- Автор: Георги Георгиев
- 16 Юни 2026
- 2527
- 0
Преди още да започне войната в Украйна, Западът сочеше фигурата на Путин като главен виновник за възникналата криза в региона. След 24 февруари 2022 г. това обвинение прерасна в истерия. И след като достигна максималните си измерения, то видимо започна да губи своята енергия. След срещата край Анкоридж настъпи известно движение в обратна посока. Руският президент продължи да бъде олицетворение на злото, но зло, с което ще трябва да се постигне разбирателство.
След като стратегията с демонизирането пропадна, сега отчетливо се забелязва друга тенденция и тя е Путин да бъде изобразяван като слаб лидер. Невъзможността на руската армия вече пета година да извоюва решителна победа на бойното поле все повече се обяснява с фигурата на нейния главнокомандващ, който е поставен в патова ситуация и на военния, и на дипломатическия фронт. Но се забравя, че безизходицата не е само предвестник на поражението, тя представлява и импулс за крайни действия.
Прави впечатление, че обвиненията към Путин относно начина, по който води войната, са плод не само на западния наратив, но и на вътрешноруски настроения. И ако руският президент можеше свободно да игнорира образа си на злодей, то подриването на репутацията му като върховен главнокомандващ може да се окаже гибелно. Военният неуспех е способен да обезцени и най-големия политически капитал, който един държавник е трупал с десетилетия.
Симбиозата между порасналия капацитет на Украйна да нанася болезнени удари по руския тил и все по-прозиращото недоволство на руската общественост от хода на войната може да се окаже, че представлява нов етап от войната, чиито характеристики все още не могат да бъдат дефинирани.
На първо място поради невъзможността да се установи прагът на търпимост на руското общество към военните неволи. Ние сме свидетели как вече пет години украинците се примиряват с всички трудности и жертви и няма причина да смятаме, че руснаците няма да демонстрират същото търпение. А Западът и Киев залагат точно на обратното – че ударите в тила ще предизвикат, ако не паника, поне силно недоволство, което ще принуди Путин да търси мир на всяка цена.
Това засега е по-скоро химера, една от многото, на които се гради западната политика спрямо Русия. И обяснява нейния провал. Само като пример трябва да се посочи политиката на налагане на икономически санкции срещу Руската федерация. След като за пет години ЕС изработи 20 санкционни пакета, руската икономика спадна с 1,2% през 2022 г. и показа ръст през следващите три години: с 4,1% през 2023 г., с 4,3% през 2024 г. и с 1,2% през 2025 г. За същия период германската икономика имаше ръст през 2022 и 2025 г. съответно от 1,8% и 0,2%, и спад през 2023–2024 г. от 0,9% и 0,5%. Вследствие на което, по отношение на БВП (ППС), Русия изпревари Германия и се превърна в най-голямата европейска икономика.
Проблемът е, че драстичното разминаване между цели и последствия не е само индикатор за неефективност, но генерира огромен риск за глобалната сигурност. Когато преследваш амбициозни цели, а получаваш обратните резултати и не коригираш нищо в поведението си, това е рецепта за катастрофа. И поражда съмнението, че стремежът да се нанесе контролирано поражение на Русия може да доведе до неконтролируема ескалация на конфликта. В състояние ли е някой на Запад да определи вероятността Москва да капитулира, без да е вкарала в боя най-силното си оръжие – ядреното?
Точно загубата на конвенционалните предимства на Русия представлява огромен глобален риск. А това е процес, който тече от началото на конфликта. Ако през 2022 г. Москва можеше да нанася безнаказано масирани удари по цялата територия на Украйна, колкото повече време изминаваше, толкова повече се разширяваха способностите на Украйна да атакува руския тил, стигайки чак до Урал. От началото на годината украинците поразиха ключови обекти от руската петролна и военна промишленост, транспортната и комуникационната инфраструктура, което създаде видими трудности по отношение на снабдяването на гражданите с горива и достъпа до Кримския полуостров.
Което няма как да не поражда недоволство в руското общество. Засега не толкова поради директния ефект, който войната оказва върху масовия гражданин, колкото от засилващото се усещане за военна безизходица. И Русия няма да е Русия, ако не постави изконния си въпрос – кой е виновен. До момента Путин показа виртуозно майсторство, за да не попадне в образа на главния заподозрян.
А следите водят основно към него. На гърба си той носи отговорността за няколко грандиозни провала, които решаващо повлияха на хода на войната. Те са:
1. Отговорността за самото започване на т.нар. Специална военна операция. То бе взето лично от него, като се пренебрегна мнението на останалите силови институции. Това добре се видя от телевизионните кадри от съвещанието на Съвета за сигурност, където външният министър Лавров изглеждаше стъписан, шефът на разузнаването Наришкин възприе доводите за започване на войната с думите: „Добре, щом вие така сте решили“, а останалите членове на съвета също мънкаха притеснено.
2. Подцени характера на войната срещу Украйна. Вместо блицкриг се стигна до тежки и кръвопролитни бойни действия, които все още не е ясно как ще се развият.
3. Подцени заплахата от западните санкции и остави руски ценни книжа на стойност 350 млрд. долара да бъдат замразени в Европа и САЩ.
4. Остави се да бъде подведен с т.нар. Истанбулски преговори и руската армия бе принудена да бездейства повече от месец в покрайнините на Киев, време, през което украинците се мобилизираха, съсредоточиха и преминаха в контранастъпление, което принуди руснаците да търсят спасение на територията на Беларус. Това беше моментът, който промени драстично целия ход на войната.
5. Забави провеждането на частична мобилизация с повече от половин година, което постави руската армия в крайно опасното положение да води бойни действия с един многократно превъзхождащ я противник. Не бе създаден и стратегически резерв, което ясно се видя при Бунта на Пригожин, когато подразделенията му, без да срещнат съпротива, достигнаха почти до Москва.
6. Путин не изгради в началото на войната централизирано командване, а остави множество военизирани структури да водят войната всеки за себе си. Това бяха Министерството на отбраната, Федералната гвардия, частите на Кадиров, тези на Пригожин и местните сепаратисти. Което неминуемо породи взаимни търкания, от което произлезе и самият метеж на Пригожин. И ако последният не бе убеден (излъган) да прекрати действията си, бегла ни е фантазията какво можеше да се случи.
7. Така и не превърна войната в централен приоритет на държавата. Преди няколко години Путин изпусна фразата, че страната му още не е започнала да воюва сериозно и това продължава да бъде в сила. При положение че разполага с около 20 млн. души военно обучен резерв, а оперира на фронта само със 700 000 военни, означава, че има нещо, което е по-важно за Путин от изхода на войната. А това е стремежът му да предпази руснаците от ефектите на конфликта. Тук е и една от най-слабите му позиции, защото след пет години окопна война няма как да не се появят умора и изнервяне сред населението, а като добавим преките и косвените последици, няма как да се запази рязкото разделение между мирния живот и този на фронта.
8. Не може да даде никакъв отпор на арестуването на руски петролни танкери от страна на държави – членки на НАТО. Което първо рефлектира върху приходите от износ на енергийни ресурси и второ представлява по същество блокада на руските морски граници.
Всичко това може да радва Запада, че е намерил подход да „вари руската жаба“, но комбинацията от все по-нарастваща западна самоувереност, украинска настъпателна мощ и потребността на Путин да се реабилитира във военен план отваря опциите за прерастване на регионалния конфликт в глобален сблъсък.
Да не забравяме, че руският президент вече използва плавната ескалация като фон за предприемане на решителни действия. Така започна войната в Украйна. В началото на 2022 г., без да се е случило нещо извънредно, Москва започна видима подготовка за война и концентрира армията си на границата с Украйна. Като едновременно постави неизпълними искания НАТО да изтегли военната си инфраструктура от Източна Европа. И точно отказът на Запада бе използван като причина за стартиране на инвазията.
Сега може да се случи обратното. Липсата на дипломатически пробив около Украйна да послужи като повод за директна конфронтация с НАТО. Ако преди пет години, започвайки войната, Путин просто отговори на очакванията на широката руска общественост, сега същата тази общественост копнее за сблъсък с покровителите и спонсорите на Украйна. И Путин може да се реши да изпълни още един път нейните желания.
Свързан текст: Путин разруши западния монопол върху силата и откри сезон на конфликти
