Залужни: Не мислете, че Русия е загубила войната

Все по-голям брой западни анализатори твърдят, че Русия на практика е загубила войната. Те посочват успешните удари на Украйна по логистиката, атаките срещу критичната инфраструктура и постепенното отслабване на военната позиция на Русия като доказателство, че конфликтът наближава края си. Това е опасно погрешно тълкуване на войната, пише бившият главнокомандващ на украинската армия и настоящ посланик в Лондон Валерий Залужни в колонка в британския в. "Дейли Телеграф".

Такова търлкуване отразява тенденцията събитията да се интерпретират през призмата на отделни успехи на бойното поле, а не в контекста на по-широката стратегическа картина. Съвременната война вече не възнаграждава тактическите победи по начина, по който го е правила някога. Напредъкът в технологиите за безпилотни летателни апарати, възможностите за прецизни удари и наблюдението промениха бойното поле, като направиха решаващите пробиви изключително трудни и за двете страни. Това вече не е война на бързи маневри. Това е война на изтощение.

Всяко тактическо предимство вече се постига с изключително висока цена. Позициите могат да бъдат превзети, но удържането им, укрепването им и евакуацията на ранените става все по-трудно при постоянното наблюдение от дронове. Успехът на бойното поле се измерва в метри, а не в километри, и често на цена, която има малко общо със стратегическата му стойност.

Същото важи и отвъд фронтовата линия. Все по-ефективните удари на Украйна срещу руската логистика и критичната инфраструктура нанасят реални загуби на Москва. Но тези атаки са скъпи, технологично сложни и в крайна сметка водят до ответни действия. Русия запазва способността си да отвърне с равна или по-голяма сила. Нито една от страните не може да разчита на този вид военни действия, за да постигне решаващ стратегически резултат. Следователно на бойното поле се стигнало до нещо, близко до равновесие.

Русия не разполага с военния капацитет да завладее Украйна напълно. Също така Украйна понастоящем не разполага със средствата да освободи цялата окупирана територия само със сила. Военното равновесие се е превърнало в състояние на взаимно блокиране, а не на решителна победа.

Губи ли в такъв случай Русия? Ако критерият е дали Кремъл е постигнал първоначалните си политически цели, тогава очевидно не е. Но поражението изисква нещо повече от неуспех в постигането на първоначалните амбиции. Русия продължава да воюва, окупира значителна част от украинската територия и не показва намерение да сложи край на войната при условия, които биха се равнявали на признаване на поражение.

Украйна все още също не може да претендира за пълна победа. Киев попречи на Русия да постигне основните си цели и нанесе тежки щети на руската икономика и армия. Въпреки това страната остава силно зависима от западната финансова помощ, военното оборудване и технологичната подкрепа, като същевременно се сблъсква с нарастващ вътрешен натиск.

Москва разбира това. Нейната стратегия все повече се основава не на бързи настъпления, а на икономическото, военното и психологическото изтощаване на Украйна. Русия все още разполага с по-големи резерви от човешки ресурси и промишлен капацитет в няколко критични сектора, включително производството на балистични ракети. Само въздушната отбрана не може напълно да компенсира това предимство.

Другата решаваща променлива е международната подкрепа. Способността на Украйна да издържи войната зависи в голяма степен от продължителната подкрепа на нейните съюзници. В това отношение се наблюдават тревожни признаци на напрежение. Политическите промени във Вашингтон и продължаващите различия в Европа повдигат основателни въпроси дали днешното ниво на подкрепа може да бъде поддържано безкрайно.

Дипломатическите срещи на върха и внимателно режисираните прояви на солидарност имат символична стойност. Те не се превръщат непременно в устойчивото политическо единство, необходимо за продължителна конфронтация с Русия. Ето защо войната вече не може да се оценява предимно според движението по фронта.

Линията на контакт остава важна от военна гледна точка, особено при евентуално бъдещо териториално уреждане, но вече не е единственият определящ фактор за стратегическия успех. Конфликтът се разшири до съперничество в областта на логистиката, промишления капацитет, критичната инфраструктура, противовъздушната отбрана и, в крайна сметка, устойчивостта на обществото.

Дори самата територия се превърна в по-сложна концепция, отколкото беше в ранните етапи на инвазията. Сухопътният коридор, свързващ Русия с Крим, някога изглеждаше като една от най-значимите стратегически придобивки на Москва. Развитието обаче на способностите за удари на далечно разстояние и воденето на война с дронове постепенно подкопава неговата стойност. Непрекъснатите атаки по маршрутите за снабдяване покрай Азовско море засилиха логистичния натиск върху Крим и повдигнаха сериозни въпроси относно дългосрочната устойчивост на руския контрол. Недостигът на гориво и прекъсванията в доставките за гражданското население показват, че физическата окупация вече не гарантира стратегическа сигурност.

Този натиск укрепва позицията на Украйна във всякакви бъдещи преговори. Но те не елиминират рисковете, пред които е изправена самата Украйна. Руските удари срещу украински градове и критична инфраструктура ще продължат, което прави инвестициите във въздушната отбрана и устойчивостта на гражданското население също толкова важни, колкото и успехът на фронта.

Войните на изтощение не раждат ясни победители в конвенционалния смисъл. Те се решават от издръжливостта. Решаващият въпрос не е кой ще превземе следващото село или ще унищожи следващия склад за боеприпаси. А кое общество може да продължи да понася икономическата, военната и психологическата тежест на един продължителен конфликт, като същевременно поддържа международната подкрепа, необходима за неговото продължаване.

Именно това, а не някакъв отделен тактически успех, ще определи как и кога ще приключи тази война. Твърде много анализатори продължават да се фокусират върху ежедневните промени на фронтовата линия. Те рискуват да пропуснат по-широката стратегическа реалност.

В търсенето на край на войната разговорът отново се връща към НАТО. Украйна има всички основания да оцени подкрепата, която членовете на НАТО са оказали и продължават да оказват. Но уважението към алианса не бива да пречи на честната оценка на неговите недостатъци. Войната в Украйна постави неудобни въпроси за това дали НАТО е подготвен за конфликтите на 21-ви век. Основният проблем не е просто във военния капацитет. Той е в стратегическата култура.

НАТО беше създаден в разгара на Студената война, когато основната му цел беше да възпира Съветския съюз, като същевременно предотвратява пряка конфронтация между ядрените сили. Избягването на ескалация се превърна в организиращия принцип на алианса. Този начин на мислене остава дълбоко вкоренен и днес.

Алиансът остава незаменим. Но институциите, създадени за една епоха, не могат да приемат, че автоматично са подходящи за друга. Характерът на войната се е променил драстично. Технологията на дроновете, прецизните удари, кибервойната и бързото темпо на технологичните иновации изискват различен подход към възпирането и колективната отбрана. Архитектурата на сигурността, изградена предимно около управлението на кризи, а не около формирането на резултати, рискува да изостане от реалностите на съвременния конфликт.

Бъдещата сигурност на Европа в крайна сметка ще зависи не само от онези, които са готови да се защитят, но и от онези, които са готови да поведат по пътя към нова стратегическа визия за континента. Украйна доказа, че е готова да направи първото. Въпросът, на който все още няма отговор, е кой е готов да направи второто.

Източник: Dnes.Dir.Bg