Ние сме роби на най-тъмните човешки страсти и на най-очевидните обществени предразсъдъци. Ние сме грандомани. За нас морето е плитко до колене. Понеже пишем за всяко нещо, даваме си вид, че знаем всичко. С време външната поза става вътрешно убеждение. Ние хвърчим високомерно над всичките проблеми на живота и ги разрешаваме с няколко замаха на лекомисленото перо. Колкото сме по-дръзки, толкова сме „по-дълбоки". Когато дързостта не стига, прибягваме до самохвалството. Окаже ли се и то безпомощно, създаваме си антураж от слепи и му ставаме еднооки царе. Останалото идва от само себе си. Антуражът ще подеме ласките на самохвалството, ще им придаде стойността на обществена оценка и ще ги разнесе широко по света. И ехото на нашия собствен глас ще прозвучи в ушите ни като клик на обществено убеждение.
Ние сме софисти. Често защищаваме и онова, в което не вярваме. И често пъти си даваме вид, че вярваме това, което интимно отричаме. Утешаваме се, че плащаме данък на обществените предразсъдъци. Всъщност ние ги садим. Куражът на истината е обуздан от партийната дисциплина. А дисциплината често пъти не е никаква организация на действието, а е мобилизация на овчедушието. Тя е приспивателна песен на ленивата мисъл и на сънливата енергия. И все пак ние я пазим. Вместо да бъде временен такт, тя се превръща в траен култ.
Ние сме подпалвачи. Не на материалните ценности, а на човешките страсти. Наистина, пожарът на страстите лесно обхваща и ценностите, но тогава нахлузваме пожарникарската каска и с ръка гасим пламъците, а с перо пръскаме искрите.
На ума се действа бавно, на страстите и чувствата почти мълниеносно. Защо да отминаваме лекия успех, за да чакаме проблематичния?
Интригата и клеветата ще ни дойдат на помощ там, където възпламенителният материал на страстта се окаже безнадежден. Клеветата е нашето най-страшно оръжие и най-скрито прикритие. Най-напред ние я пущаме анонимна, но в замяна на това дръзка. След това гъвкава и комодна я отправяме към избраната жертва. Съчетанието ще извърши читателят. Това е негова грижа. Нашата грижа е друга - да се запазим от ударите на закона. Успеем ли - добре. Не успеем ли, бедата не е голяма. Бавната съдебна процедура ще ни даде закрила. Откаже ли ни я по чудо, тогава ние се навеждаме грациозно и почтително се извиняваме. Това не е подлост! Това е жест на възпитание и на снизходително благородство!
А клеветата ще тръгне от град на град, от щаб в щаб, от човек към човек и ще постигне предназначението, което сме и дали. Какво ни трябва повече? Нима не знаем думите на Хамлета към Офелия: „Да бъдеш целомъдрена като лед, чиста като сняг, от клевети все пак не ще се опазиш."
Гладен посяга на парче хляб и го наказват. Там не само ощетеният, но и обществото е блюстител на морала. Крадецът се дамгосва с клеймото на обществения позор, макар още на другия ден да може да върне това, което е взел.
А тук? Тук посягаш на нещо, от което нямаш нужда - на чуждата чест, която похитил веднъж, никога вече не можеш да върнеш. Човешкият език не познава по-жестока, по-страшна, по-непреклонна и сурова дума от думата „н и к о г а".
Клеветата е най-страшно морално убийство. Ние удряме с нея жертвите си една след друга. При виновните поваляме невинните и тъй определяме еднаква участ и на добродетелта, и на порока. Къде повече от тук обществото е длъжно да се яви в ролята си на блюстител на морала?
А и то наред с нас изпитва удоволствие от моралните терзания на жертвите на нашите нрави и пера!
Къде е тук благородството на нашия умствен труд?
1925 г.
За демокрацията и за елита
Между другото демокрацията е режим, който обезпечава свободното състезание и проявление на способностите. Тя се стреми да отстрани препятствията, които се издигат пред стремежа на личността към всестранно развитие и да постави действията и в границите, които няма да възпрепятстват свободното проявление на другите.
Демокрацията се роди като антипод на теократизма, който подчиняваше свободата на мисълта, на догмите, на вярата; на монархизма, който подчиняваше свободата на действието, на личната воля на монарха; на олигархията, която подчиняваше интересите на мнозинството на интересите на едно нищожно малцинство; на аристократизма, който подчинява природните способности на родовото произхождение. Демокрацията се стреми ценностите, които лежат в духовните сили на народа и в материалните богатства на държавата, да ги открие, да ги издигне и постави в услуга на обществото.
Демокрацията бди, щото нейният дух, нейните принципи и повеления да се спазват не само в статиите на вестниците и в речите пред парламентите, но да се спазват в управлението, в организацията на министерствата, на общините, на обществените институти, в живота на партиите, в приятелския кръг, в семейството, в личните отношения. В хора на мнозинството тя иска да улови тона на интересите, линията на стремежите на народа и да възложи не на сляпата случайност, а на разума, на способността да намерят средствата, да проведат пътищата, през които тия интереси и стремежи могат да бъдат задоволени. Тя дири да оплодотвори потенциалните стремежи на народа чрез творческите способности и двигателната енергия на елита.
Няма демокрация там, където безличието и гъвкавостта на посредствеността ръководи народните съдбини. Няма демокрация там, където най-важните постове на държавната администрация - военна, просветна, финансова и пр., и пр., са в ръцете не на най-способните, а на най-удобните. Няма демокрация там, където способните са изгонени от държавната администрация и обречени на частната инициатива. Държавната администрация не е място за убежище на посредствеността, а е арена на състезание на качества, енергии и способности. Ние противопоставяме лозунга на ръководещия елит на закрепостилата се на много места олигархия на мързела и на некадърността.
Няма демокрация там, където партиите служат на извехтели догми и се управляват от олигархии и където веротърпимостта е толкова голяма, колкото е била в режима на теократизма.
Демокрацията е състояние на едно напреднало обществено развитие, към което пътят у нас е задръстен от много псевдодемократи и превдодемократически институти. Нашата борба не е срещу демокрацията, а срещу спекулантите с демокрацията и срещу онова състояние на институтите, при което външната форма служи само за прикритие на отдавна отречени олигархически порядки. Противник на демокрацията е не този, който сочи, а който търпи тия порядки.
1930 г.
Министри или партизани
В управлението министърът не е пълномощник само на партията си. Управлението не е резултат от схващанията, начинанията и усилията само на управляващата група. То е всякога плод на въздействието, което управляющи и опозиционни среди упражняват една върху друга. И провеждайки политиката, очертана от това взаимно въздействие, министърът се явява изпълнителен орган не на партията си, а на държавата като цяло.
И тъкмо поради тоя характер на министерските функции във всичките културни страни е усвоена практиката политическите деятели да напускат отговорните си места в партиите, щом заемат министерски постове.
Управниците на една държава не трябва да бъдат същевременно и управници на една партия. Гражданинът трябва да вижда в лицето на министъра един надпартиен представител на държавната власт, а не един пълномощник на неговите политически противници.
Министри на държавата, а не министри на партията, още по- малко министри на партийните клики и антуражи, както е у нас - ето от какво се нуждае, между другото, българският живот.
Днес министерските съвети са превърнати в партийни бюра и партийните бюра - в министерски съвети. Държавата е станала партийна мошия. Партиите считат себе си олицетворение на държавата. Партизаните се пъчат като носители на държавната власт.
Някои наричат това състояние демокрация За нас то е една безсрамна и безчестна партийна диктатура.
1932 г.
-----------------
* Димо Казасов (1886-1980) е журналист, политик и почти професионален „превратаджия". Удивително е, че този извънредно небанален човек най-често е наричан с баналното „противоречива личност". Но че е „противоречив", е истина: Младият Казасов става член на Българската работническа социалдемократическа партия през 1902 г. Председател е на стачния комитет на голямата транспортна стачка от 1919-1920 г. След Деветоюнския преврат от 1923 г. е министър на железниците, пощите и телеграфите (1923-1924) в правителството на Александър Цанков. От 1924 до 1928 г. е председател на Съюза на българските журналисти. Междувременно е изключен от БРСДП (широки социалисти) и създава нова партия - Социалдемократическа федерация. През 1927 г. напуска и нея, за да се включи в кръга „Звено". Казасов остава там до 1934 г., когато се присъединява към Народното социално движение на Цанков. През 1943 г. влиза в Отечествения фронт и след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. става министър на пропагандата. В правителството е до 1947 г., после заема различни други длъжности, а през 1953 г. се оттегля от обществения живот. Предложените тук три негови статии и днес звучат като откровение.