"Отнесени от вихъра", 1939 г., с Вивиан Лий и Хати Макданиел
След лова на статуи, разразилата се в САЩ културна война след Шарлотсвил, неотдавна засегна и киното, със забраната в Тенеси на прожекция на “Отнесени от вихъра”. Лоран Буве, професор по политически науки в Университета Версай-Сен Кентен-ан-Ивлин, анализира тази тенденция в Съединените щати.
- Кино в Тенеси отмени прожекцията на митичния филм “Отнесени от вихъра” от 1939 г., заради потенциално расисткото му съдържание спрямо чернокожите. Какво мислите за това?
- Дори и да не е нещо ново, особено в САЩ, през последните месеци има тенденция подобен тип поведение и реакции да зачестяват. Преди всичко те са отразявани много повече в медиите, отколкото преди. Превърнаха са в “събития”. Тази видимост се дължи до голяма степен на организацията в социалните мрежи на асоциации и групи за натиск, които се борят за ревизия на историята, за да надделее тяхната визия. В случая с Мемфис - една специфична визия за идентичността: тази, която се отнася до цвета на кожата, “расова”, в термините на американския дебат.
В това е сърцевината на въпроса. Институции, като киното, от което е било поискано да изтегли филма от програмата си, като местните власти, които са били приканени да преименуват улица или да демонтират статуя, като университетите или библиотеките, призовани да се откажат от преподаването на даден автор или заемането на дадена творба… всички те все повече са подчинени на подобен род искания, които идват от мобилизацията на групи, създадени около критериите на индивидуалната идентичност (“етно-расова”, пол, религия, сексуална ориентация…) на техните членове. Мобилизации, които вече се случват предимно онлайн.
Проблемът, който повдига този пример, препраща пряко към употребите на историята, към начина, по който я разглеждаме и препрочитаме, в светлината на съвременните възприятия и концепции. Това е повсеместен проблем, постоянен източник на питане. Тук навлизаме в съображения, които могат да станат политически проблем, когато това питане надхвърля рамката на чисто историографските дискусии, за да се превърне в обществен залог, и най-вече, когато тази или онази група иска да наложи своя възглед за историята на другите, изисквайки последствията от нея да се проявяват пряко в публичното пространство или колективния живот: да не се позволява прожектирането на този филм или да се забрани гледането на статуята на дадена историческа личност.
- Това се случи след оттеглянето на някои статуи на личности от Конфедерацията и събитията в Шарлотсвил. В плен ли са САЩ на истинска културна война? Докъде може да стигне тя?
- Съединените щати се превърнаха, поне от 70-те г. на ХХ век, в нещо като лаборатория за отклоненията на идентичността от всякакъв вид, заради идентичностния обрат както на политическите и социалните борби на левицата (черното движение, феминизма, гей движението…) в края на 60-те г. и началото на 70-те г., така и заради радикализацията на част от бялото население около “ценности”, особено религиозни. Оттогава има форма на културна война (т.е. около залози, свързани с идентичността), в различни форми според епохите. След възхода на движенията на идентичността, произлезли от мобилизирането на културните “малцинства” през 70-те г., рейгъновата “реакция” (backlash) през 80-те г. доведе до втвърдяване на позициите на двата лагера.
Още в края на 80-те г. Алън Блум предупреждаваше за това отклонение в книгата си “Затварянето на американския ум” (The Closing of the American Mind), показвайки до каква степен университетските кампуси са се превърнали в място на новата “политическа коректност”, която цели да свали западните доспехи на американската култура - християнски, бели, мъжки, хетеросексуални… и да установи там мултикултурната различност, която присъства в обществото.
Този преход от дългогодишното наблюдение в САЩ от автори като Хорас Калън или Уолт Уитман, например, на един фундаментален и основополагащ културен плурализъм на американското общество, към форма на нормативно изискване, възнамеряващо да превърне този културен плурализъм в организация на политическия, юридическия и социалния живот, този преход от де факто мултикултурализъм към нормативен културализъм, е много важен за разбирането на случващото се днес.
Президентската кампания през 2016 г. и идването на власт на Доналд Тръмп отвориха нова глава в историята на този идентичностен антагонизъм, нажежен до крайност вече от самия президент. Тръмп наистина реши да поведе американската културна война, като бъде избран от единия лагер срещу другия, позволявайки по този начин много широка мобилизация на противниците си, много извън класическите групи от активисти. Сякаш избирането на Тръмп освободи от комплекси расизма на някои хора.
Лоран Буве
- Какви са идеологическите корени на този тип претенции? Как се стигна дотук?
- “Идентичностният обрат”, който споменах по-горе, се дължи на комбинация от фактори, някои чисто американски (спецификата на черния въпрос, контекста на 60-те г…), други по-широки (преход към постиндустриално общество и от социален прочит, изхождайки от класата, към един по-културен прочит, основан на особеностите на индивида, превръщане на политическата антиколониална война от 50-60-те г. в борба за признаване на идентичността…). Във всеки случай, от този конкретен момент преди почти 50 г. можем да наблюдаваме отклоненията, чиито последици виждаме днес.
От идеологическа гледна точка, едновременно става дума за отслабване или изоставяне на големите идеологически разкази, които структурираха ХХ век, особено марксизма, който омаловажаваше културната идентичност за сметка на класовата принадлежност, социалните детерминанти; и промените на модерния индивидуализъм, който след една градивна фаза около идеята за универсализъм на правата, задълбочена демократизация на обществата и еманципация на личността от всяко господство… доведе до изостряне на критерия за нашата индивидуална идентичност, съставена от множество елементи, чиято характеристика е, че е била отричана, непризнавана, недооценявана и т.н. Срещата на този нов индивидуализъм с идеята за “малцинство” бе в сърцевината на съвременния мултикултуралистки подход (нормативния мултикултурализъм).
Тази промяна особено се наблюдава в част от левицата. Там, където господстваше марксизмът и неговите разклонения, днес се e настанила истинска мултикултуралистка идеология. Поразителното, е, че дори и същността на анализа на обществото и целта за неговата революционна промяна да бяха напълно изоставени и забравени, все още действат същите идеологически процеси. Част от левицата дори се опитва да представи борбата си за културна идентичност за социална борба. Постоянната и много неправилна употреба на термини като “доминирани” или “междусекторност”, се опитва да прикрие тази архитектонична еволюция от 50 г. насам. Сякаш на всяка цена трябваше да накара хората да повярват, че се бори срещу капитализма и за пролетариата, за да може все още да се нарича “лява”.
Поразителното е, че въпреки опитите да остане в класическата лява линия, това отклонение на идентичността преоткрива акцентите на расистките теории от ХIХ век, най-лошите комунитаристки възгледи, описани от германската социология, от Фердинанд Тьонис или Макс Вебер, или пък оправдава фундаментални, естествени неравенства между мъжете и жените! Един от най-удивителните примери е връщането към фундаменталистки, креационистки и наистина мракобеснически прочити на религиозните текстове. Учудването прераства в изумление, когато чуваме интелектуалци или изследователи да претендират на висок глас, че са най-автентичната левица, да оправдават тези регресии в името на индивидуалната свобода, равенството или еманципацията.
- Представителният съвет на черните асоциации (Cran) призова за замяна на “статуите на срама”, като тази на Жан-Батист Колбер, автор на Черния кодекс, в парламента, с фигурите на личности, които са се борили срещу робството и расизма. “Вашите герои са нашите палачи”, пише председателят на Cran, Луи-Жорж Тен. Какво мислите за това?
- Първо, преди да копират идеите на САЩ, някои хора би трябвало не само да ги огледат два пъти (и да разберат, че не може да избираш този или онзи елемент от американското общество, тъй като всичко е свързано и има своя собствена история и т.н.), а да помислят за разликите между американското и на френското общество! Особено от гледна точка на историята на робството в двете страни.
После този вид приказки, претенции, ни кара да сложим пръст в един доста опасен механизъм. Къде спираме, когато веднъж сме решили да пренапишем историята? И кой решава? Днес статуите, а утре какво? Книгите? Няма ли да даде публичното изгаряне на книги визия за историята, която съответства на исканията на тази или онази идентичност? Това очевидно не събужда хубави спомени и ми се струва много опасно. Виждам в него едновременно безразсъдство, безотговорност и очевидно форма на цинизъм.
В крайна сметка, историята трябва да бъде педагогически, а не терапевтичен обект. Вместо да демонтираме статуя или да забраним книга, точно обратното, трябва да заведем децата, учениците пред тази статуя, да им дадем да прочетат тази книга, като им обясним какво се е случило, предоставяйки им всички елементи, които ще им позволят да си съставят мнение, изхождайки от знанието. Така по въпроса за робството е важно да покажем неговите движещи сили, пътища, опит, страданията, които е породило… За щастие, от години насам множество исторически трудове, но също творби, особено в киното, позволиха да се опознае по-добре тази историческа реалност.
- Изоставя ли Франция своя републикански модел в полза на един американски мултикултуралистки и политически коректен модел?
- Да кажем, че сме в момент на борба между тези две визии. Има страхотен натиск от нормативния мултикултурализъм, подкрепен от редица чуждестранни примери, на които не се колебаят да се опрат неговите защитници, в противоречие впрочем с културния си релативизъм и скрупульозната си воля за зачитане на местните култури. Но също така трябва да отбележим, че в чужбина нещата не се приемат за даденост. Последният труд на Марк Лила (The Once and Future Liberal) свидетелства за това.
Във Франция битката е трудна за привържениците на републиканската визия (така я наричат във Франция, но всъщност от философска гледна точка става дума за смесица от привързаност към свободата на мисълта, идеята за универсалния хуманизъм, плурализма и интелектуалното отваряне, използването на разума срещу догмите…). От една страна, защото наследените методи от предишния идеологически период (от опити за политическа и академична дисквалификация до клеветнически обвинения) се използват широко, особено вляво, за да бъдат накарани тези интелектуалци да замълчат. Бързо започват да те смятат за расист или “ислямофоб”, когато се дискутират мултикултуралистките догми, например. От друга страна, както в медиите, така и в академичните среди, рефлексите на подчинение на тази полиция на мисълта все още са много актуални. Не толкова поради съгласие с тях, тъй като тази идентичностна идеология остава много ограничена, а от страх да не гледат с лошо око на теб и да те “изобличат” публично, особено в социалните мрежи, от конформизъм също, за да нямаш “неприятности”.
Със съкращения
Превод от френски: Галя Дачкова