Глобалният капитал от Константинопол до Ню Йорк

Злато и суверенитет

През 1895 г. отдавна забравеният днес американски специалист по монетарна история Александър дел Мар предлага оригинална теория, съгласно която от времето на Юлий Цезар и Август насетне (от втората половина на I век пр.Хр.) имперски Рим започва да гледа на сеченето на златни монети не само като на тривиален икономически и финансов акт, но и като на политически и идеологически инструмент. Съгласно новата римска идеология, изградена по времето на Цезар и Октавиан Август, златото се превръща в символ на имперския сюзеренитет на Рим. От този момент нататък вече само римските императори имали легитимното право да секат златни монети като символ на своята върховна власт над страните, народите и владетелите в древния свят. Така златото станало не само светски, но и свещен и свещенически метал, върху който в качеството си на върховен жрец имал монопол римският император. От Константин Велики нататък този свещен и свещенически метал станал собственост на Иисус Христос, чийто наместник на земята бил римският император и следователно той упражнявал правото на собственост върху него. 

Съобразно тази имперска идеология всички други царе, князе, вождове в древния свят били подчинени на римския император във владетелската йерархия и като такива нямали право да секат златни монети. За сметка на това върху сеченето на сребърни, медни и други монети нямало никакви ограничения. Ако някой владетел (например германските крале в Европа от V век насетне) все пак сечал златни монети, то той го правел единствено като наместник в качеството им на локални монети на римския император с неговия лик и римска символика на тях. Всеки опит за сечене на златни монети без санкцията и извън признаването на авторитета на императорите бил приеман като оспорване на тяхното вселенско върховенство. И обратното – всеки отказ от самоволно сечене на злато представлявало признание, че съответният владетел е включен в римското семейство на държави и владетели. 

Византийският правоприемник

През 476 г. последният владетел на Западната римска империя Ромул Августул е свален от варварина Одоакър, който изпраща императорските му регалии на единствения останал законен римски император в Константинопол, като по този начин признава върховенството на Източната римска империя (Византия). Реалният израз на признаването на този сюзеренитет от страна на новоизлюпените германски кралства на Запад обаче била тяхната монетарна политика. Владетелите на Франкското, Остготското, Вестготското кралства приемат безусловно да секат своите златни монети по римски образец и с лика на източноримските императори. Кралете на вандалите в Африка, които били в постоянна вражда с василевса в Константинопол, не получават това право и емитират само сребърни монети. Единственото изключение от този ред били англосаксонските крале в Британия, които секат златни монети със свой дизайн, който няма нищо общо с римския, поставяйки се извън и явно противопоставяйки се на политическата система, оглавявана от източноримския император. Но и този англосаксонски „протест“ е до време, защото след 40-те г. на IX век за период от 400 години на Запад е прекратено изобщо всякакво сечене на златни монети. 

Единствените други епизодични и периферни случаи в християнския свят на опълчване на този златен монопол и прерогатив на василевсите са норманските крале на Сицилия от XI–XII век, заклети врагове на Византия, които, сечейки свои златни монети, отправят легитимистично предизвикателство към „главата на семейството на християнските владетели“ в Константинопол. Другото изключение са няколко монарси в Испания, които обаче секат своите жълтици под формата на имитации на арабски златни динари. Впрочем именно арабите се оказват големият враг на установената още от Цезар и Август легитимистично-монетарна традиция. 

Между 634 и 714 г. арабите мюсюлмани завземат огромни територии между Индия и Южна Франция. Източната римска империя води война на живот и смърт в течение на десетилетия, за да сключи временно примирие с исляма през 686 г. Само шест години по-късно император Юстиниан II (онзи с отрязания нос, на когото нашият Тервел връща престола), вместо да се постарае да укрепи обезкръвената си империя, нарушава примирието, но е позорно разгромен. На изясняването на причината за това шизофренно поведение рядко се отделя внимание. А тя е, че арабският халиф Абд ал Малик изплатил една от вноските на дължимия на ромеите данък с прясно насечени арабски жълтици, на които липсвал образът на Юстиниан. Дотогава арабите сечели монети, на които присъствали неизменно ликовете на източноримските императори и въпреки че воювали на живот и смърт с тях, признавали теоретично сюзеренитета им. Абд ал Малик слага край на тази игра и получава отговор под формата на византийско нахлуване на своя територия. По този начин Ромейската империя нагледно показала на целия свят, че няма да се шегува с онези, които нарушават уникалния й свещен прерогатив да сече злато, особено ако са в географския обсег на армиите й. 

Зад фасадата на идеологията

Източноримските императори надали са знаели израза „каквото и да си говорим, става дума за пари“, но със сигурност са били наясно с този житейски механизъм. Защото зад яростното защитаване от страна на римските/ромейските императори на уникалния им прерогатив да секат златни монети се криели съвсем прозаични и меркантилни мотиви. От времето на Цезар в Европа съотношението (рациото) злато – сребро било 1:12, докато на изток, в Индия и Китай, то било 1:6 или 1:7, тоест спрямо Запада среброто било два пъти по-скъпо. Следователно, според монетарния историк Стивън Зарленга, „зад свещения прерогатив на василевса да сече златни монети стои възможността да се обменят централизирано сечените [от държавата] златни безанти срещу локално сечените сребърни монети в съотношение 1 към 12 и същевремемно да се обмени същото сребро за два пъти повече злато на кюлчета в Индия.“ Всяка намеса в този механизъм щяла да порази в самото сърце могъществото на императора.

Тази система, действаща още от времето на ранната Римска империя, имала обаче като резултат изсмукването на сребърните наличности в Европа в посока на Индия и Китай, където за 12 кг сребро можело да се получи не 1 кг злато, както в Европа, а 2 кг. Неслучайно в началото на II век римският автор Плиний се оплаква, че всяка година от империята в посока на Индия и Китай изтичали 100 милиона сребърни сестерции, равняващи се на 1 милион златни ауреуса. Това изтичане на ценен метал се приема за една от причините за постепенното финансово изтощаване на Римската империя. 

Ако в епохата, когато Римската империя се простирала от Британия до Египет и от Мароко до Кавказ, сребърно-златното съотношение 12:1 изсмуквало сребърната ликвидност на империята в посока Индия и Китай, след рухването на Запада и оцеляването само на източната половина на Римската империя ситуацията се променя в положителна за константинополските императори посока. Ако до V век Римската империя се явявала крайната западна спирка на ориенталските стоки, което водело до изтичане на среброто й в източна посока, след V век Източната римска империя вече се превърнала в транзитна спирка. Сега вече, използвайки уникалния си монопол върху сеченето на златни пари, императорите в Константинопол не само ставали посредници в търговията между Ориента и Запада, но заигравали ролята на Индия и Китай спрямо Европа. Купувайки срещу имперски златни номизми сребро или пък стоки в Европа срещу сребро, но преизчислено по курса на златната номизма, и препродавайки среброто или стоките на Изток срещу 2 пъти по-евтино злато (или пък стоките срещу двойно скъпо сребро на местните пазари), имперските търговци можели да генерират печалби в аритметична прогресия. Тази система, която се задържала до 1204 г., буквално изсмуквала Европа в полза на Византия и поддържала векове наред имперското финансово, икономическо и политическо могъщество. Нещо повече, покрай всичко друго столетия наред в християнския свят византийската номизма играела ролята на международна сметководна единица и на един вид „световна резервна валута“. Единствено арабите с оръжие в ръка успяват да се еманципират от този модел, сечейки своите динари при курс 1:7 на златото спрямо среброто, точно какъвто бил в Индия и Китай (а не при 1 : 12 като в Европа и Византия) и при този „обменен курс“ не губели сребърна ликвидност спрямо тези две страни износителки на луксозни и с висока добавена стойност стоки. 

Западът плячкосва Изтока

Докато Източната римска империя се стремяла да наложи своя монопол в търговията с Ориента и да превърне Константинопол в единствената стокова борса, където да си дават среща търговци от цял свят, някои сили на Запад още от IX век опитват да се изплъзнат от хватката на василевсите. Амалфийците и венецианците, въпреки че са официални васали на Източната империя, решават да нарушат нейните ограничения за търговия с мюсюлманите. За да не се набива това на очи, венецианците се ориентират към зони встрани от имперското внимание – Тунис и Египет. През IX век венецианците са вече на александрийските тържища и заобикаляйки Константинопол, започват да внасят в Европа подправки, коприна, текстил и злато. Чрез копирането в по-малък размер на византийския търговски модел, основан на разликата в рациото между златото и среброто на Запад и на Изток и възползвайки се от мюсюлманското съотношение 1:7, печалбите на венецианците от морската търговия с Египет достигнали стотици проценти и се превърнали в основата на богатството им. Навлизането в източната търговия обаче не само послужило за натрупване на капитали във Венеция, но и показало на нейните търговци какви перспективи крие установяването на цялостен контрол върху посредническата позиция между Изтока и Запада. А това значело неизбежен конфликт с Константинопол. 

Удобният случай идва през април 1204 г., когато превозените с венециански кораби рицари от Четвъртия кръстоносен поход, вместо да продължат към Светите земи, са насочени от венецианците против Константинопол. Великата столица на старата Римска империя, акумулирала в себе си не само хилядолетна култура, на и вековни богатства, е подложена на варварски грабеж. Освен важни търговски бази като островите Крит и Евбея, венецианците получават 150 000 от общо 900 000 марки сребро (близо 7 200 000 унции) плячка. 

Разгромът на Византия имал обаче и едно друго измерение, засягащо не само Венеция, а целия Запад. В очите на католическия свят превземането на Константинопол поставило официален край на Римската империя, а оттам и на поддържания столетия наред уникален монопол на василевсите да секат жълтици, предоставящ на долустоящите и подчинени на императора християнски монарси правото да секат в най-добрия случай сребърни монети. След отпадането на старото ограничение изведнъж в рамките на 6-7 десетилетия Запада започва да сече златни пари. Началото е поставено от Фридрих Хохенщауфен през 1225 г. в Неапол, последван от френския крал Луи IX през 1250 г., Флоренция през 1252 г., английския крал Хенри III през 1257 г., Венеция през 1284 г. с нейния прочут дукат, папа Йоан XXII в Авиньон през 1316 г. и т.н. Старият римки ред бил рухнал.

Плячкосването на Константинопол и разсипването на Източната империя представлява първото от няколкото премествания на глобалния капитал от източна в западна посока, осъществили се през последните осем века. Но за разлика от следващите, които са извършени плавно и по мирен път, това първо прехвърляне на капитали е насилствено и брутално. То обаче полага основата на големия икономически и културен подем на Италия и Западна Европа в следващите столетия. За това директно свидетелства фактът, че между 1200 и 1350 г. лихвите, изплащани по заемите във Флоренция, падат от 20-22% на 5-8%, а между 1240 и 1343 г. приходите на Флоренция нарастват 11 пъти.  

Италианските джуджета-колоси 

До 1204 г. Византия, ако се възприеме формулировката на Фернан Бродел, е отделен свят-икономика, силен, агресивен, динамичен, от който другите се боят и биват експлоатирани от него. Византия – това е новият Рим, който обаче като своебразен и ироничен реванш за събитията от II век пр.Хр. бива сразен от новия Картаген – Венеция. Новият Рим осъжда търговията като недостойна и позорна за императора и висшите класи дейност, които я оставят на представителите на простолюдието или я вършат с подставени лица. За висшите класи на Новия Картаген названието „търговец“ не ознавача „търгаш“, а е комплимент и признание. Мощта на Византия се кореняла в земеделието, търговията и производството на стоки с висока добавена стойност, в голямата континентална територия и в съчетанието на мощни сухопътната армия и флот. Венеция и Генуа са крайбрежни градове-държави, които живеят от производството на стоки с висока добавена стойност, но още повече от морето и от средиземноморската посредническа търговия, от която натрупват капитали, които по-късно полагат основите на банковите системи на двете държави.

Въпреки че Венеция съсипва бившия си сюзерен Византия и се окопава на бившите й позиции в международната морска търговия между Леванта и Европа, тя се оказва блестящ ученик на победения си конкурент. Венецианската република бързо се превръща в колосална стокова борса и склад, като налага на своите европейски контрагенти условието те да идват на място и да купуват и продават стоки срещу моста „Риалто“ – практика, прилагана столетия наред от Източната империя. Пак, подобно на Византия, Венеция установява силен държавен контрол върху финансите,  икономическия живот и търговията си, като например въвежда практиката държавата с обществени средства да строи огромни търговски кораби, т.нар. galere da mercato, които после частни предприемачи наемат за извършване на едромащабната си международна търговия, простираща мрежата си чак до Фландрия и до Англия. В съчетанието от либерализъм и държавна подкрепа и регулация Венеция постепенно се превръща в търговски и финансов колос, особено след като в резултат от войната Киоджа генуезките съперници и конкуренти са елиминирани от левантинската и егейската морска търговия. Когато през 1423 г. преди смъртта си старият дож Томазо Мочениго изброява активите на републиката, на фона на размерите на Венеция и колониите й цифрите наистина будят изумление – брутен вътрешен продукт на глава от населението между 50 и 100 дуката, равняващи се по покупателна способност на между 30 и 60 хиляди днешни щатски долара, и държавен бюджет от 1 615 000 дуката спрямо 1 милион бюджет на Франция с нейното десет пъти по-голямо население. Тази чудовищна концентрация на огромно богатство в малка територия с малко население довежда и до изграждането във Венеция на първия в историята на Европа олигархично-плутократичен модел на държавно управление. Който обаче (и това трябва да се признае) не е лишен от чувство за „национална отговорност“ и в тежки за републиката дни е готов да жертва огромни средства с цел спасяване на държавата.

От другата страна на Апенините посестримата и конкурент на венецианците, Генуа, също остатък от византийските територии в Италия, до един момент върви по сходен път на развитие – производство на стоки с висока добавена стойност, морска търговия и изграждане на прослойка от свръхбогати. Едновременно с това обаче ролята на държавата в Генуезката република е минимална и по същество Генуа развива една средновековна laissez faire икономика, особено в областта на финансите, сектор, оставен (за разлика от Венеция) изцяло в частни ръце. Така през 1407 г. се стига до възникването под формата на Casa di San Giorgio („Банката на свети Георги“) на обединението на частни кредитори, което установило контрол над Генуезката република, превръщайки се в държава в държавата.

Поредица от несвързани помежду си, но с кумулативен ефект, събития през XIV век рязко променят посоката на еволюцията на Генуезката република. Около 1330 г. северното разклонение на Пътя на коприната от Китай към Европа, минаващо през териториите на Златната орда, вече не функционира. Прекъсването на трафика по този търговски маршрут, който завършвал на контролирания от генуезците полуостров Крим, довежда до срив на генуезката търговия (а вероятно и на българската) и това намира израз в спадането на обема на стокообмена на Генуа: от 4 милиона генуезки лири през 1293 г. той се свлича на 2 милиона през 1334 г. По същото време венецианците се възползват от генуезката ангажираност в района на Черно море и с лекота се настаняват на пазарите в Леванта и Египет, а след победата си във войната Киоджа (1379–1381 г.) Венеция изтиква Генуа от източносредиземноморския стокообмен. По този начин след като северният маршрут, излизащ в Крим, секва, южният маршрут на ориенталски стоки се оказва също затворен за Генуа и това принуждава капиталите й да търсят нови терени за печалби.

Изтикването на генуезците от източната търговия ги насочва към Западното средиземноморие и Магреба. Едновременно с това в републиката се развива един процес, забелязан преди десетилетия от Фернан Бродел и доразвит като закономерен модел от починалия преди няколко години Джовани Ариги, професор по социология и политикономика в университета „Джон Хопкинс“. Според този модел когато една мощна икономика по една или друга причина се отказва или е принудена да се откаже от активна търговия и производство, натрупаните капитали се пренасочват в сферата на финансовите и банкови услуги и дейности, тоест търговско-индустриалната икономика се трансформира във финансова. Генуа първа тръгва по този път на развитие към началото на XV век, но моделът се повтаря с удивителна системност при по-късните „светове-икономики“ на Холандия, Великобритания и САЩ и дори в Япония и Франция на Третата република. 

Поела веднъж по такъв път, изтиканата от Изтока Генуа насочва капиталите си към Пиринейския полуостров, където се сблъсква с каталонците, опериращи на пазарите на Кастилия и Арагон. Каталонските финансисти са изтикани от генуезките, които се установяват в ключови търговски центрове като Кордова, Севиля и Кадис и поемат контрола върху испанската търговия. През XVI век генуезките вече са банкерите на Испанската монархия и по такъв начин, внедрявайки се в нейната икономика, изграждат симбиозни отношения, донякъде наподобяващи тези на гостоприемник и вирус. От една страна заемите на генуезките банкери вливат системно свежа кръв в Испанската империя и й позволяват през XVI век да провежда мащабна експанзионистична политика в Европа и отвъд океаните, а от друга страна военната и държавна мощ на Испания служат на генуезките капитали като защитна крепост и като инструмент за усвояване и завладяване на нови пазари. Ако през XV–XVI век венецианците установяват самостоятелно контрол върху среброто на Германия, по това време, използвайки обаче мощта на испанската държава, генуезците извършват същото по отношение на доставките на транссахарското злато и на доставките на сребро от американските колонии на Испания. В резултат Антверпен, по онова време испанска територия заедно с цяла днешна Белгия и Холандия, възниква алтернативен на пазар на сребро, внасяно с генуезко посредничество от Америка. А когато Португалия и нейната колониална империя е присъединена към Испания през 1580 г., португалският внос на стоки от Индия и Източна Африка се премества в Севиля, чието пристанище от век било под генуезки контрол. Всички тези процеси довеждат до изграждането на истински генуезки финансов империализъм, доминирал Европа в през XVI век. Пак по същото време, около 1560 г., генуезкият капитал се оттегля бързо от финансирането на търговията и се ориентира единствено към едромащабни финансови операции.

Капиталът тръгва на север

През XVI век в Северозападна Европа възниква ново съсредоточие на капиталова мощ – град Антверпен, който към средата на същото столетие вече е най-голямото пристанище на Стария континент. Богатството и търговската ориентираност на Фландрия и Холандия не възникват на голо поле, а са плод на вековно развитие и на благоприятно географско разположение. Още през VIII–IX век земите на бъдещите Фландрия и Холандия са базата на операциите на фризийските търговци в Северно и Балтийско море. Пак през Средновековието Антверпен, Брюге и Амстердам са терминалът на търговията с ориенталски стоки от Леванта през Италия и Рейнските земи в посока Англия и обратно (вж. свързания материал: http://glasove.com/categories/komentari/news/geografiyata-glupako). През XIV–XVI век Холандия и Фландрия са крайната южна точка, до която стигат корабите на Ханзата, господстващи в балтийската търговия. Едновременно с това Холандия и Фландрия са крайната северна точка, до която стигат италианските търговски кораби и по този начин зоната на Антверпен-Амстердам играела роля на разтоварителница и склад на средиземноморските стоки в посока север и на северните и балтийските стоки в посока юг.

Издигането на Антверпен като първостепенен търговски и финансов център на Европа през XVI век е пряко свързан с четири ключови фактора. Първият са генуезките капиталовложения и доставките на американско сребро под испански флаг, но под генуезки контрол, които били обръщани в монетния двор в Антверпен в златни монети, предназначени за изплащане на испанските войски. Вторият е пренасочването към Антверпен на португалските товари с черен пипер от Индия и на вноса на захар. Третият е миграцията на значителен брой евреи, прогонени от Испания и Португалия, които заедно с големи капитали прехвърлят във Фландрия и Холандия и отдавна изградената си международна търговска мрежа, стигаща до Леванта и Индия. Последният, но не на последно място фактор, е текстилната промишленост, базирана на вносната английска вълна, обработвана и боядисвана и след това реекспортирана под формата на платове. Съчетанието на тези четири ключови фактора довежда до непрестанния икономически възход на зоната Антверпен-Амстердам през целия XVI век.

Втората половина на столетието бележи упадъка на Антверпен. Банкрутът на Испания през 1557 г. нанася жесток удар на генуезките банкери, които били вложили огромни суми в испански заеми и това се отразява на доставките на сребро от Америка. Когато през 1568 г. избухва войната за независимост на Холандия от Испания, известна още като Осемдесетгодишната война (1568–1648 г.), търговията на Атверпен с Испания е прекъсната. Още по-силен удар на града е нанесен през 1576 г. когато испанските войски го разграбват варварски. През 1585 г. Антверпен е отново плячкосан и голям брой от най-състоятелните му граждани бягат към Амстердам, занасяйки капитали, контакти и умения, които спомагат той да измести Антверпен като търговски и финансов център, така както към 1500 г. Антверпен бил изместил Брюге след затлачването с наноси на плавателния му канал. 

Продължилата десетилетия война за независимост от Испания вместо да омаломощи северните Обединени провинции (Холандия) изиграва ролята на трамплин за бурно търговско, финансово и икономическо развитие. През 1598 г. е основана Морската застрахователна камара, през 1602 г. – Амстердамската фондова борса, а през 1609 г. – Амстердамската банка (Wisselbank), предшественик на модерните централни банки и създадена по образец на отворилата през 1587 г. врати държавна банка на Венеция Banco della Piazza di Rialto. 

Между 1537 и 1547 г. обемът на превозите, осъществени с холандски кораби, нараства 10 пъти, а към 1550 г. холандският търговски флот е най-големият в Европа и оперира между Балтийско море и Леванта. През 1588 г. броят на холандските търговски кораби достига 2000, а последното десетилетие на века е ознаменувано от началото на масирана холандска търговска и колониална експанзия по целия свят: през 1600 г. холандците стигат до Япония, през 1605 г. е основана първата холандска колония в Индонезия, а година по-късно е поставено началото на холандската търговия с роби. През 1619 г. е основана Батавия, столицата на холандска Източна Индия (Индонезия), а пет години по-късно се ражда Нови Амстердам, бъдещият Ню Йорк. Към 1634 г. холандците слагат (временно) ръка на голяма част от португалските владения в Бразилия. През 1641 г. завземат Малака и заварят пътищата към Индийския океан от изток, а в 1652 г. полагат основите на бъдещия Кейптаун на южния край на Африка, затваряйки океана от запад и превръщайки го едва ли не в холандско езеро.

Но огромната холандска търговска и икономическа експанзия личи най-добре от знаково събитие като създаването на Холандската източноиндийска компания (Vereenigde Oost-Indische Compagnie, съкратено VOC) през 1602 г. Компанията получава харта от холандската държава, осигуряваща й монопол върху търговията източно от нос Добра Надежда. Към 1669 г. VOC е най-богатата и могъща частна компания, съществувала до ден днешен на планетата със стойност от около 7400 милиарда днешни долара, 10 пъти повече от тази на шампиона Apple. Компанията разполага със 150 търговски кораба, 40 военни кораба, частна армия от 10 000 войници, 50 000 служители и плаща на своите акционери годишен дивидент от 40%. Има право да сече собствени монети и да сключва международни договори.

Еволюцията и мащабите на VOC са брилянтен пример за това, че към средата на XVII век ядрото на глобалния капитал, заграбено първоначално през 1204 г. от Константинопол и многократно умножено в Италия, се е преместило на север в Холандия, където същото ядро, подобно змия, отново свлякло отеснялата си и пречеща на растежа му кожа. Ако през XIII–XV век Венеция и Генуа са били в състояние да ръководят, обслужват и експлоатират мащабите на средиземноморската икономика, явяваща се де факто световна за западния свят, от втората половина на XVI век за Европа световната икономика вече не е Средиземно море, а откритите морски пространства от Северна Америка и Бразилия до Леванта, Източна Африка, Индия, Индонезия и Япония. Контролът и търговската експлоатация на тези пространства вече не били по силите на италианските републики не само заради местоположението им в затвореното Средиземно море и заради старите галерни модели кораби, непригодни за океанско плаване. Генуа вече била преминала във фазата на банкеро-рентиерска икономика и нейните граждани нямали нито волята, нито мотивацията да браздят океаните в търсене на пазари и стоки. По същото време пък Венеция била изправена пред външнополитически проблеми, които не само я задушавали търговски, но и застрашавали самото й съществуване. Вместо средиземноморската Венеция европейското търговско първенство било спечелено от Северната Венеция – Амстердам, където изникнало новото плутократично общество на Европа. 

God Save the King

През XVII век Холандия е на върха на хранителната пирамида на европейската икономика и финанси. Но още към 60-те години на столетието започва да става ясно, че мощта на Северната Венеция е разхвърляна прекалено тънко по земното кълбо подобно на малко късче масло, намазано върху много голяма филия. Скоро започват и неприятностите. 

Войните с Англия лишават холандците от монопола им върху транспорта на английски стоки, който е поет от английски кораби. Между 1672 и 1678 г. г. агресивната Франция в съюз с Англия води яростна война против Холандия с цел да се освободи от задушаващата френските атлантически пристанища прегръдка на холандските търговци и флот, сложили ръка на почти целия износ и транспорт на стоки от тях. Французите за малко не унищожават Холандия като държава така както през 1509 г. за малко не унищожават духовната й майка – Венеция. Ударите, които континенталната велика сила Франция нанася на морската и крайбрежна велика сила Холандия разкриват, че нейната империя притежава същите конструктивни дефекти, каквито имали предишните търговски империи от нейния тип. Подобно на по-ранните Венеция и Португалия Холандия имала прекалено малко население, за да може да контролира значителни територии. Подобно на тях и в холандския случай метрополията била силно уязвима от удари от страна на мощни континентални военни държави като Франция и Испания. Холандската колониална империя, както и венецианската и португалската, била точкова, тоест представлявала поредица от крайбрежни укрепени търговски пунктове, factorij при холандците, feitoria при португалците и fondaco при венецианците и генуезците. Липсата на демографски потенциал обаче пречела на холандците, както и на венецианските и португалските им предшественици, да настъпват в дълбочина и затова империите им били по същината си търговски, а не наистина колониални. Холандия имала и още един голям проблем, който я отличавал от Португалия и дори от Венеция. Това било тоталното печалбарство на икономическите й класи в истински картагенски дух, което не признавало обществени и държавни интереси и нужди и което през 1694 г. изумило един френски съвременник, който отбелязал, че в момент, когато Франция изпитвала остър недостиг на зърно и глад, търговците на враждуващата с нея Холандия вместо да наложат пълно ембарго, внасяли във Франция чрез подставени лица жито. Впрочем на същите картини се били нагледали испанците век по-рано по време на холандската война за независимост. Тази маниакална воля за пари, но липса на национално чувство и воля за могъщество, обричала рано или късно холандския колос на катастрофа.

Проблемите, пред които било изправено малкото холандско късче масло, размазано върху голямата световна филия, били надушени първо от еврейските финансисти в Амстердам, които винаги имали най-точния нюх кога една икономика почва дефектира и къде в близко бъдеще ще се издигне нов свят-икономика. Затова още по време на английската гражданска война чрез своя емисар Манасех бен Израел и предоставени чрез него големи парични средства амстердамските еврейски финансисти успяват за издействат от Оливър Кромуел отмяната на 350-годишната забрана евреи да търгуват и да се заселват в Англия. Някое и друго десетилетие по-късно останалата част от глобалния капитал, намерил приют от Средиземноморието в Холандия, разбира, че малката страна на брега на Северно море вече е прекалено слаба за ракета-носител. Този капитал, успоредно с увеличаването на обемите на световната икономика и търговия, подобно на наедряла златна змия трябвало за пореден път да се отърве от отеснялата си кожа, за да може да продължи да расте. Новата ракета-носител, едновременно подобна на Холандия в стремежа към забогатяване, но и различна от нея, по-голяма и по-мотивирана, била Англия. Срещу 2 милиона души в Холандия в Англия имало 7 милиона, срещу интересуващия се само от печалби холандски елит стоял английският, който имал едновременно нюх към търговско предприемачество, но и национална гордост и воля за могъщество. Срещу холандското God Save the Coin („Боже, пази парите“) стояло английското God Save the King („Боже, пази краля“).

Ако за холандците епохата между XII и XVI век била време на кротко, еснафско и настървено трупане на богатство, за англичаните тя била белязана от кръстоносни походи, Ричард Лъвското сърце, победите над Франция по време на Стогодишната война, разгрома на испанската Армада, все събития, свързани с кръв, героизъм и национална гордост, които изградили у народа на Мъгливия Албион чувството, че винаги има нещо повече и отвъд звъна на златото. 

През ноември 1688 г. начело на флот от 500 кораба и 21 000 войника холандският щадхолдер Вилем Оранжски дебаркира на брега на разбунтувалата се срещу крал Джеймс II Англия. Джеймс, който опитва да възстанови католицизма в страната, бяга във Франция и начело на обединената англо-холандска държава застават протестантските монарси Вилем под името Уилям III и съпругата му кралица Мери II, племенница на английския крал Чарлз II. Този преврат, известен в английската история като Славната революция, и управлението на Уилям III (1689–1702 г.) и наследилата го Ана (1702–1714 г.) тераформират английската икономика и полагат основите на бъдещата Британска империя. Вратите на Англия, приела името Великобритания след унията с Шотландия от 1707 г., са широко отворени за глобалния капитал от Холандия, търсещ своята нова ракета-носител или по-скоро нов самолетоносач. През 1694 г. е създадена Английската банка (Bank of England) от група едри частни банкери и тази институция придобила ролята не само на централна банка, но и на главен кредитор на държавата. Финансирането, идващо от банката, се оказва впоследствие ключов фактор за създаването на Британската империя. 

След 1689 г. финансовите потоци от Холандия се насочват към Британия и редом с еврейската колония в Лондон възниква и силна холанска колония. Самият Амстердам преживява същата еволюция, сполетяла два века по-рано Италия, или по формулировката на Бродел,  „умножаването на банковите дейности в Амстердам представлява мутация и израждане на капитала; вярно, че неговата олигархия се затваря в себе си, оттегля се, както венецианската и генуезката, от активната търговия и се стреми да се превърне в общество от кредитори рентиери в търсене на всичко, което може да гарантира безметежни привилегии.“ След 1740 г., когато ядрото на глобалния капитал се било окончателно прехвърлило на Британските острови, Холандия вече безвъзвратно се свлича в руслото на спокойната банкерска икономика и моряците й, доколкото били останали такива, вече нямали волята и желанието да кръстостват океаните в търсене на печалби и рискове. През 1758 г. една трета от капиталите на Английската банка и на английската Източноиндийска компания са в ръцете на холански инвеститори. През 1762 г. холандци държат четвърт от английския държавен дълг, радвайки се на спокойни доходи и оставяйки на британците с желязо и кръв да създават своята световна империя.

За разлика от венецианци, португалци и холандци британците изграждат световна империя, настъпвайки в дълбочина. След като през 1815 г. френският съперник е окончателно сломен, до края на столетието Британия слага ръка на Австралия, Канада до Тихия Океан, Южна и Източна Африка, Индия и създава колониална империя с 400 милиона население. Индустриалната революция, започнала първа в Британия през последната четвърт на XVIII век, й дава смазващо предимство пред конкурентите и превръща страната в „работилницата на света“. Огромните богатства, натрупани от световната й търговия и индустрията й, позволяват на Британия първа в света да въведе златния стандарт на своя паунд, след което волю или неволю и останалите държави от двете страни на Атлантика последват примера й. Към 1870 г. Британия има неоспоримия статут на новия самолетоносач на движещия се през столетията глобален капитал и статут на доминиращ свят-икономика, силен, агресивен, динамичен, от който другите се боят и биват експлоатирани от него.

Последната четвърт на XIX век обаче се оказва преломна за британското световно господство. Между 1870 и 1914 г. отвъд Северно море изниква нов могъщ индустриален конкурент в лицето на Германия, която повишава 6 пъти производството си спрямо едва 2 пъти ръст на британското. През същия период, както сочи Джовани Ариги, британският капитал постепенно изчерпва експанзионистичния си заряд и от 1890 г. нататък се насочва към банкови и финансови операции, като по този начин поема по добре познатия път на трансформация, по който преди това били минали Генуа и Холандия. Оставяйки европейските и руския пазар на банкерите от Франция, която също се трансформирала от производствена във финансова сила, Британия се ориентира към кредитиране в колониите, в двете Америки, Китай и Япония. Разчитайки на капацитета на огромната си империя за извличане на печалби от износ на суровини и от транспорт, Британия си спестявала необходимостта да модернизира индустрията си и предпочела да влага капиталите си в страни и територии, където те щели да й носят максимални печалби. Истинска златна мина в това отношение се оказват Съединените щати.  

Последният самолетоносач

Към средата на XIX век силата на пàрата бързо започва да измества силата на коня и на вятъра, давайки могъщ тласък на индустрията, който увеличава с десетки пъти обемите на производството си и започва да се нуждае от все повече лесно достъпни ресурси. Мащабите на световната икономика нарастват успоредно с технологичните нововъдения и ядрото на глобалния капитал започва отново да усеща, че е наедряло и е време да свлече старата си кожа, като се пренесе на място, бременно с перспективно бъдеще. Първи лондонските банкери надушват огромния потенциал на младите Съединени щати. През 1849 г. първото пласиране на британски капитали в САЩ е организирано от американските финансисти Джон Пиърпонт Морган и Джордж Пийбоди, но още през 1837 г. лондонският клон на фамилията Ротшилд отваря свой банков офис в Ню Йорк, използвайки като подставено лице своя доскорошен служител Аугуст Белмонт. Между 1850 и 1914 г. размерите на британските кредити и капиталовложения в САЩ достигат 3 милиарда златни долара, срещу които Британия извлича дивиденти в размер на 5,8 милиарда златни долара. В резултат на това американската задлъжнялост спрямо Британия скача от 200 милиона през 1843 г. до 3,7 милиарда през 1914 г. Компенсацията на това задлъжняване било превръщането на САЩ в икономически колос.

Към 1900 г. САЩ са вече първата индустриална сила в света, но тази истина излиза наяве чак след избухването на Първата световна война. Войната разкрива и още една истина, която Германия разбира първа на собствения си гръб – за да бъдеш свръхсила, трябва да имаш едновременно технологична и индустриална мощ плюс огромни ресурси на собствената си територия, които да са лесни за транспортиране. Към 1914 г. Русия има ресурсите, но няма логистиката за бързия им превоз, както и не й достига индустриална и технологична мощ. Германия има технологии, индустрия, образовано население, но й липсват ресурси. Британия има всичко изброено, но ресурсите й са разхвърляни по цялото земно кълбо, превозът им отнема време и е уязвим по море. Единствено САЩ съчетавали в пълна мяра всички изисквания да бъдат истинска глобална сила: постоянно растящо и грамотно население, технологична и индустриална мощ и огромни ресурси на собствената им територия, чийто превоз бил неуязвим за вражески надводен и подводен флот, а едновременно с това тези ресурси били лесно достъпни благодарение на добре развитата мрежа от железопътни линии. 

Другото, което превръща през XX век САЩ в новия самолетоносач на глобалния капитал, е фирмената и корпоративна организация. Американските корпорации първи и най-успешно съумяват да постигнат изключително високо ниво на вертикална концентрация на дейността си, създавайки ефективно административно управление и съкращавайки оперативните разходи и времето на производствения цикъл от суровината до крайния продукт. Ако британските едри компании по същество си оставали семейни или фамилни предприятия, американците въвеждат практиката на колективно и безлично управление от борд на директорите, създавайки модела на публичните компании, толкова разпространен днес. Германците са единствените по онова време, които опитват да се съревновават с американците в концентрацията и организацията на бизнеса, но при тях концентрацията вървяла не вертикално, а хоризонтално под формата на картели на конкуриращи се компании, като липсвала американската организационна ефективност и гъвкавост. Процесите на концентрация, вертикализация и оптимизация на американския корпоративен бизнес били до голяма степен завършени към 1914 г., националната икономическа територия била усвоена и след Първата световна война американските корпорации тръгват на кръстоносен поход за завоюване на света, който завършва със зашеметяващ успех след 1945 г., когато САЩ се превръщат в световен кредитор и „работилница на света“.

Онова, което обаче отличава САЩ от предшестващите глобални търговско-финансови и индустриални империи, е географията и свързаната с нея мощ. Венеция и Генуа са морски, крайбрежни субекти, чиято военна мощ е концентрирана във флота. Холандия е също крайбрежна и морска сила с нищожен сухопътен потенциал, и тя, подобно на италианските републики, не е в състояние да установи и поддържа колониален контрол в континентална дълбочина, а единствено под формата на опорни крайбрежни пунктове. Британия, която заменя и измества през XVIII век Холандия, не е крайбрежна, а островна сила с огромен флот, която притежава сухопътна мощ, достатъчна за настъпление в континентална дълбочина, но единствено спрямо крайно изостанали или разединени територии като например племената в Африка или раздробените индийски държавици. Срещу сравнително единни държави като Китай, Япония, Иран британската сухопътна мощ се оказва способна единствено да упражнява ограничен контрол под формата на крайбрежно влияние. И при първите промени в абсолютна стойност на мащабите на световната мощ, настъпили към 1900 г., британското могъщество се оказва недостатъчно за удържане цяла на имперската й конструкция. САЩ обаче се оказват нещо различно.

Краят на Първата световна война заварва Британия, противно на историческата й традиция, с втората по мощ в света сухопътна армия (след френската), което в съчетание с най-силния флот на планетата и неособено пострадалите й финанси, е основата за тотално глобално господство. В рамките на няколко години обаче британците съкращават сухопътните си сили до под санитарния минимум. След 1945 г. САЩ не правят нищо подобно. За разлика от Британия, която е остров, Америка е цял материк, сила, която е едновременно морска и континентална, и американските стратези без съмнение проумяват, че при новите мащаби на световната икономика и на новите играчи, единствено държава-континент може да поддържа глобално превъзходство. А то изисква поддържането едновременно на колосална сухопътна и военноморска мощ, които на свой ред са в състояние да обезпечат спокойствието и успешните операции на преместилото се отвъд Атлантика ядро на глобалния капитал, смъкнал за пореден път отеснялата си змийска кожа. 

Решавайки да бъдат едновременно и еднакво силни по суша и море, САЩ скъсват с традициите на предишните италиански, холандски и британски светове-икономики, залагащи само на морското господство и се връщат към времената и традициите отпреди края на XI век, когато е последният период на величие на Източната римска империя. Рим, бил той Първия или Втория, между края на III век пр.Хр. и края на XI век сл.Хр. неизменно се стреми да поддържа едновременно огромна сухопътна и военноморска мощ като основа на глобалното си могъщество. Тази комбинирана мощ, съчетана със статута на долара на световна резервна валута (точно като византийската номизма в течение на 900 години) по неведомата логика на историческия кръговрат превръща именно САЩ в... Третия Рим. Русия от 400 години претендира, че заради православната си вяра тя е Третия Рим, но истината е, че не православието характеризира Рим, който е бил 1100 години езически. Символът на Рим е глобалната мощ.  

Следващият № 1

Поредицата от девалвации на долара през 70-те г. на XX век дадоха знак, че с доминиращата света американска икономика се случва нещо недобро. Към 1970 г. въздигналите се след Втората световна война Япония и Западна Германия започват силно да конкурират САЩ на световните пазари, което съкращава печалбите на американския капитал. Съкращаването на печалбите на свой ред довежда до съкращаване на средствата, реинвестирани в производство и търговия и в отговор американската парично-кредитна стратегия се пренасочва към привличане на външни капитали за поддържане на икономическия ръст и експанзия на икономиката на САЩ, което на свой ред води до засилване на ролята на спекулативните финанси. Началото на тази тенденция е поставено по време на управлението на Роналд Рейгън и окончателната й победа е ознаменувана от отмяната през 1999 г. на гласувания по времето на президента Рузвелт закон „Глас-Стийгъл“, ограничаващ операциите на търговските банки. Но още през 1993 г. американският политически и икономически анализатор Кевин Филипс обръща внимание на поразителното сходство между икономическата еволюция на САЩ към засилената роля на финансите за сметка на производството и търговията и аналогичния преход, през който били преминали преди това Британската империя, Холандия и Генуа. Филипс отбелязва, че „прекомерната загриженост за финансите и търпимостта към задлъжнялостта са типични за икономически великите държави, намиращи се в последен стадий. Това предвещава икономически спад.“ Следователно най-новият и най-могъщ свят-икономика в края на краищата също влиза капана, в който попаднали предшестващите светове-икономики от периода 1400–1914 г. Но в този еволюционен модел винаги успоредно със залеза на моментния свят-икономика присъства и зараждащият се нов лидер, който се издига чрез производство, търговия и склонност към предприемачески риск. Китай ли ще е той?

Ако днес САЩ с тяхната преориентация към финансовата икономика наподобяват Британската империя век по-рано, Китай удивително прилича на Германия отпреди стотина години с нейното бурно индустриално развитие и огромна търговска експанзия по целия свят, настъпваща срещу глобалните английски икономически позиции. 

Към 1900 г. Германия стига до извода, че огромната й презокеанска търговия с целия свят при един конфликт с Лондон винаги може да бъде изложена на ударите на британския флот. Затова между 1900 и 1912 г. Райхстагът гласува серия от програми за засилено строителство на военни кораби, способни да неутрализират британските дори и в съотношение на броя им 2:3 в полза на Лондон. Немското корабно строителство в края на краищата довежда до военноморска надпревара с англичаните и влизането на Британия в Първата световна война на страната на германските врагове Франция и Русия. По подобен път на отправяне на предизвикателство на глобалната американска мощ, но по-предпазливо, е тръгнал днес и Китай, тревожещ се от уязвимостта на петролните си и други суровинни доставки по море и на уязвимостта на износа си по море. От началото на века Китайската военноморска доктрина се преориентира към развиване на потенциала на китайския военен флот от операции в крайбрежни води към възможността да действа на далечни разстояния. През 2012 г. в състава на китайския флот влезе на бойно дежурство под името „Ляонин“ бившият и преоборудван съветски самолетоносач „Варяг“.

През февруари 2013 г. Дзи Дзянго, заместник-началник на генералния щаб на Народната освободителна армия на Китай (НОАК), отбелязва, че към настоящия момент главната военна заплаха за страната му идва откъм морето, което реално значи, че заплахата идва от страна на Америка. Малко преди това генерал Вън Цонгрен, политическият комисар на Военната академия на НОАК, декларира, че  „Китай трябва да пробие насочената срещу неговата морска безопасност блокада на международните сили. Едва когато я пробием, ще можем да говорим за подем на Китай. За да бъде този подем стремителен, в своето бъдещо развитие Китай трябва да излезе в океанските ширини“. Тези планове предвиждат към 2020 г. Китай да има 4 самолетоносача (срещу 10 на САЩ), което ще го превърне във втората военноморска сила в света и на практика ще го въвлече в морско съперничество със САЩ, аналогично на германското предизвикателство спрямо Британия век по-рано.

Възможно ли е нашето столетие да повтори в американо-китайски вариант военния сблъсък между Британия и Германия от 1914 г.? Теоретично да, ако Китай реши да продължи разрастването на военноморската си мощ и САЩ преценят, че то е несъвместимо с тяхното глобално морско господство, поддържано от 1945 г. насам. Възможно ли е обаче теорията да стане практика? На първо място най-силният възпиращ елемент е наличието на ядрено оръжие в арсеналите на двете свръхсили, каквото нямат никоя от воюващите през 1914 г. държави. Едновременно с това за разлика от Британия и Германия днес американската и китайската икономики са толкова тясно обвързани, че една война ще бъде унищожителна за двете държави. Успокоението, че сблъсък на двата гиганта е невъзможен обаче е твърде прибързано, ако се погледнат под друг ъгъл някои от предизборните изявления на новия американски президент Доналд Тръмп.

По време на кампанията Тръмп нееднократно заяваваше, че бъде ли избран за президент, ще въведе 45% вносно мито за всички китайски стоки. В отговор на това, непосредствено след избирането на Доналд Тръмп за президент, Пекин предупреди САЩ да внимава с тези планове, защото една търговска война би имала катастрофални последици. За коя точно от двете страни последиците биха били по-жестоки е отделна тема, като се има предвид, че китайският износ за САЩ е от порядъка на 386 млрд. долара, а американският внос в Китай – „само“ 158 млрд. долара. В конкретния случай по-важно е какво се крие зад многократните декларации на Тръмп. Масовата инерция осмя тези заявления като част от предизборния популизъм на новия президент. По-добронамерените анализи приеха, че с такива мерки Тръмп ще се опита да върне редица изнесени в Китай производства обратно в САЩ. Дали обаче зад приказките на така настървено заклеймявания като клоун и шарлатанин Тръмп не се крие нещо друго, а именно внимателно планирана от американския истаблишмънт стратегия за постепенно измъкване от захвата, в който взаимно се държат американската и китайската икономика с оглед на идеята в случай на бъдещо избухване на горещ конфликт между двете свръхсили щетите за американската търговия и икономика да са колкото може по-малки. Китай обаче е уязвим не само заради дисбаланса на износа си спрямо САЩ.

Въпреки бурното развитие на Китай през последните 20 години (точно както германското между 1890 и 1913 г.), пътят на ускорена индустриализация, противопоставен на финансиализацията на САЩ, не е гаранция и индикатор за реално забогатяване на населението на Поднебесната империя. За какво става дума? Между 1870 и 1913 г. британското производство нараства малко над 2 пъти спрямо шесткратния ръст на германското. По същото време Британия преминава във фаза от индустриална икономика и "работилница на света" към икономика, ориентирана към кредитиране и финансови услуги. А нейната съперничка Германия се развива като производствена сила. Обаче съотношението на ръста на доходите на населението на двете страни е 0,7 или 0,8 за Британия при индекс 1 за Германия. Което показва, че индустриалното и изобщо мощното производство не е гаранция, че една държава и населението й ще изпреварят зашеметяващо старите играчи. Отделно САЩ не са толкова деиндустриализирани, колкото колкото от известно време масово се тръби. Например след 2010 г. наистина закъсалата им през предходното десетилетие автомобилна индустрия живна, като през 2014 г. три от първите четири водещи по продажби на американския автомобилен пазар компании са американски. Американската авиационна индустрия продължава да държи силни позиции, както и оръжейната индустрия, а те, както и автомобилната, дават живот на множество други индустриални сектори. В областта на високите технологии и научните разработки Америка все още е неоспоримият световен водач и тя е тази страна, която постоянно създава ноу-хау, което другите купуват или крадат. Има и още нещо.

Богатството не се измерва само с това колко завода или банки има в една страна, а с всички активи – като се започне от транспортна, комунална и друга инфраструктура, мине се през болници, училища, детски градини, качество на услугите и се стигне до броя на автомобилите в семейния гараж и до броя на компютрите в дома. Това може условно да се нарече „дълбоко богатство“. В сравнение с американското богатство китайското богатство е все още, ако отново се приложи кулинарната метафора, късче масло, тънко размазано върху прекалено голяма филия. За да достигне мащабите на генерираното и трупаното 250 години американско и изобщо западно „дълбоко богатство“, Китай има да извърви още дълъг път с редица препятствия по него като например повишаване на цената на работната ръка и застаряването на населението. Такива препятствия биха накарали златната змия на глобалния капитал да потърси алтернативни ловни полета или да се завърне в старите си. А това дали Китай би могъл да стане новия световен № 1 без да е станал и световен № 1 в културата е още една голяма въпросителна. Британците успяха през XIX век да са водещи и в икономиката, и в културата. Същото направиха американците през XX век, макар в техния случай под култура да се разбира масова култура. Но успехът им беше толкова смазващ, че дори и във враждебния на САЩ Иран по телевизиите вървят американски филми. Китайската култура и културна матрица обаче са твърде специфични и различни от юдео-християнската, а и от ислямската, за да могат да станат глобални и универсални. Дори и един ден наградите „Оскар“ да бъдат раздавани не в Ню Йорк, а в Пекин.

----------------------------------

Доц. д-р Петър Голийски е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалност „Арменистика и кавказология“, неин ръководител от 2006 г. Автор на редица научни и научнопопулярни статии и на няколко книги, сред които „Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век)”, „Армения и иранският свят І-V век.”, „Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век." Том I и II.