- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 19582
- 29
Започва се преди точно 61 години; не е някаква кръгла годишнина, но по-долу ще стане ясно защо припомняме тези отдалечени от нас – и времево, и пространствено – събития. На 1 декември 1955 г. една хубава млада негърка* – шивачката Роза Паркс – пътува на една от предните седалки (вж. Изображението по-долу) в градски автобус в Монтгомъри**, което е в щата Алабама зад океана. Уточнението за седалката е важно. При пътуването местата в предната част на автобуса постепенно се запълват изцяло.
Сега ще да е времето, за да се уточни, че според разпоредбите на градските власти в Монтгомъри по това време седалките в предната част на градските автобуси (на схемата по-долу до задната врата) се заемат от граждани с бял цвят на кожата; като правило чернокожите се настаняват на задните седалки, т.е. след задната врата на автобуса, но могат да седят и на предните седалки, ако там няма бели. Ако има свободни места за бели, те могат да бъдат заети и от негри, но само ако на съответния ред (вж. пак схемата) не седи нито един бял. Друго правило на градските власти гласи, че чернокожите трябва да се качат от предната врата, за да си купят билет, но ако местата за бели са заети, е наложително отново да слязат – за да не минават през „бялата” част на автобуса, и пак да се качат през задната врата направо в отделението за негри.
Ако се върнем на случая с Роза, ще я намерим в спор с бял пътник – свободните места за бели вече са заети, но Роза отказва да се премести в отделението за чернокожи в задната част на автобуса. Всъщност поради „правилото за свободния ред” Роза „възпрепятства” заемането и на четирите места от втория ред – там не „може” да седи бял, докато Роза седи на едно от местата на реда.
Във възникналия спор се намесва водачът на автобуса, който изисква градските разпоредби да се спазват и от Роза, която следва да освободи мястото в отделението за бели, да напусне автобуса през най-близката врата – предната, и отново да се качи през задната врата, за да се настани там правостояща, понеже няма свободни седящи места в отделението за чернокожи в задната част на автобуса. Роза Паркс отново категорично отказва да освободи мястото и да извърши цялата сложна операция по преместването си.
Подобни откази на чернокожи да освободят места за бели в автобусите вече са се случвали и преди – комунистът Байард Ръстин през 1942 г. в междуградския автобус от Луисвил за Нашвил, Ирен Морган през 1946 г. и Сара Луиза Киз по-рано през същата 1955 г., също в междуградски автобуси, отказват и те да преминат в задните части на автобусите, където като правило са местата за чернокожи. В резултат на тези оскъдни съпротивителни действия законодателно е премахната расовата сегрегация в автобусите, които извършват междущатски пътувания.
Роза Паркс за пръв път оказва съпротива в градски автобус. Несправедливостта в случая е особено видна поради това, че 22 (или 24 – по преценка на водача на автобуса) седящи места (в точно този градски автобус в Монтгомъри) от общо 36 се заемат от бели пътници, след като те са едва 25% от населението на града; на чернокожите се полагат 14 (или 12) седящи места при три пъти по-голям процент от градското население.
Вследствие на упоритостта на Роза тя е арестувана и осъдена „за нарушаване на обществения ред”; през следващата 1956 г. – преди точно 60 години – Върховният съд на САЩ постановява, че расовата сегрегация при всички автобусни превози е нарушение на конституцията.
Автобусният случай на Роза Паркс е героизиран в днешна Америка повсеместно. Вляво – постановъчна снимка в памет на отказа на Роза Паркс да освободи място в сектора за бели в градски автобус в Монгомъри, Алабама, направена след малко повече от година – на 21 декември 1956 г., на която Паркс седи не на мястото, на което е седяла в деня на инцидента 1 декември 1955 г. В средата – план-схема на седящите места в автобуса, в който е седяла Роза Паркс; в червено е отбелязано мястото, на което е седяла тя на 1 декември 1955 г., в оранжево – мястото, на което тя седи на постановъчната снимка от 21 декември 1956 г., а в синьо – мястото, на което седи Барак Обама през 2015 г. в памет на Роза Паркс. Вдясно – Барак Обама в автобуса, в който Роза Паркс отказва да освободи място на бял.
Всъщност защо изобщо подхванахме темата за Роза Паркс?! Защото днес монетата е обърната точно наопаки. Справедливата борба на чернокожите отвъд океана за равенство днес прекалено често се изражда в тормоз на белите американски граждани; в изисквания за получаване на блага в ущърб на белите американци. Расовата сегрегация и потисничество отново властват в САЩ, но все повече с обратен знак.
Примерите са безчет; при това – само видимите от нашите земи. Обитаващите отвъдокеанските простори вероятно могат да приведат безброй повече.
Вероятно всички помнят как връчването на тазгодишните кинонагради „Оскар” предизвика гнева на чернокожите филмови дейци, понеже сред наградените нямало от тях; вероятно не им е хрумнало даже, че може пък да не са ги заслужавали. При това сръднята им съвсем не беше на шега.
Българи, работещи по западното североамериканско крайбрежие, твърдят, че ако за едно работно място кандидатстват няколко бели и един чернокож, на практика е сигурно, че мястото ще бъде за чернокожия независимо от способностите му; работодателите просто се страхуват да не бъдат обвинени в расизъм.
Никаква интеграция в американското общество не се наблюдава нито сред чернокожите, нито сред испаноговорещите, а още по-малко сред азиатските преселници – всички те обитават предимно своите си квартали, говорят своите си езици, спазват собствените си обичаи и ритуали. При това в кварталите на тези (все още) малцинства никак не е безопасно за бели „натрапници”, ама никак.
Времето на Чичо Томовата колиба в съвременна Америка се завръща с обратен знак.
* * *
Успоредици
Поне в София циганите, казват, контрольор не ги лови. Пиян циганин в автобус от градския транспорт; кадър от видеоклип, направен вероятно съвсем наскоро; градът не е указан.
Може и да е станало ясно защо толкова пространно се наложи да се спрем на случая с негърката Роза Паркс отпреди цели 61 години. Точно тия, които не могат по никакъв начин да интегрират собствените си малцинства – за задокеанските ментори на нашите продажници става дума, разбира се – непрекъснато ни учат на ум и разум как да „интегрираме” собствените си цигани. Та те дори не разбраха, както и нашите продажници, че „роми” са само ония цигани, които идват от Византия през ХІІ–ХV в. (вж. Свързани текстове); останалите не са „роми”. И всички те имат едно-единствено общо название – цигани (от гр. атингани, сиреч недокосваеми; такива, с които не бива да се взаимодейства, не бива да се пипат; което пък е пряка препратка към индийския произход на циганите – вж. пак кратките бележки по история на циганите в Свързани текстове). Сиреч всички днешните български роми са цигани, но не всички български цигани са роми; това просто правило, извлечено емпирично, се оказа свръх менталните възможности на управниците ни, които продължават да „ромосват” циганите.
И преди е ставало тук дума (вж. Свързани текстове), че работата с така наречената интеграция на циганите не върви никак – изсипват се едни огромни пари, те потъват в джобовете на „организаторите” на същата тая интеграция. И не върви тая работа, защото се ползва опитът на поредния „голям брат”, който пък е направо едно историческо джудже в сравнение с нас – такъв му е и историческият опит; а неговата собствена работа не просто не върви, ами върви направо на обратно.
Историческата ни памет – понеже тя у нас е почти на хилядолетие и половина – ясно подсказва, че в междуетническата „битка” побеждава по-силният, сиреч оня, който е по-упорит в завоюване на място под слънцето. Точно така – с мъжество, упорство и безгранична смелост – предците ни са завоювали днешните български земи, така са ги отстоявали техните синове и внуци.
Само от нас и от нашите синове – и от никой друг – зависи българската земя да остане българска завинаги.
____________
* Това е думата на български език; фалшивата задокеанска политкоректност не ни интересува, понеже даже у нас свободата на словото все още е по-всеобхватна, отколкото в измислените уждемокрации.
** Ако трябваше – но не трябва, за наша радост – да използваме изразите на изнасилвачите на българския език от Столичната община трябваше да употребим израза „в превозно средство на монтгомърския център за градска мобилност”. (Ужас! Тръпки да те побият...)
Свързани текстове:
http://glasove.com/komentari/31742-novite-gquri
(Новите гяури)
http://glasove.com/komentari/31878-razrejdaneto-na-bylgariq
(Разреждането на България)
