Популизмът в България представлява постоянен и неизчерпаем ресурс на електорална подкрепаИздигнатата в края на 80-те години от Бжежински теза за национализма като последен рубеж на комунизма се оказа не съвсем вярна. Доказано беше, че поне при балканските режими той е най-естествената им среда. Ранните националистически партии бяха неприкрити издънки на бившата Държавна сигурност, които шумно присъстваха в публичното пространство. Парадоксално е, че именно БСП катализира процеса на създаване на нова националистическа десница, отказвайки се едно по едно от своите творения и от политиките, които ги бяха породили, това каза пред ГЛАСОВЕ Михаил Греув. И още: Паралелите между Тодор Живков и Бойко Борисов имат своите основания. Живков и неговият режим се бяха сраснали много плътно с местния пейзаж, с андрешковско-байганьовските страсти, които занимават мисълта на българина. На практика срещу неговата диктатура нямаше никаква сериозна съпротива и тя се възприемаше като нещо естествено и органично, свързано с българския национален характер, с нашата етнопсихология.
<p><strong>Как възприемате 3 март – като ден на свободата, ден на освобождението на България от турско робство или като деня, в който е сключен един в немалка степен проблематичен за бъдещето на страната договор?</strong></p>
<p>От една страна, на тази дата е подписан един прелиминарен договор, за който нито Русия, нито Османската империя очакват да бъде реализиран. В този смисъл единствените екзалтирани са българите, а те даже не са страна по разпоредбите на този договор. От друга страна, т. нар. санстефански идеал, макар и химеричен и гибелен в определени моменти от следосвобожденското политическо развитие на България, е основният двигател, който придава емоция и романтика на три поколения и подтиква революционерите в Македония и Одринско да жертват живота си.<br />Днес голяма част от реалиите от края на ХІХ и началото на ХХ век са проблематични. В началните години на прехода тази дата се възприемаше от мнозина като своеобразна реставрация на някогашна „буржоазна” България, дори на нейните празници и очаквания. Можем да проследим това както във възстановяването на някои от старите политически партии, така и в отношението към монархията и към нейния последен представител. В този смисъл връщането към стария национален празник на Царството изглеждаше естествено и безпроблемно. То беше приемливо и за бившата комунистическа партия, заради иманентното й русофилство. Всъщност в обществото не бяха дискутирани други възможности за национален празник, като например деня на Съединението или този на Независимостта. Така връщането към стария национален празник изглеждаше логично и безалтернативно. Дискусиите за неговата основателност вероятно ще продължат и в бъдеще, но преди всичко в научните среди. Изглежда, че за обществото този спор вече е решен.</p>
<p><strong>Когато говорим за освобождението на България преди повече от 130 години, коя от формулировките приемате като най-коректна – „освобождение от турско робство”, от „османско владичество” или от „османско присъствие”?</strong></p>
<p>От научна гледна точка най-точно е определението „османско владичество”, или по-разговорното – „иго”. „Турско робство” е не само неточно, доколкото самият термин „турци” е много нов, а до ХІХ век е и пейоративен в рамките на империята, но и невярно, тъй като робът има друг имуществено-правен статут. Що се отнася до термина „османското присъствие”, неговото лансиране в обществото е плод на една манипулация, която беше лансирана през 1991 г., когато в училищата бяха отменени старите комунистически учебници по история и заменени с временни записки, по които децата трябваше да учат до появата на нови учебници. Описвайки положението на подвластните народи в многонационалната Османска империя, в „записките” беше вмъкнат текст, в който властта й в арабските провинции – Сирия, Египет и пр. – беше вярно квалифицирана като „присъствие”. Това обаче даде повод на определени националистически и патриотарски среди да извадят написаното от контекста и да започнат да тръбят, че става дума за „посегателство” и „злонамерено изкривяване” на националната история. Тезата беше подета от влиятелните гласове на Николай Хайтов, Георги Марков и др. Целият този шум беше част от националистическата мобилизация на значими слоеве от българското общество, като идеята беше те да се почувстват заплашени, ограбени и унизени. От кого? От Запада, разбира се, който подло се опитва да подмени не само историята на комунистическата партия, която нямаше как да бъде бранена, но и светая светих на българския национален разказ. Реплика на този сюжет видяхме и преди около две години в случая „Батак”.</p>
<p><strong>Говорите за пълзящия национализъм, който започва от времето на т.нар. възродителен процес. През какви фази минаха националистическите настроения и движения в годините на прехода?</strong></p>
<p>Тяхната хранителна среда беше същата, която обслужваше и т.нар. възродителен процес. Издигнатата в края на 80-те години от Бжежински теза за национализма като последен рубеж на комунизма се оказа не съвсем вярна. Доказано беше, че поне при балканските режими той е най-естествената им среда. Тъй като обаче крахът на тази политика беше изключително зрелищен, след промените се оказа доста трудно тя да бъде защитавана. Затова бяха потърсени нови дразнители и нови мобилизационни ресурси. Ранните националистически партии бяха неприкрити издънки на бившата Държавна сигурност, които шумно присъстваха в публичното пространство, но не успяха да се доберат до самостоятелно парламентарно представителство. Причината беше в това, че голяма част от националистическия вот продължаваше да припознава в бившата комунистическа партия свой легитимен представител. Парадоксално е, че именно БСП катализира процеса на създаване на нова националистическа десница, отказвайки се едно по едно от своите творения и от политиките, които ги бяха породили. Тези движения стъпват върху здраво вкоренени, по същество антизападни и антиевропейски стереотипи за „специфичния български път” и за „враждебните външни сили”. Този синдром има дълбоко деморализиращ ефект по отношение на опитите ни да вървим в крак с времето.</p>
<p><strong>Споменахте Държавна сигурност, каква е ролята на бившите тайни служби за създаването и устойчивото присъствие на политически формации като ДПС и „Атака”?</strong></p>
<p>Вашият въпрос съдържа две възможности за отговор. Първата е свързана с конспиративния начин на обяснение на българския преход и е дълбоко присъща на нашия национален характер и на способността ни да вярваме на слухове и да си обясняваме света чрез тях. Тази позиция е удобна, защото освобождава от морална отговорност и ни превръща не в субект, а в обект на въздействия. Същевременно обаче не можем да оспорим, че начинът, по който беше извършен българският преход, подхрани в значителна степен конспиративната версия. Донякъде тя се оказа вярна. В началните години на прехода бившата Държавна сигурност не само манипулираше младата опозиция, но и като един политически Франкенщайн управляваше и своите създатели. Както вече казах, тя моделира и ранните националистически формации. Предполагам, че никой не се съмнява и в генезиса на ДПС. Все пак конспиративната теория не може да обясни всичко. Появиха се много обстоятелства, фигури и пр., които излязоха извън сценарий. Това налагаше нови и нови преработки на началния вариант. Не може да се отрече и тенденцията на постепенно отслабване на силите и възможностите на бившите служби за политическа мобилизация. Налице е постепенното им оттегляне изцяло в сферата на икономическото. Самата „Атака” може да се възприема и като опит за освобождаване на националистическия вот от старите му зависимости. Доколкото обаче съвместно с ДПС функционират в духа на марксическия принцип за единство и борба на противоположностите, все още е трудно да направим категоричен извод в тази посока.</p>
<p><strong>Как виждате бъдещето на тази корелативна двойка и изобщо на формациите от националистически тип? </strong></p>
<p>Мисля, че ще се запазят, но тяхното значение в политическата система ще намалява, доколкото ДПС вероятно няма да има електоралния потенциал, който имаше до този момент. От друга страна, „Атака” губи електоралната си база, тъй като до голяма степен функционираше като алтернатива на политическата система въобще. Нейният вот беше антисистемен вот. През последната година обаче тя се вписа в голяма степен в това управление и престана да бъде опозиция. Същевременно не е и управляваща партия и нейният образ в обществото е доста безличен, пасивен и смътен. Моята прогноза е, че електоралната тежест на „Атака” ще намалява, но тя все пак ще се запази като някакъв вид алтернатива. Тази алтернатива ще отвори възможността за раждане на други подобни формации – полунационалистически, полупопулистки, взели по нещо от онова, което беше и движението на Яне Янев.</p>
<p><strong>След 10 ноември се наложи бързо да се създават нови партийни елити. Как се осъществи трансформацията на стария елит?</strong></p>
<p>Става дума за трансформацията на третата генерация на комунистическия елит (Луканов, Младенов, Ст. Марков, Р. Сербезов и пр.) в посткомунистически. Неговата основна специфика беше отказът от старите идеологически догми и търсенето на консенсус на съвсем нова основа. И ако политическата икономия на марксизма акцентираше върху основното противоречие между труда и капитала, новият посткомунистически елит престана да робува на подобни стигми и това е в основата на неговото забогатяване. От друга страна, трябва да се отчете и фактът, че решаваща в този процес се оказа помощта на Запада. Стана така, че при контактите с България в началото на 90-те години западният свят припозна този посткомунистически елит като достатъчно легитимен свой партньор и го предпочете пред останките от стария буржоазен елит. Тези останки действително бяха физически и морално изхабени, но те бяха и умишлено маргинализирани и лишени от перспектива за развитие. По този начин върху възникването на посткомунистическия елит като фактори се насложиха два цинизма – комунистическият цинизъм на късните представители на режима, които бяха осъзнали, че всичко е бутафория, че системата няма перспектива и единствената им възможност е да се опитат да направят капитализъм за себе си, и новият цинизъм на прехода. Наслагването на тези два цинизма роди социалния и психологическия профил на новия посткомунистически елит.</p>
<p><strong>Само че тези два цинизма, гарнирани с дълго отработваната демагогия, която в голяма степен продължи да съществува в познатите форми и след началото на прехода, доведоха до сриването на въпросните елити и до появата на нов тип политическа пропаганда и митология.</strong></p>
<p>Трябва да кажа, че това, което историци, политолози и социолози пропускат в анализа на обществото след 1989 г., е големият възход на популизма. Този възход протече паралелно с раждането и консолидирането на посткомунистическия елит. В началото този популизъм представляваше важна част от желанието за промяна. Той беше осиновен по някакъв начин от ранния СДС, в чиито програми и политически действия беше твърде лошо прикриван. Впоследствие от популизма се възползваха и други политически субекти. Разбира се, в това отношение Симеон Сакскобургготски и неговото движение са доста типичен пример. Проблемът на Сакскобургготски е, че той не беше последователен популист докрай. В момента, в който овладя властта, той се обърна към стари форми и структури, към стари лица и в голяма степен се опря на посткомунистическия елит. Така от едно движение, което се появи като нещо паралелно, се превърна в интегрална част от действителността. Това беше и основата на бързия залез на неговото движение и практическото му изчезване след падането му от власт.</p>
<p><strong>Това ме кара да мисля, че няма да е много скорошен залезът на най-актуалния герой на политическия популизъм у нас. Харизматичният популизъм на Бойко Борисов изглежда далеч по-устойчив от този на Сакскобургготски, доколкото умишлено и целенасочено се дистанцира от комунистическото минало и посткомунистическия елит, като заедно с това играе тънко по носталгичните струни и настроения на обърканите от прехода хора.</strong></p>
<p>Точно в това според мен се крие огромният успех на Бойко Борисов, който в самото начало си даде ясна сметка, че популизмът в България представлява един постоянен и неизчерпаем ресурс на електорална подкрепа и че този ресурс може периодично да бъде опитомяван и осиновяван. Това е в основата на неговия експеримент и на генезиса на неговата партия. В края на краищата тази партия беше създадена от хора, които бяха на някакви позиции във властта по време на управлението на Сакскобургготски. Самият Борисов беше част от това управление, както и неговата дясна ръка – Цветан Цветанов. Те си дадоха сметка, че популизмът на Симеон все повече влиза в едно старо и традиционно русло, все повече обраства с фигури, които са свързани с посткомунистическия елит, и така изключително навременно и успешно се дистанцираха от него, за да поемат по собствен път и да реализират една нова политическа програма, чиято заявка е завръщане към автентичния популизъм.</p>
<p><strong>Как гледате на паралелите, които се правят между Борисов и дългогодишния лидер на БКП и на Народна република България Тодор Живков? </strong></p>
<p>Тези паралели имат своите основания. Живков и неговият режим се бяха сраснали много плътно с местния пейзаж, с андрешковско-байганьовските страсти, които занимават мисълта на българина. Дори поведенчески той беше много близък на обикновения човек. На практика срещу неговата диктатура нямаше никаква сериозна съпротива и тя се възприемаше като нещо естествено и органично, свързано с българския национален характер, с нашата етнопсихология.</p>
<p><strong>В това отношение впечатлява и прозвище „Тато”.</strong></p>
<p>С други думи, бащица и покровител, човек, който гледа на своите поданици като на свое голямо семейство.</p>
<p><strong>Случайна ли е приликата между Борисов и Живков или по-скоро съзнателно търсена реконструкция и приемственост? </strong></p>
<p>Аз мисля, че е подсъзнателно търсена, че умелото следване на този модел и адаптирането му към българския национален характер тласка Борисов към такъв тип поведение, което предизвиква у широките кръгове на обществото умиление и става извор на атавистична жизнерадост.</p>
<p><strong>Говорите за това, че Борисов и Цветанов са така успешни, защото осъзнаха тази неограничена жизненост на популизма в нашето общество. На какво се дължи тази жизненост и колко неограничен може да бъде успехът на популизма? Кои са характеристиките на това общество, които го превръщат в благоприятна среда за развитието на популизма? </strong></p>
<p>Връщате ме към късния период на комунистическия режим – 70-те и 80-те години, когато се изкова този рефлекс на отношение към света, към режима и към политическите фигури. Известно е, че българското общество е егалитарно, то има един много ограничен, повърхностен и бих казал, периферен елит и голяма маса, в която комунистическият режим в по-ранните десетилетия от своето съществуване беше заличил границите между града и селото. Тогава беше създаден един среден тип социалистически човек, който изхождаше преди всичко от българското село, но нямаше традиционните добродетели на българския селянин и заедно с това не беше успял да се превърне и в гражданин. Той носеше част от характеристиките на града и на селото, без обаче да бъде идентичен с нито една от двете традиционни категории. Този човек без корени и без устойчиви морални ценности беше изключително податлив на манипулации и на внушения от страна на пропагандата и търсеше своя бащица, тато или както и да го наречем.</p>
<p><strong>Може и „бате”. </strong></p>
<p>Сега е „бате”, да. И дори когато нямаше такъв, той настояваше да припознае все пак някого като такъв. В конкретния случай днес това е Бойко Борисов. Неговото участие в политиката през последната година показва колко жизнен е този модел и колко голям ресурс съдържа той.</p>
<p><strong>Доколко вреден е подобен модел за едно егалитарно общество, пред което стои задачата да се превърне в гражданско. Откъде идват шансовете за това, единствено от членството ни в ЕС ли?</strong></p>
<p>Аз не бих работил с категории като „вреден” и „полезен”. Като изследовател съм длъжен да наблюдавам явленията и процесите. Но въпросът ви има и друга страна. Той поставя това противоречие между удомашнения български популизъм и това, което България декларира като поведение пред Европа и пред света, това, в което желае да се превърне. Според мен перспективата не е много обнадеждаваща. Този модел не е само български, той е много характерен и за останалите балкански общества. Това, в което би могла да се превърне България, е нещо като еквивалент на Гърция. Там обществото е също егалитарно, макар, разбира се, с не толкова разрушени социални структури и мрежи, каквото е българското след комунизма, но по същество след Втората световна война Гърция на практика е управлявана от две династии, които сменят ролята си на управляващи и опозиция вече 60 години. Перспективата пред България не е много по-различна.</p>
<p><strong>Между другото, днес Гърция е така да се каже, на дъното. Наскоро премиерът Папандреу призна, че корупцията и безнаказаността са в основата на гръцката криза с дълга.</strong></p>
<p>Всички тези проблеми, които днес гръцкото общество разпознава като пречка и основна причина за кризата, са категорично иманентни и за българското общество, и за българската политическа система. Можем да бъдем уверени в значителна степен, че и в бъдеще нещата у нас ще се движат в подобно русло.</p>
<p><strong>Да, но днес мнозина са обнадеждени, че за първи път политическият елит има воля да се бори с организираната престъпност и с пипалата на мафията във високите етажи на властта. Май не гледате оптимистично на това очакване?</strong></p>
<p>Нека кажем, че гледам полуоптимистично. Това, в което ми се струва, че Бойко Борисов би могъл да има успех, са неговите усилия да компрометира стария посткомунистически елит и да отиде към формирането на един контраелит, който е алтернативен на цялата политическа класа до този момент. В този смисъл неговите акции са насочени към компрометирането и изваждането на показ на делата на фигури и персонажи, които по някакъв начин компрометират и бившата комунистическа партия, и онези хора, които се представяха като нейна алтернатива. В този смисъл шансът на Бойко Борисов, на Цветан Цветанов и на тяхното управление е в това да продължат да черпят обществена подкрепа и ресурс чрез борбата си срещу престъпността и в резултат на оставането си на власт да произведат един алтернативен елит.</p>
<p><strong>Доколкото ви разбирам, политическата класа на България ще започне да се ражда наново и неин родител ще бъде Бойко Борисов. Къде ще отидат старите формации?</strong></p>
<p>Да, това според мен е шансът на България и колкото и да е парадоксално, този шанс минава през успеха на Бойко Борисов. Разбира се, тези процеси протичат паралелно с процесите на разпад на традиционната левица или на бившата комунистическа партия и на това, което остана в дясното пространство, където фрагментацията продължава. Потенциално съществува възможност в края на мандата да се отиде към – разбира се, част от настоящите политически актьори ще останат – цялостна подмяна на ядрото на съществуващата до този момент политическа система.</p>
<p><strong>Виждате ли ресурс за зараждане на автентична десница, която не е генерирана и родена от вълната на популизма или от някакъв тип инженерно ДС проектиране? </strong></p>
<p>На този етап това ми се струва невъзможно. Имам предвид периода до края на мандата на това Народно събрание. Предполагам, че възелът ще бъде развързан, когато стане ясно дали проектът „Бойко Борисов” ще успее или не и в какъв вид ще продължи той по-нататък. Политическата система на България в този момент доста наподобява годините непосредствено след българското освобождение, когато в голямата Либерална партия са заложени различни тенденции, различни личности и различни възможности и през разпадането на старата Либерална партия и изтляването на много по-малката Консервативна партия се ражда политическата система на следосвобожденска България. Мисля, че този паралел е доста сполучлив и съдържа в себе си потенцията към края на мандата, тоест през 2012 г., да сме свидетели на едно ново прегрупиране. Вероятно в резултат на това ще се появи една нова десница. Не виждам ресурс във фигурите и в групите, които в момента представляват дясното. Не виждам възможност те да играят ролята на Пиемонт на дясното пространство или да се възродят по някакъв начин.</p>
<p><em>*Михаил Груев е завършил история в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2001 г. защитава докторат по история, а от 2002 г. е преподавател в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет. Преподава съвременна българска история и етнология на етническите групи. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на книгите „Между петолъчката и полумесеца. (Българите мюсюлмани и политическият режим 1944–1959 г.)”, „Политическата култура на българите мюсюлмани – проблеми на прехода от традицията към модерността” и на редица студии и статии на български, немски и английски език.<br /></em></p>
<p><strong>С Михаил ГРУЕВ разговаря Димитрина ЧЕРНЕВА</strong></p>