентричността и склонността към външни ефекти винаги са били свойствени за Доналд Тръмп, което обаче не му пречи да е успешен бизнесмен и да се справя с крайно тежките кризи, с които неведнъж се е сблъсквал. Нещо повече, безумната му наглед политика на президентския пост е съпроводена от видими подобрения на състоянието на американската икономика, което са принудени да признаят и най-върлите му критици. Разбира се, мнозина предупреждават, че това е само временен ефект, който ще доведе до още по-рязък срив (и виновен за това ще бъде, естествено, Тръмп), но това не променя същността на фактите.
Безсмислено е обаче да оценяваме действията на американския президент сами по себе си – отделно от цялостната му политика.
Така например, крайно резките изявления на Тръмп по време на срещата на върха на НАТО по повод сътрудничеството между Русия и Европа в енерегетиката и строителството на втората тръба на „Северен поток“ веднага предизвикаха вълна от алармистки прогнози, вещаещи блокирането на газопровода от САЩ и неизбежния му провал. А коментарите на Държавния департамент за възможни санкции срещу компаниите, свързани със „Северен поток 2“, доведоха някои наблюдатели едва ли не до истерия (къде от радост, къде от паника – в зависимост от политическите убеждения).
Може би изявленията на американците не биха предизвикали такава тревога, ако не идваха на фона на случващото се на срещата на върха на НАТО, където Тръмп спретна поредния си скандал.
А там, както е известно, американският президент най-неочаквано обвърза енергийното сътрудничество между Европа и Русия с военните въпроси, и най-вече – с разходите за отбрана. При това го направи по онзи абсурдно-неизпълним начин, превърнал се в негова запазена марка.
Напълно разбираемо е защо САЩ натискат Европа да увеличи значително разходите си за отбрана, тъй като голяма част от тези средства в крайна сметка ще влязат в джоба на американския ВПК. Но да искаш от съюзниците си незабавно да вдигнат сумата на 2 процента от БВП (при положение, че има вече подписани документи, предвиждащи това да става постепенно до 2024 г.), след което, за да е пълно щастието, да качиш летвата на 4 процента – е нещо съвсем различно.
Неслучайно експертите са единодушни, че Европа – или поне „старата“ й част – ще отхвърли претенциите на Тръмп поради тяхната абсурдност и неизпълнимост. Както по отношение на военните разходи, така и на руските газопроводи.
Само че тогава възниква закономерният въпрос: защо Тръмп, който иначе е талантлив предприемач и преговарящ, се държи така – защо поставя неизпълними условия и буквално взривява отношенията с най-близките си партньори и съюзници? Да не би наистина да е луд?
Изглежда, че е по-скоро обратното - радикалността на американския президент всъщност е продиктувана от ясната му представа за случващото се и от осъзнаването на цайтнота, в който се намира не само той, но и цялата световна икономика, воглаве със САЩ.
Прието е да се смята, че Щатите като световен хегемон са главен бенефициент на съществуващата глобална икономическа система. И това е така. Но монетата има и обратна страна и тя се състои в това, че издръжката на САЩ като глобална метрополия през последните години също нараства с главоломни темпове. Тук влиза и убийственият размер на държавния дълг, и загубата на значителна част от реалния сектор на националната икономика, и много други тежки проблеми, които впрочем докараха Доналд Тръмп в Белия дом. Според прогнозите моментът, когато американската система ще рухне под собствената си тежест, наближава и това съвсем не е далечна перспектива.
При това положение, планът за „разкулачване“ на Европа се явява едва ли не очевидно средство за решаване на проблема, пред който е изправена Америка. Впрочем, предишната администрация на САЩ също се готвеше за подобен вариант, само че чрез Трансатлантическото търговско партньорство, което трябваше постепенно да задуши Европа и да „изсмуче“ жизнените сокове на богатата „старица“.
Тръмп обаче радикално смени външната тактика по отношение на Европа (и не само на нея). По същество, той форсира процеса, което показва, че американците вече нямат време за отлагане.
Ще подценим Тръмп, ако предположим, че той искрено разчита условията му да бъдат приети и изпълнени. Впрочем европейските лидери вече дадоха да се разбере, че това няма да стане.
По-вероятната цел на американския президент е да разруши цялата система на установилото се американо-европейското задкулисие, в което елитите и бюрокрацията от двете страни на океана от десетилетия, и с променлив успех, „дърпат въжето“, всеки към себе си, зад затворените врати на кабинетите и частните салони на скъпите ресторанти.
С резките си жестове и оскърбителни лични нападки Тръмп разбива на пух и прах цялата система на трансатлантическия кулоарен лобизъм и бюрократично шикалкавене, благодарение на която Европа през последните години започна да се изплъзва по терлици от контрола и опеката на САЩ.
Неговата безцеремонност принуждава Европа да влезе в директен сблъсък със САЩ, което е и целта на американския президент. Защото при една жестока схватка без правила шансовете за надмощие на Стария Свят над Новия значително намаляват.
И тук стигаме до ключовия въпрос на днешното противопоставяне: ще има ли Европа сили да устои на директния сблъсък със САЩ, към който я тласка Доналд Тръмп и ще успее ли да се откачи от него, без да се връща до положението си на безусловен васал на световния хегемон? Или сметките на американския президент ще се окажат верни и Старият Свят няма да посмее да влезе в открита конфронтация с Щатите и в крайна сметка ще се подчини на волята им?
Източник: https://ria.ru/analytics/20180713/1524492732.html
Превод: "Гласове"