- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 947
- 2
Това не се случва. Стандартното обяснение е, че руско- германският двубой е не толкова сблъсък между количествени, а между качествени потенциали. Където немското превъзходство е безспорно. Но тук се крие само част от обяснението, което поради своята популярност сякаш скрива останалата част от истината. Съществуват поне още два фактора, останали в сянката на „Чудото при Таненберг”, но изиграли изключителна роля в омаломощаването на руския военен натиск, които си заслужава да бъдат споменати.
На първо място, не бива да се забравя, че на изток Германия разполага със съюзник. Независимо как се оценява участието на Австро-Унгария във войната, тя е силата, която поема основния руски удар през лятото и есента на 1914 г. Нейните 40 дивизии се превръщат в примамка за руското Главно командване (Ставката), което, преследвайки техния разгром, се задоволява да отдели значително по-малко сили за действия срещу Германия.
Както Молтке се опитва да разгроми французите, докато тече руската мобилизация, така и руснаците се стремят да разгромят австрийците, докато германците се бият на запад. Тук прозира и евентуалното допускане на руските военни, че Франция може да не издържи на немския удар и да капитулира. Подобна хипотеза настоятелно изисква нанасянето на бърз разгром на австро-унгарската армия, за да бъде принуден Вторият райх да води сам източната си кампания. Което все пак е за предпочитане, а и би се намалил рискът от присъединяването на Турция и Румъния към Централните сили.
Вторият фактор е крепостта Кьонигсберг. Столицата на Източна Прусия е практически непревземаема за руската армия. Не само поради мощта на фортификационите си съоръжения, но и с излаза си на Балтийско море. Откъм него тя не може да бъде блокирана поради слабостта на руския флот, което обезсмисля до голяма степен и провеждането на сухопътна операция срещу нея. Този факт девалвира географското „предимство” на Русия, чиито владения са обхванали от изток и юг Източна Прусия. Нещо повече, това превръща германската провинция не просто в непревземаема цитадела, но и в плацдарм за настъпление в тила на руската армия, оперираща срещу Силезия или дори в Галиция.
Великият княз Николай Николаевич
Споменатите два фактора, играейки константно ролята си на преграда пред евентуална руска офанзива, се превръщат в репери за руското военно планиране. Стратезите в Петербург не са в състояние да поемат риска от концентрация на силите си само в едно направление (германското или австроунгарското) и да оголят фронта си срещу другото. Не защото са некомпетентни, а защото ясно съзнават, че само със собствените си сили не са в състояние да спечелят войната срещу Централните сили.
Съхраняваето на френския съюзник е критически важно за Русия. Но каквито и жертви да направи руската армия, тя може само косвено да влияе върху случващото се на Западния фронт. Именно тази стратегическа дилема налага осъществяването на два паралелни удара – срещу Източна Прусия, за да бъде подпомогната Франция, и срещу Галиция, за да се подсигури поне в известна степен самата Русия при евентуален разгром на Франция.
Което неиминуемо води до разпиляване на силите. Но руският Генерален щаб решава, че не би било фатално, ако вместо търсенето на абсолютно превъзходство срещу само единия противник, бъдат формирани две фронтови групировки, които ще бъдат все пак по-многобройни от германските войски в Източна Прусия и австрийските в Галиция.
Това е по силите на руската армия, но прави победата много по-несигурна, елиминирайки до голяма степен основно нейно предимство – значителното превъзходство по показателя на живата сила и поставяйки операциите под зависимостта на допълнителни фактори от типа на способността да бъдат управлявани различните бойни формирования, потенциала на транспортните и съобщителните комуникации да обезпечат едно скоростно настъпление, състоянието на тила, моралната и физическата кондиция на личния състав и т.н.
В резултат на което е възприето следното разпределение на силите. Насоченият срещу Германия Северозападен фронт под командването на генерал Жилински разполага с 19 пехотни и 8 кавалерийски дивизии, като от него се изисква да прекърши съпротивата на източнопруската немска групировка, която съвкупно има 13 дивизии, по-голямата част от които са резервни и крепостни съединения, малко пригодни за полева дейност.
Руският Югозападен фронт под командването на генерала от артилерията Николай Иванов разполага първоначално с 31 пехотни дивизии, като с течение на времето те трябва да достигнат до 53 пехотни и 18 кавалерийски дивизии. Потенциал, който също изглежда повече от достатъчен, за да се нанесе поражение на хабсбургската армия. Общото командване на цялата руска армия е възложено на Великия княз Николай Николаевич Романов[i], за началник щаб на Ставката е назначен генерал Николай Николаевич Янушкевич, а за началник на оперативния отдел – генерал Юрий Данилов.
Карта на първите сражения на Източния фронт
Практически веднага след избухването на войната руското разузнаване установява, че германците насочват армиите си срещу Франция и са оставили едва четири корпуса в Източна Прусия. Време е в действие да влезе руското военно разписание №19, вариант „А”, което е синтезиран образ на споменатата по-горе стратегическа дихотомия. То определя като приоритетно австро-унгарското направление от гледна точка на задействаните военни ресурси, но пруското направление е приоритетно като времева рамка.
На 10 август Янушкевич пише до Жилински: „Вземайки впредвид, че Германия обяви война първо на нас и Франция ни оказа незабавно своята пълна подкрепа, в силата на тези съюзнически задължения е необходимо да подкрепим французите в периода, в който върху тях ще се стовари основният немски удар. Тази подкрепа трябва да се окаже под формата на бързо наше настъпление против оставените в Източна Прусия немски части”.
Едва ли Жилински се е нуждаел от подобно напомняне, все пак той е съавторът на руско-френската военна конвенция от 1912 година, лично той се е подписал, че независимо от стадия на подготовка на петнадесетия ден от началото на руската мобилизация ще стартира инвазията в Източна Прусия. През лятото на 1914 г. съдбата му поднася възможността да реализира на бойното поле онези задължения, които е фиксирал две години по-рано на белия лист .
На теория руският план изглежда почти брилиянтен. Първа армия, под командванеро на ген. Ренекампф, със силите на 6 пехотни дивизии, 1 пехотна бригада и 6 кавалерийски дивизии трябва да атакува Източна Прусия от изток. Очаква се, че тази армия ще привлече към себе си основните противникови сили, което ще позволи на Втора руска армия, начело с ген. Самсонов, която разполага с 11 пехотни и 3 кавалерийски дивизии, да нанесе удар северно от Варшава и да излезе в дълбокия немски тил по поречието на Висла.
Но както учи военната история, колкото повече се залага на елемента на военната хитрост, толкова повече се повишава рискът пред осъществяването на военната операция. Може би по-разумният вариант за руснаците е бил да създадат една-единствена групировка[ii], която да търси победата не по пътя на фланговите удари, а чрез насрещни боеве, където не факторът на изненадата, а този на численото превъзходство ще бъде решаващ. Но руският Генерален щаб предпочита да се отдаде на един модерен прочит на военната стратегия и в крайна сметка попада в капана на собствените си свръхамбиции.
На 13 август в своя директива Жилински окончателно доуточнява задачите на поверените му армии. От тази на Ренекампф се изисква на 16 август да започне настъпление към Инстербург и Ангербург, като същевременно не трябва да позволи на немските полеви части да се оттеглят към Кьонигсберг. Три дни след това от юг в Източна Прусия трябва да настъпи и армията на Самсонов. На нея е възложено да излезе на линията Лик-Арис-Летцен. В тази първа фаза на операцията взаимодействието между двете армии е значително затруднено от един географски фактор – Мазурските езера. Скътани в югоизточния край на Източна Прусия, те „разцепват” по един непреодолим начин първоначалното построение на руския фронт.
От което смята да се възползва максимално германското командване. То смята, че разположената в Източна Прусия Осма армия (в състав четери пехотни корпуса) е в състояние да забави руснаците достатъчно дълго, до момента, когато ще започне масираното прехвърляне на подкрепления от Западния фронт.
За целта се изисква нейният командващ – генерал Максимилиан Притвиц, да маневрира енергично на бойното поле, като концентрира първоначално ¾ от силите си за удар срещу едната руска армия, а след това с пълна мощ се обърне към другата. В изпълнение на така очертания план, Осма армия разтегля корпусите си в една дъгообразна линия, която започва при Гумбинен, преминава през Ангербург, Бишофсбург и Аленщайн и стига до Дойч Ейлау. И двата стратегически капана, на руснаците и германците, са заложени и започва броенето кой пръв ще щракне.
---------------------
[i] Първоначално император Николай II има намерение сам да поеме командването, но среща съпротивата на собствените си министри, които успяват да го разубедят.
[ii] Теза, застъпена и от Чърчил в спомените му за Първата световна война.
Свързани текстове:
http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/nadprevarata-kym-moreto-2
http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-nadprevarata-kym-moreto-3
