Бургас ще бъде домакин на „Евровизия“, а от реакциите след новината човек може да остане с впечатлението, че София е загубила не музикален конкурс, а статута си на столица. Социалните мрежи се напълниха с възмущение, подозрения, геополитика, партийни сметки и, разбира се, с най-силния аргумент на софийската цивилизация:
Путин е виновен, ама ние пък си имаме метро.
Да, имате си. Нищо, че поне в половината от него се движат руски влакчета.
Спокойно. Никой няма да ви го вземе. Метрото ще продължи да се движи, НДК няма да бъде преместен в „Меден рудник“, Министерският съвет няма да заседава на Морската гара в Бургас, а „Орлов мост“, не кръговото за Созопол, ще си остане основно сборище на умнокрасивия протест. Просто за три вечери едно голямо международно събитие ще се проведе не в София, а на друго място в България.
Оказва се обаче, че това е леко травматично за шопите. А може би е крайно време София да преживее тази своя малка нарцистична травма. Защото покрай избора на Бургас изведнъж лъсна един особен столичен комплекс, добре прикрит през годините под самочувствието, бликащо от клишето „столичен елит“: убеждението, че всичко голямо, престижно и международно по някакво естествено право принадлежи на София.
Голям концерт на световна звезда – в София, разбира се. Голяма международна конференция – София е центърът на Вселената, бате. Международен бизнес форум – София ми е Давос, пичове. Нов офис на глобална международна компания – такова нещо може да вирее само сред задръстванията около древна Сердика. Не дай си Боже да се появи голям културен фестивал – е, как, то е ясно: когато Моцарт е идвал в София, вие още сте садили пипер на село. А ако някъде из България случайно се появи още нещо значимо и голямо, най-добре е веднага да го качат на влака и да го докарат на Централна гара в София.
Защото София е България. А останалото е... „провинцията“.
Е, не е. София е просто един много голям, мръсен и занемарен град в България. Но не е България. И със сигурност не притежава абонамент за всяко международно събитие, което се появи на хоризонта.
Може би най-смешното в цялата софийска реакция е колко бързо една сравнително проста ситуация беше превърната в политическа конспирация. Бургас бил избран, защото кметът му бил от ГЕРБ. Защото бил близък с Борисов. Жена му на Радев била от Бургас – как не се сетих по-рано! А Радев самият пък не харесвал София и даже искал да накаже кмета Васил Терзиев, нищо че Васко Ухото е пълен провал в управлението си до момента. Ами Иво Христов? Аууу, сакън! Не искал да бута Паметника на Съветската армия, пък в Бургас техният „съветски паметник“ си стоял непокътнат в Морската градина. Жалки русофили!
И така – писаници цял ден. Само дето след още малко четене човек очакваше да се окаже, че зад избора стои лично Путин, който е седял в Кремъл над картата на България и е казал: „Евровизията да е в русофилски Бургас! Иначе никакъв мир в Украйна!!!“
И никому не хрумва най-обидната за столичния нарцисизъм проста вероятност:
Ами ако Бургас наистина се е представил по-добре?
Ако хората там просто са искали домакинството повече? Ако са си подготвили кандидатурата внимателно и сериозно? Ако са показали по-ясна идея как целият град ще стане част от събитието? Ако при огледите на европейските организатори бургазлии просто са били по-организирани и по-представителни? Ако „чужденците“, които избират домакина, са видели не просто една зала, а град, който действително иска да е домакин на „Евровизия“?
Звучи ви невероятно, нали? Затова сигурно не се харесва и на софиянците. В България винаги простото обяснение за всичко е отдавна изпетият от пенсиониралия се в Брюксел бивш рапър Ицо Хазарта рефрен – „имам човек“. За предпочитане е да има намесено и някакво задкулисие, някое посолство, някоя тайна среща на яхта и поне двама олигарси. В краен случай, ако София ще губи така позорно, можеше поне да е след решение на съда на Пеевски.
Но понякога едната община просто си е написала домашното, а другата е разчитала, че щом е София, договорът ѝ се полага по рождение. Истината е, че Бургас изобщо не е лош избор. Напротив.
Това е красив, подреден, жив град, който през последните двайсетина години направи нещо, за което немалко други български градове само си мечтаеха: постепенно изгради собствен образ. Бургас отдавна не е само море. Не е само място, през което се минава по пътя към Созопол или към Слънчака – според зависи каква кола карате. В Бургас има фестивали, културен живот, добра градска среда, летище, хотели, туристически район около себе си и публика, която е свикнала градът да живее със събития. Даже имат цяло общинско предприятие за организация на събития и концерти, създадено преди повече от десетилетие от същия този кмет на Бургас – Димитър Николов, с цел да се създават живот и интерес към града у потенциалните туристи.
София какво има? Има метро. Браво!
Най-голям принос за успеха на Бургас просто има местна власт, която очевидно е разбрала, че подобни възможности не падат от небето. Може човек да не харесва ГЕРБ. Но човек може да харесва Димитър Николов – трябва да умеете да правите тази тънка разлика. Николов е един от малкото български кметове, които от години имат сравнително ясна идея какъв град управляват и какво искат да направят с него. И ако Бургас е преследвал тази кандидатура сериозно, ако общината е била отдадена на целта и ако крайният резултат е победа над София, може би първият въпрос не трябва да бъде: „Кой уреди Бургас?“, а друг:
„Какво направи Бургас по-добре от София?“
Това всъщност е много по-болезненият въпрос за всички софиянци. Защото този въпрос опира почти изцяло до Васил Терзиев. При загубено състезание нормалната реакция е първо да се запитаме какво не е било достатъчно добро в кандидатурата на София, а не да търсим как да обвиним Путин и международното положение.
Ако София е имала по-слаба подготовка, ако е демонстрирала по-малка ангажираност или просто е разчитала прекалено много на размера си и на факта, че е „столица“, това е преди всичко местен управленски провал, а не национална трагедия. София има огромни естествени предимства: най-голямото летище, хотели, най-голямата концентрация на хора и бизнес и, както добре разбрахме, София има метро, а Бургас няма метро.
И въпреки всичко това София е загубила. Защо?
Може би именно затова боли толкова. Защото нарцисът не страда, когато го победи очевидно по-силният. Страда, когато някой, когото изобщо не е смятал за равен, се окаже по-добър в конкретния ден и час в играта, която уж смятаме за наша.
За жалост, тук стигаме и до другия голям български комплекс – думата „провинция“. У нас тя много отдавна не означава географско понятие. Тя е социална присъда. „Провинциалист“ е човекът отвъд Околовръстното, а „столичанин“ е човекът вътре. Независимо дали първият е чел десет пъти повече книги, дали има бизнес, дали пътува по света и говори три езика, а вторият прекарва живота си между мола в „Люлин“ 7 и кварталната гумаджийница в кв. „Надежда“.
Провинциализмът обаче отдавна не живее в Бургас, Варна, Пловдив, Русе или Велико Търново. Той живее в главата на хората. Може да си роден на „Шишман“ и пак да бъдеш дълбоко провинциален, ако си убеден, че цивилизацията приключва при табелата на изхода на София.
И това отношение не е безобидно. То е част от причината България да стане държава с една прекалено голяма глава и все по-слабо тяло. В София са министерствата, централите на компаниите, в София са големите медии, в София са най-добрите работни места. В София са огромна част от инвестициите. Затова в София са и нашите деца.
Ако преди хиляди години цивилизацията се е отрекла от гръцкия модел на града-държава, то днес българите гордо се връщаме там, откъдето с пот и кръв са се измъкнали римляните. И после „кореняците“ се чудим защо всички идват в София. Ами защото десетилетия наред държавата на българите им показва, че ако искат да бъдат част от „истинската България“, трябва да се преместят в столицата.
Точно затова, когато изведнъж някой каже: „Не, този път голямото събитие ще бъде в Бургас, защото там ни харесва повече“, изведнъж настъпва културен шок. А ако, не дай си Боже, изводът е направен „в Брюксел“, „от евроатлантическите ни партньори“ или просто „на Запад“, шокът моментално преминава в културни гърчове.
А всъщност изборът на Бургас е нещо прекрасно. Нека „Евровизия“ бъде в Бургас. Следващия път нека голям международен форум бъде във Варна – министърът на културата вече се опитва да възстанови международния балетен фестивал там, който прекрати съществуването си преди няколко години „чисто по български“ – поради липса на пари. Нека Русе възстанови по Дунав традиционните си търговски, индустриални, туристически и културни връзки с Централна Европа в обемите им отпреди Втората световна война. Нека Стара Загора, Благоевград или Велико Търново получат събития, около които да изграждат инфраструктура и самочувствие. Понякога даже се чудя как така Пловдив успя да стане Европейска столица на културата през 2019 година, но предполагам, че това отново е по причина на външния фактор, а и предполагам, че строго културните мероприятия нямат толкова силен емоционален ефект като някое помпозно глобално събитие, живеещо изцяло в международния мейнстрийм.
Изборът на Бургас не ощетява София. Той прави България по-нормална. И трябва да свикваме с това. Защото националното събитие не става по-малко национално, когато се проведе на 400 километра от жълтите павета.
И още нещо. Бургас също трябва да си заслужи блясъка на събитието. Ако организацията се провали, ако транспортът се окаже хаос, ако залата не издържи, ако има проблеми с настаняването и с хотелската база – тогава всичко това ще се пише „на сметката“ на бургаската община и критиките ще бъдат заслужени. Но това ще стане ясно едва след събитието.
Само че да обясняваш с някакви конспирации една година предварително, че Бургас не става, е все едно да обявиш футболен мач за нечестен само защото единият отбор е пристигнал с по-малък автобус.
Ето затова меметата са толкова хубави. Те казват истината по-добре от политиците: софиянци са тъжни, но поне имат метро.
Нищо страшно не се е случило. София ще преживее и това. Жълтите павета ще си останат по местата, метрото ще продължи да се движи, а през май Европа ще слезе в Бургас.
И може би там ще открие онова, което част от София все още трудно приема: че България продължава напред и след последната спирка на метрото.