“Живеем във времето на трансхуманистично обещание и на еуфорична фантазия за съвършено тяло: уязвимото тяло на неизлечимо болния е обида за тези психосоциални нагласи. Смъртта е обида за гордостта ни. Следователно тя трябва да бъде премахната от колективния живот. “Възходът на незначителността”, за да използваме формулата, с която философът Корнелиус Касториадис описва нашата епоха, минава през заличаване на страданието и смъртта. Те обаче са единствените врати на вътрешния живот, пътищата за достъп до душата", разсъждава в интервю за “Фигаро” френският писател Робер Редекер. Професор по философия, той е автор на книгата L'Éclipse de la mort (Изчезването на смъртта, 2017), която разглежда прикриването на въпроса за смъртта в часа на трансхуманизма.

 

 

 - Венсан Ламбер почина тази седмица, девет дни, след като спряха да се грижат за него. Какво мислите за тази смърт? 

 

- Нашето общество вече не екзекутира виновните за най-жестоките престъпления, често дори смекчава извънредно много присъдите им. Освен това, след “Надзор и наказание” на Мишел Фуко, се наблюдава непризната симпатия към големите престъпници от страна на господстваща идеология, чийто източник е Фуко, и тя се излъчва както от институциите, така и от титулярите на постоянното право да говорят. Затова, за щастие, обществото вече не може да се спои около смъртта-спектакъл на престъпника. То ще трябва да се спои около смъртта на невинния.

 

Венсан Ламбер умря във всеобщо одобрение, защото беше невинен. Рене Жирар подчертаваше това: идеалната изкупителна жертва трябва да бъде невинна за престъпленията, в които я обвиняват и които мотивират смъртта й. Какво е престъплението на Венсан Ламбер? Неизлечимата болест. Именно тази неизлечимост заема мястото на вината, защото означава непоносимо поражение на вярата в прогреса. И за да се откупи това поражение, той бе убит. Той играе ролята на изкупителна жертва, чиято агония и кончина обединяват обществото в един успокояващ, неизбежно мимолетен консенсус.

 

- Вие пишете за мястото на смъртта в нашето общество. Какво казва смъртта на Венсан Ламбер за начина, по който нашето общество гледа на страданието и на смъртта?

 

- Страданието и смъртта станаха непоносими и немислими. Религиите - особено католицизмът във Франция - им придаваха смисъл. Подлагайки се на тяхното изпитание, всеки човек израстваше. Страданието и смъртта дават възможност на всеки да изпита напълно човечността. Има нещо дехуманизиращо в нашето бягство от страданието и смъртта. Дехристиянизацията оставя хората напълно объркани пред тези две явления, които същевременно съставляват тяхната същност. 

 

Смъртта на Венсан Ламбер парадоксално илюстрира това бягство: тя е само абстракция, нещо, чиято реалност никой не иска да погледна право в лицето. В същото време, консуматорският материализъм, който се стреми да запълни живота ни със своето нищо, може само да я избягва, което означава неговото поражение: крайността на телата ни. 

 

Живеем във времето на трансхуманистично обещание и на еуфорична фантазия за съвършено тяло: уязвимото тяло на неизлечимо болния е обида за тези психосоциални нагласи. Смъртта е обида за гордостта ни. Следователно тя трябва да бъде премахната от колективния живот. “Възходът на незначителността”, за да използваме формулата, с която философът Корнелиус Касториадис описва нашата епоха, минава през заличаване на страданието и смъртта. Те обаче са единствените врати на вътрешния живот, пътищата за достъп до душата. 

 

Начинът, по който бе решен случаят “Венсан Ламбер”, отхвърля едновременно страданието и смъртта. Отхвърля реалната смърт, с която отказваме да се сблъскаме, отказваме да водим диалог, за да я замени с една абстракция. Как едно общество - нашето - което отхвърля смъртта, може да тласне към отвъдното един неизлечимо болен, но жив човек? Отговорът: премахвайки от смъртта цялото й физическо, осезаемо, плътско и, разбира се, духовно измерение, за да я превърне в чисто понятие; дереализираната смърт, смъртта-абстракция. Смъртта в този случай не е нищо повече от сляп и анонимен алгоритъм, като тези, които организират цензурата в социалните мрежи. Вече няма автор, няма отговорен. Подобно на тези алгоритми, смъртта-абстракция освобождава от отговорност.

 

- Някои смятат, че случаят “Ламбер” показва необходимостта от легализиране на евтаназията, защото днешният закон е недостатъчен. Какво мислите за това желание манталитетът да “еволюира”?

 

- Те наивно се борят за разширяване на сферата на правото да се убива. Глаголът “еволюира” издава две ценностни оценки: съществува морално и социално Добро, хоризонт, към който трябва да се стремим, а ние засега стоим в Злото. Разпознавате ли тук схемата на прогресизма? Какво е това Добро? Общество, в което няма нищо външно спрямо човека, където човекът е собственият си автор: от раждането до смъртта му. Общество, в което раждането и смъртта са резултат от избора му, така както избира марка зехтин в супермаркета. Накратко, общество, в което властва модерната воля, която се роди в творчеството на Декарт. Изборът на пола на детето и правото на дете също влизат в тази рамка. Следователно това Добро е общество без трансцендентност, нито крайна цел; накратко, обществото на човек, затворен в собственото си съвършенство, тоталитарното общество. 

 

- Изглежда, че нашето толкова загрижено за човешките права общество трудно приема уязвимостта. Как си обяснявате този парадокс?

 

- Смъртта на Венсан Ламбер се представя като победа на прогресивността: искат да ни накарат да повярваме, че е прогрес да оставим един болен да умре. Прогресизмът позволява да се оневини изоставянето. Уязвимостта е животът, сведен до неговата голота, “оголеният живот”, описан от Джордж Агамбен, чието оцеляване зависи от състраданието на другия. Възможността за убийство възниква в момента, в който на уязвимия човек вече не се гледа като на ближен. Той вече е другият, а не ближният. Липсата на внимание към уязвимостта често е била мрачен знак: тя проправя пътищата за още по-голямо варварство.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още за случая "Венсан Ламбер": http://www.glasove.com/categories/intervyuta/news/sluchayat-vensan-lamber-frenski-lekari-spryaha-zhevotopoddyrzhashto-lechenie-na-pacient

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

4 коментар/a

Helleborus на 13.07.2019 в 17:55
Това е нещо като бягство от действителността и живот в илюзия. Не знам дали американците са го измислили, но е нещото, което ми е неимоверно противно в тяхната култура, по което тя се отличава от всички останали култури, само като чуеш рекламната приповдигната нелепа интонация, завладяла всичко. Наблюдава се в църквите, които са си измислили някакъв „Христос“ по своите мечти и се проповядва с помощта на много актьорска игра и рекламни похвати, наблюдава се в политиката им, която рекламира ужасния продукт, който произвежда за света, наблюдава се в развлрекателната индустрия, където актьори и шоумени развълнувано обясняват колко е забавен и стойностен поредният им подвеждащ имитиращ продукт и колко стойностни са самите те. Получава се малко като при децата, които, като прочетат Хари Потър и известно време си представят, че са магьосници и ходят с пръчка в ръка, очаквайки писмото си от Хогуортс. И гледат още и още филма или четат книгата, за да се потопят в тази действителност и да си внушат, че тя е истинска. Измамната илюзия, че човечеството се развива добре (в неведение за всички духовни закони, които управляват света), че сме постигнали огромен технологичен прогрес и сме напуснали мрачните времена, че сме деца на просвещението и прогреса е като наркотик за модерния човек. Тази наркомания се поддържа с всякакви средства (на затваряне на очите за истината), подобно както онзи идиот от Матрицата поиска да го върнат обратно в нея, защото илюзията му беше приятна, за разлика от суровия живот. Коя е лъжата - че ние можем да направим всичко много красиво, леко, приятно, лесно, че за нас няма невъзможни неща и неразрешими проблеми, че мъката, скръбта, болката, ще бъдат изтикани настрани и победени, защото те са резултат от грубите взаимоотношения в миналото, когато не сме били цивилизовани (и посветени в демократичните ценности). Но как може да си затворим очите за това, че зад тази илюзия за пубертети, прозира толкова много самота, отчуждение, безизходица, безнадеждност, насилие, липса на любов, депресия, болка, невъзможност, окови? Животът сякаш ни се присмива. Увеличават се децата с увреждания, увеличава се агресията и престъпността, увеличават се болестите на цивилизацията и се увеличават хронично болните хора. Убийството на този французин, който не очаквах, че наистина против волята на майката ще го оставят гладен (по разпореждане на съда!!!) е отражение на нереалистичния копнеж на модерния човек по щастие и по изключване от нашия живот на страданието, което му е присъщо. Няма по-сляп от онзи, който не иска да види – цивилизацията ни боледува от липса на Истина. Истината, която е същевременно и Път и Живот (пълноценен), може да лекува, за разлика от това илюзорно потискане на симптомите и самовнушение, че живееш добре.
ох, на 13.07.2019 в 19:26
Ние не критикуваме болестта и смъртта, а конвенционално-типизиращите интерпретации, които ни предлагат относно тях. Ние не бягаме от страданието, а от статистическото представяне на страдащите като категориални групи с общи белези в социалното говорене и социологизаторския дискурс.
Благодаря Ви на 14.07.2019 в 11:26
за подбора на този хубав текст и за усилието да го преведете, г-жо Дачкова!
Олимпийци на 26.07.2019 в 12:24
Много приказки. А всъщност провал на системата и пенсионери с 20-30 години трудев стаж нямат достатъчно пари за храна и минималани нужни разходи. Омръзна ми да чета фолосифия. Тези приблеми се поправят със сметки и работа. Пет пари не струват успехите ни на олимпиади по математика, ако олимпициите изоставят вече 30 години старите хора да измират. Каква е файдата от успехите им тогава? Някакво фалшименто

Напиши коментар