Алексис Вайсенберг: Аз съм българин и принадлежа само и единствено на тази земя

Аз съм българин и принадлежа само и единствено на тази земя. Ако усетя, че си отивам, то последното ми желание ще е да се върна пак тук. Това каза Алексис Вайсенберг на пресконференция в БТА през 2001 година, ден преди премиерата на документалния филм за него „Обичам музиката“. Лентата е снимана през 2000 г. от Швейцарската телевизия, в копродукция с БНТ. Режисьор е Мандо Бернардинело, а сценарист – Освалдо Тритен. Официалното представяне у нас е в Народния театър „Иван Вазов“. Днес се навършват 95 години от рождението на големия български пианист.

Той се появява на бял свят под името Зигисмунд Паул Вайсенберг – на 26 юли 1929 г. в София. Известно време живее с родителите си в Пловдив. 

„Като единствено дете аз споделях музикалните наслади, които майка ми толкоз обичаше – особено слушането на концерти и записи. Мама имаше две сестри и един брат, те всички бяха учили музика и пиано във Виенската консерватория. Трябва да съм бил на 4, най-много на 5 годинки, когато майка ми реши да ми дава редовно уроци по пиано… Един ден някой у дома предложи да ме заведат на прослушване при Владигеров“ – пише в мемоарите си Вайсенберг.

От шестгодишна възраст започва да учи пиано и композиция при големия български музикант Панчо Владигеров, когото почита цял живот и се гордее, че е негов възпитаник. Разликата между двамата е 30 години и, въпреки емигрирането на семейството му, Вайсенберг продължава да поддържа връзка с него. За 70-годишнината на своя учител ученикът изпраща през 1969 г. 12 стереофонични плочи със собствени изпълнения на най-известните класици, на които пише:

„Аз съм българин, роден в София. Мой учител е Панчо Владигеров“.

Първият си концерт изнася в София през 1939 г. „Трудно е да се определят точно нещата – човек разполага с информация от разговори, други хора често са ми разказвали за този концерт и вече не зная наистина дали са моите спомени, или повтарям неща, които съм чул. Със сигурност, обаче си спомням колко бях щастлив, че давам концерт, лудо се радвах, че откривам сцената. В София идваха доста чужди изпълнители, от които бях получил представа какво е музиката. Вълнувах се от мисълта, че те вече са били на сцената, на която стъпвах за първи път. Концертът беше хубав – това си го спомням, публиката беше прекрасна. Бях на 10 години, беше в залата на консерваторията, струва ми се. Не знам дали все още е на същото място. Свирих рондо от Бетовен, след Шуман, две ноктюрна от Шопен, после хумореска от маестро Панчо Владигеров и накрая етюд, композиран от мен, със който много се гордеех. Бях го написал в ми бемол мажор, но един ден преди да отида у Владигеров, го промених в сол мажор, транспонирах го с увереността, че така е по-добре, а той ме насърчи. Нещо изключително е да усещаш любовта на публиката, на хората, отдадени на слушането, които са решили да извървят до край пътя с нас“, разказва Алексис Вайсенберг.

 

Алексис Вайсенберг. Снимка: БТА, архив/ Бистра Бошнакова
 

През 1941 г. успява да избяга с майка си от концентрационен лагер в България.

„Поехме двамата с майка ми, само с пътна чанта, сандък и едно въображаемо пиано, което зървах всеки път, щом затворех очи. Носех и един стар акордеон, подарък от моя богата леля. Скътал бях и оригинала на моя „Етюд“. Когато бъдат разкрити, фалшивите документи за самоличност никога не водят до добро. А, ако са подправени дипломатически паспорти с фалшиви визи за Истанбул, ситуацията става неописуема. Майка ми бе разпитвана в продължение на два безкрайни часа, след което бяхме настанени в импровизиран концентрационен лагер. Тръпнехме в очакване на последното си пътуване – към Полша, към лагерите на смъртта… Случи се така, че германския офицер, отговарящ за нашия бункер, страшно обичаше музиката – сякаш грешка на природата , родила внезапно мъничко чудо. Неочаквано, старият акордеон се превърна в нещо като вълшебна пръчица. Същия този офицер един ден се втурна при нас, отведе ни на гарата, набута ни в един вагон, заедно с целия ни багаж, хвърли акордеона вътре през прозореца, каза на майка ми на немски „Фийл глюк“ и изчезна“, спомня си музикантът.

Алексис Вайсенберг и майка му пристигат в Истанбул, където живее нейният брат. След уреждането на паспортите им заминават за Хайфа, Израел. В Тел Авив Вайсенберг продължава с уроците по музика при проф. Шрьодер, с които е започнал още като 4-годишен.

На 14 години дебютира с оркестъра на радио Йерусалим. През 1943 г. свири Бетовен с Йерусалимския радиооркестър.

В Южна Африка изнася 15 концерта с четири различни солови програми и пет концерта за пиано и оркестър. След завръщането си получава ангажименти като солист на Израелската филхармония в три последователни сезона. Последният е под диригентството на Ленард Бърнстейн.

През 1946 г. Алексис Вайсенберг завършва „Джулиард скул оф мюзик“ при Олга Самароф и Русина Левин, и майсторски клас през 1947 г. при Ванда Ландовска. 

През 1947 г. Алексис Вайсенберг печели конкурс на Филаделфийската филхармония и първа награда на осмия международен конкурс „Левънтрит“ в Ню Йорк, на който се явява по съвет на Владимир Хоровиц. Така започва международната му изпълнителска кариера. Концертира в САЩ, Европа, Япония, Южна Америка, България. Свири с най-големите филхармонии в света под диригентството на Юджийн Орманди, Херберт фон Караян, Ленард Брънстейн, Клаудио Абадо, Жорж Претр. „За мен Караян беше източник на голямо вдъхновение, не в смисъла на влияние за поправяне на посоката.

В моя случай срещата с Караян беше вълшебство“, споделя Вайсенберг.

През 1951 г. се установява за постоянно в Париж. Следват шест години триумф по концертните подиуми.

В разцвета на кариерата си Вайсенберг решава да прекрати концертната си дейност (1957-1966). В този период работи над себе си, формира свой стил, занимава се с философия и литература. По-късно възобновява концертната си дейност. Триумфира из световните музикални сцени по пет-шест месеца годишно. Солист е на най-големите оркестри и диригенти, има огромен брой записи на плочи и дискове.

Алексис Вайсенберг се завръща в България през 1972 г. за участие в „Софийски музикални седмици“. Голям радетел за гастрола му е неговия учител Панчо Владигеров. При първото му гостуване в родината той получава орден „Кирил и Методий“ (първа степен), а през 1974 г. получава званието „Народен артист“.

Няколко години подред Алексис Вайсенберг е чест гост на най-престижните български музикални фестивали и прояви. Той замисля създаването на конкурс на името на Панчо Владигеров, още приживе на композитора. Настоява за провеждането му най-вече след смъртта му, като изразява желание да го финансира. След няколко годишно протакане, в средата на 80-те, идеята е осъществена, но фактически без участието на Вайсенберг. Пропадат и идеите му за създаване на майсторски клас в една от старите къщи в Пловдив, защото „не е намерена подходяща къща“, и по нареждане на тогавашния министър на културата Георги Йорданов идеята е изоставена.

През 1989 г. Алексис Вайсенберг взима участие в „Новогодишен музикален фестивал“.

Големият пианист се изявява и като композитор. Като любител на джаза, той записва две плочи с обработка на американски ритми.

През пролетта на 1979 г., на парижка сцена, се играе неговият мюзикъл „Фугата“, представляващ доста сложно за изпълнение произведение. Оркестрацията му преди това е поверена на Александър Владигеров и Морис Аладжем, като голяма част от произведението е записана преди спектакъла на дългосвиреща плоча от фирма „Пате Маркони“. През 2008 г. в мюзикълът е представен в Лугано от неговата голяма почитателка Марта Аргерич. След това Вайсенбгерг написва една джазова соната. През 1992 г. в Дармщат е поставен неговият сюрреалистичния мюзикъл „Носталгия“.

„Композирам джаз. Аз съм много лош композитор на класическа музика и доста добър композитор на джаз. Свиря много лошо джаз на пиано, не съм кой знае какъв джазпианист, но пиша джаз за пиано.“, казва за себе си Алексис Вайсенберг.

Води майсторски класове в Бенедектинския манастир, Швейцария, в Харвардския университет, Моцартеума в Залцбург, Музикалната академия на Лозана, Академиите в Сиена, Дюселдорф и Дармщат.

През 2007 г. пианистът подарява на България авторските си колажи „Обичам музиката“.

Вайсенберг умира през 2012 г. в Лугано, Швейцария.

Източник: БТА