Фактът, че до балотажа не достигна нито един от кандидатите на двете големи партии, управлявали досега Франция, е пълно отхвърляне на националния елит на Франция. Марин льо Пен от Националния фронт (НФ) се класира на второ място с 21,5% от гласовете след първия Еманюел Макрон от новата партия „Напред!“(En Marche!, EM) с 23.8%.
Макрон е силен фаворит за 7 май. Както Франсоа Фийон от републиканците, който получи 20%, така и Беноа Амон от социалистите, който получи по-малко от 7%, призоваха своите поддръжници да спасят Франция, като подкрепят Макрон.
Застрашително за отношенията със САЩ, 61 процента от френските гласоподаватели избраха Льо Пен, Фийон или радикалния социалист Жан-Люк Меленшон. Всички предпочитат по-свободни връзки с Америка и подобряване на отношенията с Русия на Владимир Путин.
Льо Пен трябва да покори Еверест, за да спечели, но е ясно, че тя е фаворитът на руския президент, а може би и на президента на САЩ. Миналата седмица Доналд Тръмп заяви: "Тя е най-силната по границите, тя е най-силната в това, което вече се случва във Франция. ... Който е най-твърд срещу радикалния ислямски тероризъм, който е най-твърд по границите, той ще се справи добре на изборите".
Като индикатор на историческите тенденции във Франция, изглежда вероятно Льо Пен да спечели два пъти повече от 18-те процента на баща си, Жан-Мари льо Пен през 2002 г., когато загуби на балотажа от Жак Ширак.
Кампанията между първия тур и 7 май обаче може да превърне състезанието "Тръмп-Клинтън" като олицетворение на демократичното благоприличие. Не само, че разликите между кандидатите са силни, Льо Пен има стимул да атакува, за да затвърди базата си и да послужи като пророчество за бъдещия провал на правителството на Макрон.
А Макрон е уязвим. Той спечели, защото е свеж, млад, на 39 години и се е харесал на френската младеж като анти-льопенист. Олицетворение на Робърт Редфорд в "Кандидатът". Но зад него няма утвърдена партия, която да поеме правителството, а той е бивш банкер на Ротшилд в популистка обстановка, където банкерите са добре дошли като мениджъри на хедж фондове на митинг на Бърни Сандърс.
Той е проевропейски настроен, за отворени граници на ЕС, приветства новите имигранти и допуска, че актовете на ислямския тероризъм може би са цената, която Франция трябва да плати за мултиетническо и мултикултурно общество.
Макрон беше министър на икономиката за една година по време на президента Франсоа Оланд, който управляваше при 10% безработица и един от най-анемичните темпове на растеж в целия Европейски съюз. Той предлага намаляване на корпоративните данъци, съкращаване на държавната администрация, която гълта 56% от БВП, и се представя като "президент на патриотите, готови да се изправят пред заплахата на националистите". Кампанията му е толкова "ние срещу тях", колкото и на Льо Пен. А ентусиазмът на елита от Макрон се обяснява не толкова с очакване за бъдещо величие, колкото с отчайващата надежда, че той може да спаси френския елит от ужасната перспектива на Марин.
Но ако Макрон е настоящето, кой е собственикът на бъдещето? В Европа, както и във Франция, лавоцентристките и дясноцентристки партии, пребивавали на сцената след Втората световна война, изглежда се изпразват като умиращи църкви. Ентусиазмът и енергията изглежда са в новите партии отляво и отдясно, в отцепничеството и национализма.
Проблемът на тези, които вярват, че популистките движения в Европа са прехвърлили апогея си след загуби в Холандия, Австрия, а скоро и във Франция и които вярват, че треската е победена, е там, че причините за недоволството, което пораждат тези партии, стават все по-силни.
Кои са тези причини? Нарастващото желание на народите да възвърнат националния си суверенитет и идентичност и да знаят кои са. А заплахите за етническата и националната идентичност не намаляват, а се увеличават. Притокът на бежанци от Близкия изток и Африка не намалява. Седмично четем за стотици удавници в опит да се доберат до Европа. Други хиляди успяват.
Но асимилацията на народите от Третия свят в Европа не върви. Изглежда, че е спряла. Мюсюлмани от второ поколение, които са преживели целия си живот в Европа, се превръщат в самоубийствени атентатори и терористи. Преди 15 години „Ал Кайда“ изглеждаше затворена в Афганистан. Сега тя е в целия Близък изток, подобно на „Ислямска държава“(ИД), а призивите към ислямистите в Европа да убиват европейците заливат социалните медии.
Тъй като броят на родените в Европа европейци постепенно намалява заради ниска раждаемост, ще станат ли застаряващите европейци по-великодушни спрямо бедните новодошли, които не говорят националния език и не се интегрират в националната култура, но консумират ползите от това?
Ако днес в Европа се проведе референдум по въпроса дали масовата миграция от бившите европейски колонии са направили Европа по-щастливо и по-добро място за живеене през последните десетилетия, какво ли ще покажат резултатие? И дали Макрон, вместо олицетворение на бъдещето, няма да се окаже един от последните политици на вчерашния ден?
Пат Бюканън е известен американски консервативен политик и коментатор. Бил е съветник на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън. През 1992 и 1996 г. участва в надпреварата за избора на кандидат-президент на Републиканската партия. Бюканън е автор на книгата "Самоубийството на свръхсилата: ще оцелее ли Америка до 2025?".
http://www.bgnes.com/sviat/evropa/4505482/