От Мохамед до „Ислямска държава”: цялата история на Ирак

 

 

 

Страшната част е резултат от това, че лагерът „Казир” се намира извън границите на донякъде автономния кюрдски регион, една от малкото сигурни зони в страната.

Леката част пък идваше от факта, че лагерът „Казир”, въпреки че беше извън кюрдските граници, все още е в район, който се контролира от Пешмерга – кюрдската армия.

Ирак е страшно място от известно време поради редица причини, но сега ще наблегна на думата страшно заради терористичната групировка, която опознахме през последните три месеца – „Ислямска държава”.

 

 

Надпис в червено: Бежанският лагер „Казир“

В зелено: Неособено страшна зона (кюрдски регион)

В синьо: Страшна зона (под контрола на иракското правителство, но подложена на нападения от ИД)

В черно: Подчертано страшна зона (под контрола на ИД)

В оранжево: Леко страшна (под контрола на кюрдската армия)

 

 

Така че таксиметровият шофьор, моя милост и двата ни свити задника се насочихме на запад към „Казир”.

След около 45 минути минахме през контролния пункт, което означаваше, че напускаме кюрдския регион, и няколко минути по-късно, точно когато джипиесът на телефона ми показваше, че се приближаваме до град Мосул повече, отколкото ми допада, погледнах през десния прозорец на колата и видях лагера.  

 

 

 

 

Спряхме и прекарахме известно време, убеждавайки служителите в него и дори самите себе си, че съм журналист, и в крайна сметка ме пуснаха.

Нямах някакъв определен план, така че започнах да се разхождам по дългите алеи от палатки, забелязвайки, че 48-те градуса температура, от които бях страдал цяла седмица, са почти смъртоносни тук, където единственото бягство бе да се скриеш в някоя палатка.

 

 

 

 

След няколко минути срещнах човек на име Камил, който говореше малко английски и ме покани в палатката на семейството си. Поговорихме си и научих, че това всъщност е палатката на няколко семейства и че в нея живеят 12 души – 5-има възрастни и 7 деца. Имаше електричество, достатъчно да се захранят телевизор и вентилатор, а повечето дюшеци бяха сложени отстрани.

 

 

 

Той ми каза, че 12 човека на палатка е нещо съвсем нормално за лагера, и спомена, че в неговата съвсем скоро ще заживее още един човек, посочвайки към една от жените, която беше видимо бременна.

Камил беше от Мосул, както всички от лагера. Мосул е вторият по големина град в Ирак, само на 30 мили западно от лагера, а от девети юни – крепост на „Ислямска държава”. След като го превзели, едно от първите действия на ИД било да събере работещите за правителството и да ги екзекутира. Камил, който е полицейски служител, извадил късмет да избяга със семейството си, преди да успеят да се доберат до него. Когато го попитах дали след време има намерение да се върне в Мосул, той поклати глава и каза: „Мосул да си го начука”.

Веднага щом разбра, че ще пиша за времето, което съм прекарал в Ирак, той ме изкара от палатката, за да ме разведе на обиколката „Нека ти покажа колко е ужасна ситуацията тук, за да можеш след това да разкажеш на всички”.

Показа ми общия резервоар за питейна вода и обясни, че хората използват тази вода и за да се мият, тъй като не са си взимали душ, откакто са пристигнали в лагера.

 

 

Показа ми и много бебета, които са родени тук.

 

 

Попаднахме на куп различни палатки – в едната вентилаторът беше откраднат (да не забравяме, че температурата е 48 градуса), а в друга живееха 15 човека. Камил ме заведе да видя къде общите тоалетни се оттичат в един открит канал, който преминава през целия лагер. Спомена, че много от семействата нямат достатъчно храна и че хората се разболяват все по-често и остават без лечение. Всички тук допреди два месеца са живели нормален живот в нормален дом. Помните ли как преди малко се оплаквах от нещо? Глупаво беше.

Когато Камил ме запозна с човек, чиито двама братя са били екзекутирани от „Ислямска държава”, предположих, че това трябва да бъде ужасяващият зрелищен финал на обиколката, но се оказа, че тя още не е приключила. Отидохме в друга палатка, където водачът ми ме запозна с жена, обяснявайки й, че аз съм новият му приятел писател. Без да губи и миг, тя ми подаде това:

 

 

 

 

Каквото и да държах в ръцете си, знаех, че е нещо лошо, и не исках да питам какво е. Все пак го направих. Камил посочи към малко момче, което също беше в палатката, и ми отговори, че държа част от неговия череп.

Детето е осемгодишно и се казва Мохамед. Къщата на неговото семейство била бомбардирана през нощта още по време на първите атаки на „Ислямска държава” и последвалите бомбардировки на иракското правителство. Така и не разбрах дали тяхната къща е била предварително определената цел. Но крайният резултат е, че това здраво осемгодишно момченце –

 

  

в момента е дете с увреден мозък, частично глухо, сляпо с едното око и с храносмилателни проблеми:

 

 

Целта на тази статия е да разберете защо на това малко момче се е случило такова отвратително нещо – наистина да разберете какво става в тази страна, по-добре, отколкото досега.

А ако наистина искаме да вникнем задълбочено в случващото се, трябва да започнем много, много отдавна – от 570 година след Христа.

 

Част първа

Една древна схизма

 

През 570 година в изтъкнато семейство в Мека, град на западния бряг на това, което в днешно време е Саудитска Арабия, се родило бебе с много дълго име – Абу ал Касим Мухамад ибн Абд Аллах ибн Абд ал Муталиб ибн Хашим. Днес той е познат просто като Мохамед.

 

Мохамед никога не е имал баща – починал шест месеца преди неговото раждане, а майка му умряла, когато навършил шест години.

 

След смъртта на майка си Мохамед заживял с дядо си, а когато той умрял две години по-късно, отишъл да живее при чичо си, който бил търговец. Той бил негов наставник и Мохамед също станал търговец. Не се знае особено много за младежките му години, но можем да сме сигурни, че 25-годишен, се е оженил за 40-годишна вдовица на име Хадиджа (по-нататък ще има още няколко жени). Родили си четири дъщери и двама синове, от които до пълната си зрялост оцеляло само едно дете – дъщеря му Фатима.

 

Чак когато Мохамед навършил 40 години, животът му започнал да става странен. Придобил навика да се качва всяка година за две седмици в планината, далеч от всички, където да медитира и да се моли. Точно по време на едно от тези усамотения през 610 година след Христа бил посетен за първи път от архангел Гавраил. Според историята Гавраил му предал съобщения директно от Господ, които той запаметил. През следващите години Гавраил продължавал да посещава Мохамед и да му предава Божиите съобщения, Мохамед продължавал да ги съхранява в паметта си, а по-късно щял да разказва и цитира спомените си на своите последователи, които ги записвали – така бил създаден Коранът.

 

Три години след първото посещение на Гавраил, през 613 г., Мохамед започнал да проповядва посланията на хората от своя роден град Мека. Но нещата не вървели добре. По онова време Мека била населявана основно от племена на политеисти, които почитали богове и богини, свързани с природата, а едно от основните послания на Мохамед гласяло, че съществува само един Бог и всички идоли, създадени в чест на други божества, трябва да бъдат унищожени. Това било непонятно за хората. Те реагирали с насилие на нарастващото влияние на Мохамед, убивайки някои от неговите последователи, и може би щели да направят същото и със самия него, ако не бил от благородно семейство. Но през 622 година той научил за заговор, който целял да отнеме живота му, и решил да избяга от Мека със своите последователи и да потегли към близкия град Медина. Това пътуване се нарича Хиджра според мюсюлманските традиции и се чества в първия ден на мюсюлманската година.

 

Мохамед и неговите последователи прекарали следващите осем години в борба срещу опитите да бъдат унищожени в Мека и на други места, а често и те самите били безмилостни към тези, които представлявали заплаха за исляма или отказвали да го приемат. Това, което много хора не знаят, е, че освен духовен водач Мохамед бил де факто генералът на армията от свои последователи, при това изключително умел стратег, тъй като успял да утвърди и запази лидерската си позиция срещу крайно враждебна конкуренция.

 

През 626 година жителите на Мека все повече губели престиж и подкрепа, а движението на Мохамед продължавало да расте. Поради това те нападнали Мохамед и последователите му в Медина и ги прогонили оттам. Но пет години по-късно той и армия от десет хиляди човека атакували Мека и я завладели завинаги. През 632 година, когато Мохамед умира, ислямът вече се е разпространил из целия Арабски полуостров.

 

Ислямският свят се разделя

 

Новият мюсюлмански свят се радва на 20 години вътрешно единство, докато Мохамед не умира. После това единство приключва завинаги.

 

Проблемът е, че Мохамед не посочва свой приемник и наследник, преди да почине, или ако го е направил, не го е обявил пред всички. Поради факта, че нямал живи синове, очевиден отговор не съществувал. Ето какво се случило.

 

Група „А” смятала, че Мохамед би искал елитът на мюсюлманското общество да избере подходящ лидер – халиф, а щом халифът умре, да избере следващия водач, и това да е практиката. Така че група „А” решила, че достоен халиф и заместник на Мохамед ще бъде бащата на една от жените му – Абу Бакр (ще го наричаме просто Абу).

 

Група „Б” не била съгласна. Тя смятала, че ако е жив, Мохамед би им казал, че единствено Бог може да избере наследник, който да води мюсюлманския свят, а това може да се случи само ако всичко си остане в семейството. За група „Б” всички знаци сочели към братовчеда на Мохамед и съпруг на неговата дъщеря Фатима – Али ибн Аби Талиб (Али).

 

Група „А” била по-голяма и спечелила.

 

Така че Абу станал халиф, докато Али наблюдавал отстрани, а група „Б” кипяла от гняв.

 

Когато Абу починал от болест две години след като поел властта, друг приятел на Мохамед – Умар, станал халиф, тъй като Абу посочил него преди смъртта си. Умар управлявал в продължение на 10 години преди да бъде убит от персите, които току-що бил завладял. Абу бил посочил наследник и на Умар – Утман, който управлявал 12 години преди и той да бъде убит. През цялото това време група „Б” трупала безпомощност и разочарование.

 

По-късно елитът решил, че следващият халиф трябва да бъде Али – човекът на група „Б”, и за един кратък момент всички били щастливи.

 

Пет години по-късно Али бил убит и когато неговият най-голям син Хасан станал петият халиф, той бързо бил свален от агресивна бунтовническа сила, водена от Муавия, който принудително отстранил Хасан от властта и станал шести халиф. Оттогава група „А” и група „Б” никога вече няма да се помирят. За група „А” Муавия е първият от дълга халифска династия, но група „Б” разказва различна история. За нея лидерите не са просто обикновени халифи – те са божествено избрани имами – и след досадно забавяне техният първи имам най-сетне е дошъл на престола именно когато Али поема властта. Най-старият му син Хасан е техният втори имам, а когато Муавия го свалил, група „Б” подкрепила най-малкия син на Али – Хюсеин, и го смята за своя трети имам.

 

Хюсеин, имамът на група „Б”, бива обезглавен от Язид, седмия халиф на група „А” (наследника на Муавия), и така група „Б” смята сина на Хюсеин за свой четвърти имам, докато група „А” продължава да не зачита група „Б” и да не подкрепя нейните халифи.

 

Това се случило преди повече от 1300 години и до ден днешен мюсюлманският свят е напълно разделен заради този конфликт – много от съвременните разпри в Близкия изток се въртят около тази древна схизма.

 

Група „А” са сунитите, а група „Б” – шиитите.

 

Днешното напрежение между сунити и шиити се дължи на много обстоятелства, но в дъното на всичко стои това, което се е случило през VII век. Сунитите вярват в своята линия от халифи и не мислят, че те се избират от Бог, а шиитите не признават първите трима халифи. Вместо това вярват в линията на божествено избраните имами, която започва от Али, и почитат най-вече него, сина му и третия имам – Хюсеин. И двете секти са съгласни, че Мохамед е последният пророк, и двете следват Петте стълба на исляма, и за двете Коранът е Свещена книга. Но шиитите не го приемат безапелационно в неговата цялост, защото според тях някои части са написани не от имамите, а от други хора.

 

Ето една диаграма, която ще помогне да се изясни цялото объркване.

 

 

В синьо халифската линия на сунитите, в зелено – имамите на шиитите

 

 

Нищо от това не спира ранните халифи да превземат огромна част от света – до 750 г., 140 години след първото откровение на Мохамед, мюсюлманският свят е разширил обсега си до територии, в които съществува и до ден днешен.

Но докато ислямът превзема света, ранната схизма само се задълбочава и това завинаги си остава така.

 

Ранно разпространение на исляма (632–750 г.)

 

 

 

Част втора

Правите линии

 

Територията на Ирак има най-готиния прякор от всички земи по света – Люлката на цивилизацията – и за това си има основателна причина. Древната иракска история е впечатляваща. Плодородната ивица между реките Тигър и Ефрат, позната като Месопотамия, се смята за родно място на писмеността (клинопис), а жителите й са изобретили колелото, някои от най-ранните платноходки, календари, карти, училища, а също и 60-минутния час и 60-секундната минута. 3000 години по-късно, когато Александър Велики превзема половината свят, решава тук да бъде центърът на земите му и избира Вавилон за столица заради неговите съкровища и стратегическото му местоположение между Европа и Азия. 1000 години след това главата на великата мюсюлманска династия на Абасидите построява Багдад на същата територия, за да бъде столица на обширния мюсюлмански свят, и през следващите 500 години (докато не го превземат монголците) Багдад е световен център на науката и търговията, а за известно време е и най-големият град в света. Може би няма друга земя с по-богата история от тази на Ирак.

 

Нацията на Ирак, от друга страна, е създадена от двама кретени с молив и линийка и нейната история е предимно неприятна.

 

В продължение на 400 години до началото на ХХ век Ирак бил част от териториите на Османската империя. Имало няколко етнически и религиозни групи по тези земи, които били оставени свободни, сами за себе си и отделени от останалите. Но когато по време на Първата световна война Германия и съюзниците й нападнали Франция, Англия и Русия, Османската империя избрала да стане част от „съюзниците”, което в крайна сметка я поставило от губещата страна. Довиждане, Османска империя!

 

По някое време през войната Марк Сайкс от Великобритания и Франсоа Жорж-Пико от Франция седнали с молив, линийка и бутилка уиски, разделили на картата Османската империя на нации и определили сферите на влияние на Франция, Англия и Русия, в случай че спечелят войната.

 

Що се отнася до „няколкото етнически и религиозни групи” и естествените граници между тях, формирани в продължение на векове, Жорж-Пико просто казал: „Все тая!”, и с молив в ръка Сайкс отбелязал: „Ще тегля една линия от последното „а” на Акра до последното „к” в Киркук”. Ето какво направили те:

 

 В тъмнозелено – Зона на пряк френски контрол

В светлозелено – Зона А: френско влияние

В оранжево – Международна зона

В черно – Директен британски контрол

В сиво – Британско влияние

 

 

 

Единственото, което мога да кажа за прокарването на граници с помощта на карта, молив и линийка, е, че това е ужасен начин за прокарване на граници. Ако обърнете внимание на органично създадените граници – тези, които са изградени в течение на времето от местното население и са основани обикновено на етнически или религиозни разделения и често съвпадат с планини, реки или други естествени препятствия – те са деформирани и разхвърляни. А правата линия, ясна и напълно задоволителна за имперските сили, които са я начертали, за да опростят нещата  за себе си, е абсолютна катастрофа в другия край на света, където са я прокарали.

 

Когато границите се чертаят по този начин, се случват две лоши неща. На първо място, една етническа или религиозна група попада на териториите на няколко държави, и на второ, различни и често неприятелски настроени една към друга групи се оказват заедно в една и съща нация и им се казва да споделят ресурсите, да се разбират и да се обединят заради националната гордост на народ, който е току-що измислен. Това неизбежно води до момент, в който една от групите поема властта и започва да потиска останалите. Следват кървави бунтове, преврати и сектантско насилие. Не е толкова сложно да се предвиди.

 

Но тъй като това не било техен проблем, Сайкс и Жорж-Пико просто осъществили своя план и през следващите няколко години са изготвени точни нови граници, които раждат съвременните Ирак, Турция, Сирия, Йордания, Ливан и Кувейт. Ето я новата ситуация в Ирак:

 

 

 

Напълно безпроблемната граница на Ирак

В синьо – сунити, в зелено – шиити, в оранжево – кюрди, в червено – иракската граница

 

 

Ама наистина, откъде накъде да има проблем!

 

Тежък похлупак

Ако някой от вас, читатели, обмисля да създаде раздирана от напрежение нова нация от етнически и религиозни групи, които не се траят една друга, бих му дал съвет. При това добър, защото стигнах до него след цял месец изследване на тази гадост:

 

Вашата нова нация, читателю, е като бълбукаща супа в тенджера под налягане и ще се изплиска цялата в кухнята, освен ако нямате едно много важно нещо, което да я държи под контрол – тежък похлупак.

 

Версия на тежкия похлупак в случая може да бъде или силна западна окупационна власт, или пък местен диктатор с железен юмрук и всяваща страх военна машина – без един от тези варианти вашата нация ще се разпадне. Изпратете ми имейл, ако имате някакви въпроси.

 

Новата нация на Ирак съчетава съставка 1 (сунитски и шиитски араби, които живеят на една и съща територия) и съставка 2 (граница, която ги принуждава да живеят заедно в единна нация плюс голяма група от кюрди). И ето ти я готова тенджерата под налягане.

 

Обстановката се нажежава още от самото начало, през 1920 година новите иракчани въстават срещу британската окупация. Англичаните действат като похлупак и смазват бунта. След като Ирак се превръща в независима държава и английският похлупак си тръгва, военни командири поемат задълженията на капака, смазвайки редица бунтове и междувременно от време на време убивайки се един друг в преврати. През 1968 година сунитската партия БААС взима властта под водачеството на новия президент Ахмед Хасан ал Бакр и неговия амбициозен вицепрезидент и генерал Саддам Хюсеин.

 

До 1979 година влиянието на Саддам нараства до степен, в която вече той командва парада и най-накрая отива при Ал Бакр и му казва нещо от рода на: „Ей, има две готини неща! Убийство и пенсиониране. Чувал ли си за тях? Не искаш ли едното? Можеш да си избереш”. И така Ал Бакр се оттегля от поста, освобождавайки го за Саддам Хюсеин, най-тежкия похлупак от всички, които е имало в Ирак.

 

По време на 24-годишното управление на Саддам се случват доста гадории. Той започва в типичен диктаторски стил, привиква всички членове на правителството и прочита имената на предателите – двадесет и двама са изведени и разстреляни. Почти успява да легализира „убийствата на честта” – традицията в шериатското право, според която мъж може да убие своя роднина от женски пол, ако тя е обезчестила семейството си, дори без да са й отправени криминални обвинения. Освен това дава на света Удай Хюсеин. 

 

Но най-лошите престъпления на Саддам са извършени по време на войните, които е започнал и които са довели до ужасни последици.

 

Притеснен, че иранската ислямска революция през 1979 година ще предизвика бунт на шиитите в Ирак, Саддам се впуска в осемгодишна война с Иран, в която загиват над 100 000 иракчани. Иракските кюрди, които никога не са искали да бъдат част от Ирак, използват хаоса на войната и се опитват да създадат своя автономна държава, като понякога получават помощ от Иран. Опитът се проваля и към края на войната Саддам започва кампанията „Ал Анфал” – систематичен геноцид срещу тях. Един от най-лошите моменти идва през 1988 година, точно когато войната започва да затихва. Тогава жителите на град Халабджа са победени от миризмата на сладки ябълки. Военни самолети прелитат над тях и изведнъж хора и животни започват да измират из целия град от отравяне с газ. Обгазяването причинява много повече жертви от Единайсети септември. Кампанията „Ал Анфал” убива между 50 и 180 хиляди кюрди.

 

Докато сме тук, нека спрем за секунда и да поговорим за кюрдите.

 

Кюрдистан

 

Цялата статия трябваше да бъде за Иракски Кюрдистан, кюрдския регион в Североизточен Ирак. Но понеже реших да поема в друга посока, Кюрдистан остана на заден план. Ето някои факти за него.

 

• Да започнем с това, че кюрдите са етническа група, каквато са и арабите. Кюрдите изповядват различни религии, но повечето от тях са мюсюлмани сунити. Така че, когато хората говорят за групите в Ирак и казват – „сунити, шиити и кюрди”, това, което имат предвид, е „арабски сунити, арабски шиити и кюрдски сунити”.

 

• Кюрдите говорят на кюрдски, но много от тях знаят и арабски като втори език.

 

• Почти нито една друга етническа група не страда толкова много от имперския молив, който е чертал границите, колкото кюрдите. Вижте картата на кюрдската популация (в червено) и по какъв ужасен начин е разделена от границите:

 

 

 

• Въпреки че кюрдите са четвъртата най-голяма етническа група в Близкия изток (след арабите, персите и турците), заради изкуствените граници те са малцинство в четири държави. Около 20 процента от населението на Турция и Ирак, 15 процента в Сирия и 10 процента в Иран. (Представете си как някоя далечна и мощна държава решава да създаде нови граници в Европа и разрязва Франция на три парчета, превръщайки френския народ в потиснати малцинства в Испания, Италия и Германия, които нямат своя държава. Положението на кюрдите е ужасно.) Те са една от най-големите етнически групи без своя държава.

 

• Иракските кюрди получават частична автономия през 1970 година и днес Кюрдистан си има собствено правителство, армия (Пешмерга) и (доста спорни) граници. Но в същото време играе роля в иракското правителство и е част от Ирак. Доста объркващо.

 

• Ако Иракски Кюрдистан беше отделна държава, тя щеше да бъде голяма приблизително колкото Швейцария.

 

• Кюрдистан влиза в либералната, умерена част от ислямския свят и като цяло е прозападно настроен.

 

• Кюрдистан обикновено е напълно безопасен за посетители (може би в момента това не е така) и туризмът там беше в растеж – само през първата половина на 2014 г. е посетен от над един милион туристи – но индустрията оттогава страда изключително много, по обясними причини.

 

Някои бележки от моето посещение

 

• Хората са необикновено мили, учтиви и приятелски настроени. Един пример: в не по-малко от пет ситуации, когато съм отивал на щанд или в магазин да си купя нещо дребно като шише с минерална вода, човекът, който работи там, вижда, че съм чужденец, и ме пита къде съм роден и дали ми харесва Кюрдистан. След като си поговорим, аз вадя парите да платя това, за което съм дошъл, а той твърдо отказва да ги приеме и настоява да го взема като подарък въпреки моите протести.

 

• Това не ме изненада. Ирак е четиринадесетата мюсюлманска страна, която съм посещавал (самохвалство), и вече съм свикнал с много специфичния вид мюсюлманска гостоприемност и щедрост, каквито не съм срещал често по други места.

 

• Там има много мъже със сериозно изражение, пиещи чай от малки чашки, което много ми хареса.

 

• Имат готини бонбони.

 

• Столицата Ербил е доста модерна – понякога в някой лъскав мол или немски бар трябваше да си напомням: „В момента се намирам в Ирак”.

 

• Говорих с много хора там и всички искат независим Кюрдистан. Искат го от един век и има изгледи да го получат в обозримото бъдеще.

 

• Хората, с които разговарях, бяха добре настроени към САЩ, но не харесваха Обама. Главно защото Америка като цяло не подкрепя независимостта на кюрдите – чел съм защо и изглежда, че е заради комбинация от няколко геополитически причини. Едната от тях е, че Ирак без кюрдската част най-вероятно ще се превърне в шиитска държава – съюзник и марионетка на Иран.

 

Както и да е, нека се върнем към Саддам, който едва е имал време да отиде по голяма нужда след войната с Иран, преди да започне нова в Персийския залив, нападайки Кувейт заради апетитните му петролни резерви. Това, както научих от учителя ми в трети клас, не минало добре за него. Иракските потиснати групи – шиитите и кюрдите, отново се опитват да се възползват от ситуацията, за да го свалят от власт. Той им отвръща, като захлупва още по-здраво похлупака и смазва въстанията, убивайки между 80 и 230 хиляди човека.

 

2003 година – похлупакът изчезва

 

Говорете каквото си искате за администрацията на Буш и нейното решение да нападне Ирак, за да свали Саддам, но едно е сигурно – тя направи ужасна грешка, като си въобрази, че това ще бъде бърза и лесна война.

 

Знаеше, че вдига похлупак, но изглежда смяташе, че отваря кутия от сладки, а не тенджера под налягане. Планът й да замени грижливо изработения железен похлупак с чисто нов целофанен лист демокрация, щеше да сработи добре, ако това беше капак на кутия за сладки. Но не и на тенджера под налягане.

 

Изведнъж САЩ затънаха в осемгодишен период на ад и хаос. Опитаха се да поправят нещо, за което не бяха подготвени и което в крайна сметка бе проблем на иракския народ, а не техен. Говорейки за иракския народ, е време да направим още едно отклонение от темата.

 

Животът в Багдад

 

Хората, които опознах най-добре по време на посещението си в Кюрдистан, бяха трима братя от Багдад. Те са родени и отраснали в града, живели бяха там по време на цялата война и говореха почти идеален английски. Изпаднал във възторг, че съм ги открил, прекарах с тях две поредни нощи, като разговаряхме и им задавах въпроси. Ето някои от нещата, които научих:

 

• Да живееш под режима на Саддам е било очевидно ужасно – не смееш да кажеш нищо против него или правителството дори вкъщи. Трябва да внимаваш кого ще ядосаш – ако обидиш дете в училище, чиито родители са членове на партията БААС, родителите ти може да свършат в затвора, а и по-лошо. „Гласуването” означавало „Гласувай за Саддам или умри!”. Никой не можел да пътува. Доста прилича на днешната Северна Корея.

 

• Затова има логика, както ми казаха, в това, че всички са били щастливи, когато Щатите нападнаха и свалиха Саддам и синовете му. Тук се подиграваха на администрацията на Буш, която твърдеше, че американските войски ще бъдат посрещнати в Ирак като освободители, но изглежда случаят е бил точно такъв – или поне за всички познати на тримата братя иракчани.

 

• Гражданите на Ирак продължили да са доволни от войната до около 2006 година, когато настъпила кулминацията в кървавата гражданска война. Братята казват, че тогава било непоносимо страшно да се живее там. Когато се сетят за тези наистина ужасни дни, а аз ги питам дали биха предпочели Саддам никога да не е падал от власт, не могат да ми дадат точен отговор. Два ужасни варианта. Братята не са оптимисти, че в бъдеще нещата ще се подобрят.

 

• След всичко казано дотук хората сигурно си представят, че през последните десет години животът в Багдад е бил море от смърт, но всъщност нито един от тримата братя не познаваше някой, който да е загинал. Било е ужасно десетилетие, но повечето хора там са живели живота си без опасност да умрат.

 

• Да живееш в Багдад означава почти ежедневно да чуваш как някъде пада бомба – това е станало толкова обичайно събитие, че когато някъде се чуе взрив, хората дори не прекъсват разговора си. Казват, че сунитски екстремисти бомбардират шиитите или обратното – това е непрекъснат цикъл от действия и противодействия. Въпреки че е малко вероятно цивилните да попаднат на огневата линия, те все пак никога не знаят дали някоя бомба няма да ги удари точно в този момент.

 

• Задължени са да носят личната си карта, която съдържа куп информация – включително религията, която изповядват, и имената на баща им и дядо им.

 

• Това, което е станало по-екстремно след свалянето на Саддам, е преобладаващата консервативна идеология. Хомосексуализмът често се наказва със смърт от пребиване с камъни, а полицаите, казват ми братята, просто обръщат главите си настрани, докато това се случва. Хора са убивани с камъни само защото са носели „емо” дрехи и прически. Това не се е случвало в ерата на Саддам, сега тези действия са резултат от предоставянето на права на ултраконсервативната шиитска милиция.

 

• Предвид гореспоменатото, беше странно, че забелязах много двойки мъже да се държат за ръце или да се гушкат. Същото е и в Нигерия, където хомосексуализмът се наказва с до 14 години затвор. 

 

• Ето как стават срещите в Ирак. Запознаваш се с момиче, което харесваш, изчакваш няколко години и след това й казваш, че я обичаш. Тя ще прецени ситуацията и ще реши да се омъжи ли за теб или не. Чак когато се ожените, ще можете да останете сами за първи път.

 

• Попитах за нощния живот и той ми се стори доста мрачен. Братята ми казаха, че има клубове, но никой нормален човек не може да влезе в тях. Трябва да „познаваш някого” и очевидно много от хората вътре са лоши мъже, които кроят кървави сценарии.

 

• Въпреки всички трудности в живота им доста неща са нормални. Те имат смартфони, бърз интернет, коли и всички учат в университет или вече са завършили.

 

• Доста хора, които моите събеседници познават, са емигрирали в Мичиган, където очевидно има голямо иракска диаспора. Съвсем случайно.

 

• Тримата братя организирали заедно с още няколко души Ден на световния мир в Ирак, който се чества на 21 септември. Те са първите в страната, които имали куража да го празнуват (техните тържества са потенциална терористична мишена), но сега този празник вече е популярен. Годишните чествания стават в 5 иракски града и на тях идват стотици хора от различни религии и етноси. Смели пичове.

 

Както и да е, колкото и да са били нещастни кървавите години на американската окупация за всички в Ирак, САЩ все пак са играли ролята на някакъв похлупак. Докато са били там, не е можело да се случи нищо прекалено лошо. И така, през 2011 година Америка напуска.

 

Перфектна буря

Нестабилността е плодородната почва, върху която поникват лоши и страшни неща. Когато САЩ си тръгват, Ирак има нов премиер, ново правителство, нова, непозната конституция и аматьорска, наскоро обучена армия. Това далеч не е стабилно положение.

 

Махалото на властта се завъртяло за първи път от десетилетия. Населението на Ирак се състои от 55 процента арабски шиити, 18 процента арабски сунити и 21 процента кюрди (и други етноси, които са около 6 процента). И въпреки че са най-малката група от трите, иракските арабски сунити са властвали над останалите през почти цялата история на страната. Всеки жив иракчанин познава само едно – сунитско правителство, което потиска шиитското мнозинство. Изведнъж през 2006 година Ирак има ново правителство, начело с шиит хардлайнер – Нури ал Малики. Най-вероятно историческият наблюдател логично би предположил, че ще бъде мъдър ход, ако Ал Малики прояви толерантност към сунитите предвид нестабилната ситуация, в която се намира държавата. Но той прави точно обратното – арестува сунитски лидери, дискриминира гражданите сунити, а и ги подлага на мъчения и насилие. Всичко това изостря нестабилността, прави кабинета по-малко единен и компетентен, предизвиква гняв сред сунитското население и отслабва лоялността на военните, които мразят собственото си правителство. Недоволството от Ал Малики е толкова голямо, че много мирни сунити започват да симпатизират и дори да подкрепят антиправителствени терористични организации.

 

Преминаването на властта от сунити към шиити има и по-широко отражение. Ако погледнете целия ислямски свят, ще ви стане ясно, че сунитите са по-голямата част (около 90 процента), а шиитите (около 10 процента) са само малка странична група:

 

В синьо – сунити, в зелено - шиити

 

Но когато се вгледате в сърцето на Близкия изток отблизо, ще видите защо нещата са толкова сложни. 

Ето как изглежда Близкият изток, когато Саддам е на власт и когато Ал Малики управлява:

 

 

Вляво: Преди 2003 г., без шиитска властова ос

Вдясно: След 2003 г. – шиитска властова ос

Р в синьо – на власт са сунити

Р в зелено – на власт са шиити

Син фон – предимно сунитско население

Зелен фон – предимно шиитско население

 

 

Шиитите вече управляват държави по целия път от Иран до Средиземно море, създавайки нещо като шиитска ос. Голямо постижение за най-голямата шиитска нация в света – Иран, но пък плаши до смърт най-силната сунитска държава в региона – Саудитска Арабия. Това, което се случва оттогава, е, че Иран и Саудитска Арабия са в състояние на студена война, борейки се за по-широка власт, а конфликти като гражданската война в Сирия и сегашната бъркотия в Ирак служат като спомагателни войни, които могат да наклонят везните в по-глобалната борба. Точно затова Иран желае „Ислямска държава” (сунитска групировка) да изчезне. Това е причината да се говори, че е възможно САЩ и Иран да успеят да достигнат до някакво споразумение (макар и с различни мотиви). Това е и причината да се говори, че Саудитска Арабия финансира сунитски бунтовнически движения както в Сирия, така и в Ирак, и дори групировки като „Ислямска държава”. (Саудитска Арабия отрича.)

 

Друг проблемен фактор е нестабилността на двете съседки Ирак и Сирия. Това прави и границата нестабилна, води до липса на единен фронт и национално съгласие за борба с терористите. А и им позволява да се крият от едната в другата държава.

 

На всичко отгоре западните сили, които често слагат похлупак, щом нещо подобно изригне в някоя точка на света, в този случай се притесняват да вземат военни мерки, защото току-що са се измъкнали от отвратителна война в региона и наистина не желаят да се намесват. До речта на Обама в средата на септември Щатите правеха всичко възможно да не участват в конфликта.

 

И като вземем всичко това наведнъж – нестабилно и разединено ново правителство, аматьорска армия със съмнителна лоялност, разгневено малцинство, готово да подкрепи всеки противник на правителството, интересите на огромен съсед като Саудитска Арабия, гражданската война в съседство и групата западни сили, решени да останат извън конфликта – имаме налице перфектната буря, от чиито вихри ще изскочат най-свирепите терористични групировки и ще тръгнат да завладяват.

 

„Ислямска държава“

Началото на „Ислямска държава“ – сунитска джихадистка групировка – може да бъде проследено назад до 1999 година, когато Абу Мусаб ал Заркауи, йордански джихадист, основава групировката, понеже е ядосан за много неща. След като се заклева във вярност на „Ал Кайда“ през 2004 година, бойците му сформират организация, позната като „Ал Кайда в Ирак” – една от сенчестите бунтовнически групировки, за които сте чели по време на войната. Когато бунтовническата активност утихва след идването на голяма вълна от американски войски през 2007 година, „Ислямска държава“, изглежда, е в упадък и за известно време изчезва от светлината на прожекторите.

 

Ал Багдади 

 

През 2010 година, след като е убит вторият лидер на ИД, Абу Бакр ал Багдади – бивш изследовател на исляма (според разпространената му от ИД биография, която може и да е невярна) и щатски военен затворник през 2004 година (има слухове, че когато го освобождават и напуска затвора, Ал Багдади казва на един от пазачите: „Ще се видим в Ню Йорк“) – поема властта и връща групировката в действие. Той възстановява частично ликвидираното й командване, като назначава десетки бивши военни, членове на партията на Саддам БААС, които допринасят с ключов опит за групировката. През 2011 година, когато избухва сирийската гражданска война, „Ислямска държава“ се присъединява като бунтовническа сила (звучи логично, тъй като сирийското правителство е шиитско, а в ИД са сунити) – което й помага да се сплоти и да придобие военен опит. Поведението на ИД в Сирия е толкова брутално и жестоко, че започва да плаши дори другите терористични групировки, включително „Ал Кайда“, която най-накрая толкова се разгневява, че къса всякакви връзки с „Ислямска държава“.

 

До началото на юни 2014 година за ИД бяха чували само онези, които следяха внимателно новините. Но в този момент всичко се промени.

На пети юни, броени часове след като си бях купил самолетен билет до Ирак, „Ислямска държава“ нахлу в страната, установи контрол над границата и започна систематично да превзема градове в западната част на Ирак. Изведнъж всички разбраха за ИД.

 

Нападението на „Ислямска държава“ в Ирак шокира особено с две неща. На първо място, с ужасяващия й стил „Чингис хан” да събира веднага всички хора на властта и да ги екзекутира. В този случай човек на властта означава всеки, който е на държавна работа. После убиват и всеки, който не приема управлението им в превзетите градове. На второ място, въпреки че „Ислямска държава“ окупира град след град, иракската армия продължава да отстъпва. От една страна, защото е ужасена от ИД, но от друга, както споменах преди, сунитите в армията не искали да се бият срещу сунитска групировка, за да защитават шиитско правителство, което ненавиждат. Така Западен Ирак падна бързо под контрола на „Ислямска държава“ и до девети юни тя вече е превзела Мосул, втория по големина град в страната.

 

Териториите на Сирия и Ирак, които ИД завладя (и все още са под нейна власт), са с големината на Белгия. „Ал Кайда“ никога не е превземала каквото и да било – тя просто убиваше хора. Така че как успя „Ислямска държава“ да го направи? Към факторите за завихрянето на перфектната буря, които изброих, трябва да прибавим и много по-широката публична подкрепа на цивилното население за ИД, отколкото „Ал Кайда“ някога е получавала. Терористите от „Ислямска държава“ притежават три качества, които ги правят толкова ефективни.

 

1) Те са брутални. Изобщо не зачитат човешкия живот, а това помага изключително много, когато искаш да покориш дадена нация. Доклад на „Амнести Интернешънъл“ дава детайлна информация за жестокостта на ИД, толкова ужасяваща, че не изглежда реална. Давам пример с фрагмент от доклада.

 

„Свидетел на едно от масовите убийства в Солах – село, което се намира югоизточно от град Синджар, разказа на „Амнести“, че сутринта на 3 август, докато се опитвал да избяга към връх Синджар, забелязал да се приближават коли с бойци на „Ислямска държава“ и успял да се скрие. От скривалището си видял как отвеждат няколко цивилни от къща в западните покрайнини на Солах.

 

„Бял пикап „Тойота“ спря до къщата на моя съсед, Салах Мрад Нура, който развя бял флаг, за да покаже, че са мирни граждани. Те изкараха около тридесет цивилни от къщата – мъже, жени и деца. Натовариха жените и децата, около двадесет на брой, на друг пикап, който беше пристигнал – голяма бяла КИА. След това строиха мъжете в близкото речно корито. Там ги накараха да коленичат и ги застреляха в гърба. Всички бяха убити. Наблюдавах от моето скривалище, никой от тях не помръдна. Познавах двама от убитите – моя съсед Салах Мрад Нура, който беше на около 80 години, и неговия син Кейро, на възраст около 45-50 години.“

 

„Ислямска държава“ официално е най-смъртоносната терористична организация в историята. Сайтът terror.periscopic.com проследява дейността на най-значителните терористични групировки и според броя на убитите от тях хора „Ислямска държава“ оглавява класацията, въпреки че е на сцената от по-малко от десетилетие (нейните жертви са двойно повече от всичките на „Ал Кайда“). Снимката по-долу показва ранглистата на терористичните организации, като тези, които са убивали най-много, се намират най-горе вляво, а тези, които имат най-малко жертви, са долу вдясно. Всяко квадратче показва дейността им във времето, а червените и жълтите ленти отразяват броя на убитите и ранените.

 

 

2) Те са изключително вещи. „Ислямска държава“ функционира като добре управлявана компания – знае как да набира хора (силите й наброяват около 50 000 души в Сирия и 30 000 в Ирак), знае как да набира средства и е изключително организирана. ИД си прави подробен професионален годишен доклад, който описва убийствата и завоеванията по същия начин, както една компания отчита приходите и брутната си печалба. Ето една смразяваща графика от доклада й за 2013 година, който анализира различните й методи при проведените през годината 7681 атаки.

 

 

Освен това те са професионалисти и в социалните медии. Арън Зелин, експерт по джихадистите от института във Вашингтон, твърди, че що се отнася до социалните медии, „Ислямска държава“ е „вероятно по-умела от повечето американски компании”.

 

3) Те са невероятно богати. Според иракското разузнаване „Ислямска държава“ притежава активи на стойност два милиарда долара, което я прави най-богатата терористична групировка в света. Повечето от тези пари са взети след превземането на Мосул, включително стотици милиони щатски долари от централната банка в града. На всичкото отгоре, ИД е превзела петролни полета и има сведения, че изкарва по три милиона долара на ден, продавайки нефт на черния пазар, а дори още повече пари се вливат от дарения, изнудване и откупи. Сложила е ръка и върху притеснително голям брой висококалибрени оръжия и танкове американско производство, използвани от иракската армия, но изоставени, когато тя е побягнала. Притежава дори ядрен материал, който е намерен в Мосулския университет.

 

На 29 юни „Ислямска държава“ се самопровъзгласи за халифат – тоест глобална ислямска държава, и заповяда на всички мюсюлмани да се подчинят на Абу Бакр ал Багдади, Великия халиф. Тези, които живеят в превзетите от нея градове, вече усещат какво е да живееш в новия халифат:

• Жените имат толкова права, колкото една златна рибка. Рядко им се позволява да излизат от къщи и им е забранено да показват лицата си на публични места. 

• Пушенето е забранено, а също и изключването на детектора за дим в тоалетните на самолетите.

• Ако не бъдат просто екзекутирани на място, християните и други, които не изповядват исляма, са принудени да го приемат или в случай на отказ да плащат висока такса, да станат бежанци или да умрат. Вратите на християните са белязани със специален знак. Нацистки подход.

• Някои доклади твърдят, че фетвата (ислямското право, което се практикува там) повелява всички жени на възраст между 11 и 46 години да се подложат на генитално осакатяване, за да се потисне сексуалното желание, като по този начин се обезкуражава „непристойното поведение”. Жертви на тази практика са станали 125 милиона жени по света според Световната здравна организация, повечето от които в Африка. Очевидно 91 процента от египетските жени се подлагат на генитално осакатяване.

 

Що се отнася до бъдещите цели, в краткосрочен план мисията е в регионите, които се контролират от ИД, да се създаде ислямска нация, а границите да се разширяват. В средносрочен план Ал Багдади е заявил, че „тази благословена експанзия няма да спре, докато не бъде забит и последният пирон в ковчега на конспирацията на Сайкс и Пико” – тоест докато онези нарисувани с молив и линийка граници след Първата световна война не изчезнат и всички нации там не станат част от новия халифат. В дългосрочен план „Ислямска държава“ цели да разшири халифата си до границите на първата мюсюлманска династия през 750 година и отвъд:

 

 

Някои спорят, че тази карта не е създадена от ИД, а от нейни поддръжници. Дори да е така, амбициите на Ал Багдади със сигурност, изглежда, съвпадат, а дори и надвишават тези на картата. През юли той отправи послание към мюсюлманите с уверението, че „Ислямска държава“ „ще превземе Рим и ще управлява целия свят”.

 

През последните три месеца, докато ИД води битки в Ирак, 1,2 милиона иракчани се превърнаха в бежанци. 700 хиляди от тях са под закрилата на армията на Кюрдистан – Пешмерга. Един от тези 700 хиляди бежанци е зле раненият Мохамед, който е имал нормален живот в Мосул, докато „Ислямска държава“ не напада града.

 

Пет дни след моето посещение в „Казир“ ИД атакува леко страшната територия и превзе лагера. Пешмерга отстъпи, което веднага превърна зоната в страшна. Същата нощ черният флаг на „Ислямска държава“ се развя над лагера, където преди беше кюрдското знаме. Слава богу, това стана няколко дни след битките между ИД и Пешмерга и бежанците имаха време да се измъкнат. Но къде ще отидат сега? Хора като Камил, бивш полицейски служител, не могат да се върнат обратно в Мосул – неговото име е в списъка на държавните служители и ще го екзекутират още с пристигането му. Но освен ако не разполагат със значителна сума пари, много от бежанците не са допускани и в Кюрдистан. Някои просто лагеруват край пътя в изгарящата жега.

 

Няколко дни по-късно с помощта на американски въздушни удари кюрдите отново си върнаха лагера „Казир“ и още няколко района, които „Ислямска държава“ им бе отнела.

След моето посещение два нови факта предлагат някаква надежда, че нещата може да се развият благоприятно. Първият е, че радикалният Нури ал Малики вече не е премиер. Той бе принуден да напусне поста и е заменен от друг шиитски лидер, Хайдер ал Абади. Ще видим дали Ал Абади ще успее да охлади яростта на сунитите, която администрацията на Ал Малики възпламени.

 

Вторият е, че на 10 септември президентът Обама заяви, че Щатите ще се ангажират с нова кампания въздушни удари както в Сирия, така и в Ирак, за да се опитат да спрат „Ислямска държава“. Въздушните атаки със сигурност ще забавят ИД, но за да спреш и разбиеш такава сенчеста, безмилостна и безстрашна групировка, едва ли ще са достатъчни само въздушните удари. Задачата ще бъде много по-трудна.

 

Превод от английски език: Филип Каменов

Източник: http://waitbutwhy.com/2014/09/muhammad-isis-iraqs-full-story.html