Внушителното есе на Роджър Скрутън, Fools, Frauds and Firebrands: Thinkers of the New Left (2015) (Глупаци, измамници и подстрекатели: Мислителите от Новата левица), посветена на водещите модерни мислители - от Жан-Пол Сартр до Ален Бадиу, през Хабермас и Хобсбаум, най-накрая бе преведено на френски под заглавието L'Erreur et l'Orgueil (Грешката и гордостта). По този повод Роджър Скрутън прие журналист от “Фигаро” в Лондон за ексклузивно интервю.
- Книгата ви за мислителите, които наричате “новата левица”, току-що бе преведена на френски. Във време на възход на популизма, уместно ли е все още разцеплението между дясното и лявото?
- Разцеплението дясно-ляво никога не е било много точно. Но аз смятам, че все пак съществуват дълбоки различия във възгледите и привързаността. Средностатистическият десен човек, като мен, има чувството, че принадлежи към нещо, което е наследил: нация, религия, обичаи, семейство. Това е сфера на любовта. Левицата съответства на различен тип характер. Тя не разбира идентичността си в термините на наследена привързаност, а на преживявания, които увеличават свободата и предоставят равноправие на всички. Лявата политика е политика, която има цел, докато консерватизмът е политика на традиция, компромис и определена нерешителност.
През 60-те г. левицата, наследила марксизма, предлагаше тясна връзка между фигурата на интелектуалеца и народа, под формата на исторически блок. Левите интелектуалци трябваше да водят пролетариата в колективния сблъсък срещу “буржоазията”. Това беше основополагащият мит на френската следвоенна интелектуална култура, чийто видни представители бяха Сартр, Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти. Този мит беше разрушен, когато интелектуалците откриха, че работническата класа не ги обича.
Обикновените хора бяха в състояние да подобрят положението си, независимо от идеите на тези интелектуалци, и благодарение на социалната държава и икономическия растеж станаха дребни работодатели и собственици. Веднага щом можеха, членовете на работническата класа бягаха от своята класа, от работните си места в заводите към малките предприятия и едно независимо съществуване. Резултатът: буржоазията и работническата класа бяха обединени от едни и същи интереси. Ужасени от този развой, левите интелектуалци измислиха нова дума, “популизъм”, за да опишат факта, че народът се е отвърнал от тях. “Популизъм” се използва, за да опише какво иска народът, без помощта на левите интелектуалци, които да го дефинират.
- На какво се дължи моралната асиметрия в интелектуалното поле между дясното и лявото? Защо мнозинството интелектуалци в следвоенния период са леви?
- Това е много дълбок въпрос, който цял живот ме вълнува: защо интелектуалците са леви, след като левицата толкова често е бъркала и всеки път, когато е вземала властта, това е завършвало зле? Какво е толкова привлекателно? От Френската революция господства идеята, че равенството е естествено състояние на човечеството, което обществото разваля. Щом няма Бог, няма цялостна религиозна визия, и трябва да се стремим да се върнем към това естествено състояние. Във всяка общност има хора, които искат да управляват и водят народа. В традиционните общности те го водеха към форма на трансцендентност. Но от Френската революция модерният интелектуалец е свещеник без Бог, който иска да води народа към неговото спасение - равенството.
- Как си обяснявате слепотата на левите интелектуалци спрямо комунизма?
- Ако влезете в това духовно състояние, вие ставате евангелист, човек, който води народа към неговото спасение чрез вас самия, защото спасението на света минава през спасението на аза - азът е много важен, като обект на боготворене, преди всичко при Сартр и прословутото му “за себе си”. Ужасите стават грешки, проблеми на актьорите и обстоятелствата, които не поставят под въпрос идеите. През 1989 г. всички смятаха, че моментът на истината най-накрая е дошъл и ние най-сетне ще приемем истината за човешката ситуация, например факта, че обществото се основата на свободата на сдружаване и следователно на пазарите, и че частната собственост е необходима. Но левицата изобрети нов език, именно чрез деконструкцията.
- Книгата ви отделя значително място на френските интелектуалци. Защо Франция създаде толкова много леви интелектуалци? Дали Англия е по-устойчива на марксизма и неговите превъплъщения?
- Има два аспекта. На първо място, според мен, особеното място, което заема литературната култура във Франция. Французите приемат книгите много сериозно. Философите, мислителите, писателите са много по-уважавани във Франция, отколкото другаде. Много френски интелектуалци имат голяма репутация в англоговорящия свят, докато нашите интелектуалци са покрити с прах създания, живеещи в развалини или библиотеки. Но това поставя по-широк въпрос, свързан с преобразяването на Франция по време на Френската революция.
Ние в Англия никога не сме се занимавали с масово прочистване и все още сме аристократична страна, въпреки реформите. Правим корекции, когато светът се променя, но не познаваме революционния плам. Социализмът у нас прие национална, британска форма на преразпределение на благата и печалбите към най-бедните, а не на всеобщо събаряне на предишния морален ред, каквото беше машината за безсмислици от 60-те г. с Алтюсер, Лакан и Дельоз. При вас всичко е по-екстремно.
- Модерната левица се стреми да разкрие механизмите на господство, които действат в обществото, и да извади наяве логиките на властта зад всяка институция. Откъде идва тази натрапчива мисъл за властта?
- Във всяка връзка има форма на власт. Властта никога не може да бъде разпределена поравно. С вас говорим по време на интервюто и между нас има форма на асиметрия. Но това не е важно. Да помислим за любовта. Без съмнение това е най-важното нещо на земята, начина, по който се спасяваме, това, заради което нашият живот си струва усилието. Но любовта е власт: властта на обичания над обичащия и обратното. Ние непрекъснато преговаряме, за да не ни потиска тази власт. Това може да се случи, има отношения на злоупотреба, но свеждането на тези отношения до власт, означава да изгубим от поглед нещата, които наистина имат значение.
И все пак, в едно съвременно състояние на ума, което води началото си от Фуко, властта става единственото важно нещо. Според Фуко всяка институция може да се сведе до властта, която упражнява. Фуко казва, че реалността на семейството е властта, упражнявана от родителите над децата, от съпруга над жената, и можем да изведем всичко от това. Но истината за семейството е другаде: властта е структурата, но любовта е нейната същност. Има систематично обръщане на същественото и случайното. Това преследване на властта се превръща в параноя, дори в конспиративна теория, когато зад всяка институция, от семейството до затвора, през приюта, виждаш знака за господство на буржоазията. Всяка норма става форма на власт, която трябва да бъде деконструирана.
Разпространението на хегелианството, особено от Кожев във френските университети след войната, породи мания към “отрицателното”, което е в сърцето на всяко нещо и трябва да бъде разтърсено, за да се ускори преобразяването на света. Това е идеята за Мефистотел във “Фауст”, за отрицателното като двигател на историята. Затова казвам, че има нещо мефистотелско във френската интелектуална левица. “Аз съм духът, който винаги отрича”. Френските интелектуалци винаги се определят срещу буржоазния ред.
- Защо левите интелектуалци мразят толкова “буржоата”?
- Само във Франция думата “буржоа” придоби почти метафизично значение. Флобер посвети жестоки страници на буржоата, а Маркс използва думата, за да обозначи собствениците на печалбата. Всичко това доведе до демонизиране не само на една социална класа, но и на всички “нормални” хора, които искат да се установят, да се оженят, да създадат семейство, да притежават малка къща, може би с малка градина за обработване. Всичко невинно и нормално стана подозрително, особено във Франция. Никой не възрази, показвайки красотата на буржоазния живот, като осъществена форма на човешко процъфтяване.
- Симон дьо Бовоар пишеше: “Истината е една, грешката е многократна. Не е случайно, че десницата изповядва плурализма”. Има ли проблем левицата с плурализма?
- Вляво има голям парадокс: моралният релативизъм се съчетава със сектантството. Всичко е относително, но е абсолютно вярно, че всичко е относително. И ако не сте съгласен с този постулат, вие сте в състояние на грях. Така можеш да завладееш територия, без да си даваш труда да се аргументираш. Зад релативизма се крие абсолютизъм. Всъщност те не мислят това, което казват, те мислят: “Всичко, което ВИЕ мислите, е относително”.
- Вие изобличавате прекалено систематичната критика на капитализма. Но не трябва ли консерваторът да се противопоставя на комерсиализирането на света?
- Аз съм консерватор, критик на консуматорското общество, материализма и фетишизацията на стоките. Но, за разлика от левицата, аз мисля, че това е част от човешката природа и не можем да го унищожим, а само да го контролираме, да му поставим граници и да го подчиним на по-висши цели. Голямата грешка на левицата е вярата, че когато нещо не ни харесва, можем да го премахнем. Не ни харесва собствеността, която води до злоупотреби: следователно трябва да я разрушим. Това поражда ГУЛАГ.
Не е възможно да избавим хората от желанието да консумират, защото на това желание се основава цялата икономика. Това, което трябва да направим, е разлика между нещата, които могат да бъдат пуснати на пазара, и тези, които трябва да останат извън него. Може да продаваш плода на своя труд, но не и децата, тялото си или секс. Има нещо правилно в лявата критика на консуматорското общество: че не всичко трябва да се третира като стока, че има неща, които имат вътреприсъщо достойнство. Много десни хора са съгласни с това. Само че левицата предлага като алтернатива на капитализма една утопия, която никога не идва, докато десницата вижда в наследството естествените укрепления срещу всемогъщия пазар. Левицата разрушава с прогресисткия си активизъм последните бариери, които все още се противопоставяха на пазара. Аз вярвам впрочем, че единствените опори, които ни позволяват да се противопоставим на материализма, са от духовен порядък.
- Бяхте назначен от британското правителство да ръководите комисия за красотата в английската архитектуа. Какво място заема красотата в разцеплението дясно-ляво?
- Мисля, че една определена левица е враждебна към красотата, когато тя е обикновена. Да се облечеш хубаво в неделя, да имаш хубави мебели, класически вкус - всичко това е подозрително. Чудовищните сгради с жилища на достъпни цени (HLM), които построиха почти навсякъде през ХХ век, са естетически бедствия, които произвеждат голяма социална и морална мизерия. Комфортът измести красотата, която не е количествено измерима. Еднообразието, продиктувана от централизаторската държава, понякога криеше негласно осъждане на буржоазната архитектура. Вече не наричат “буржоа”, а nimby (от Not In My Backyard - Не в моя заден двор) жителите, които отказват грозотата да се установи близо до дома им, с нюанс на презрение заради липсата им на саможертва в името на общия интерес.
Трудността от превръщането на въпроса за красотата в политическа програма, идва от това, че е трудно естетическата преценка да се обясни по чисто рационален начин и да влезе в обективна законодателна рамка. Съществува обаче консенсус по отношение на красотата: красотата на Париж е обект на единодушие, дори и да е била повредена от шепа идеолози.
Да вземем за пример центъра “Жорж Помпиду”, проектиран от Ричард Роджърс, ляв британски архитект, видял в разрушаването на древен парижки квартал осъществяване на желанието на Льо Корбюзие. Той създаде това парче абсурд, тази машина, пълна с цветни тръби, която никой не харесва, докато той самият, когото Тони Блеър направи лорд, живее в къща в джорджийски стил в защитен квартал на Лондон. Хубава алегория за левия интелектуалец.
Превод от френски: Галя Дачкова