- Автор: Гласове
- 15 Фев 2025
- 8168
- 48
Автор: Тончо Краевски за "Гласове"
Есето ми от миналата събота повдигна много въпроси в коментарната секция. Имам терариум, а не аквариум, г-н Христов. Благодарности за рецензията, доц. Карачибук; никак не изключвам възможността да сте наистина доцент.
Много от читателите се оплакаха от употребата на чужди думи. Затова потърсих най-удачния превод на вайб и го намерих в съветския политически речник, разбира се: конюнктура. Осъзнавам, че терминологичните реликви, оставени от предишни господари, звучат естествено по-дисидентски за ушите на мнозинството (аз дори съм си сложил ген. Владимир Стойчев за ФБ профилна снимка), именно понеже конюнктурата се е изменила.
Думата има две главни употреби със сходно значение. Първата употреба (и по-старата) е в икономически контекст, там конъюнктура означава преобладаващи условия на пазара или икономическа структура (на фр. conjoncture, на нем. Konjunktur, на итал. congiuntura) Втората употреба е политическа и означава да си в линията на партията, т.е. да се съобразяваш с дневния ред и да преразказваш официалните тези “със свои думи”, както казват учителките.
Както виждате, и двете употреби предполагат някаква структура, в която има съподчинителни връзки (от лат. coniungere - свързвам, обвързвам) и може да се управлява. Тази дума се е ползвала (и още се ползва в страни като нашата), за да изрази уж същото явление като вайб - промяната в конюнктурата е промяна в преобладаващите условия - само че имплицитната социална система е друга.
Конюнктурата е йерархично взаимоотношение, което регулира командни икономики и класически държавни бюрокрации. В глобалната финансиализирана икономика, която след края на Студената война нахлу и по нашите краища, работите не функционират точно така - питайте Жан Виденов, който изпати от това неразбиране. Естествено, далеч съм от мисълта, че се регулират от невидими и неутрални ръце - финансовата система също има свое планиране и свое администриране, колкото и децентрализирано и спонтанно адаптивно да е то. Само че, когато имаш една система, която е напомпана с кредит, времето тече по друг начин, парите идват от бъдещето, а не от миналото.
От първостепенна важност е какво обещаваш (като компания или като държава), какви са перспективите и доколко твоите кредитори вярват в светлото ти бъдеще. Най-добрият начин, по който мога да го илюстрирам e с тази компания, която подготвя строителни технологии за Марс. Това е инвестиция в потребности, които още не са възникнали, но кредиторите на такива стартъпи вярват, че си заслужава да заложат пари на това. Тук играят, разбира се, експертни оценки и прогнози, но доминиращият фактор е ирационален.
Ние живеем в среда, която се управлява повече от интуиция, отколкото от прогноза; паричните потоци се ориентират според колективния ентусиазъм на много играчи, които не са обвързани конюнктурно. Макар че действията им изглеждат планирани в ретроспекция, това може да е просто един успешен от 1000 проекта, като другите 999 обикновено се провалят в предвиждането на бъдещето и вие обикновено не чувате за тях. Ето това е вайб. Той е специфично американски феномен в специфичен исторически контекст и се различава съществено от европейската конъюнктура/Konjunktur/conjoncture. Конюнктурата е управленски консенсус за строене на определено бъдеще, докато вайбът е конюнктура, която пристига от бъдещето. Той не се решава, а се долавя.
И тук идваме до спора ми с моя онлайн приятел Raskolnikolov, който е написал свойствено сардонично есе на блога си Просто Приказки в отговор на съботния ми текст в "Гласове". За онези от вас, които ще направят грешката да не го прочетат, опитвам се да обобщя аргументите му почтено:
- ние всички продължаваме да сме американски поданици и при смяната на вайба си оставаме поданици, които консумират вторично американска политика;
- в България политика не се практикува, както и в обезобразената от американизъм Европа, така че ако просто се присламчим към американския вайб и пазаруваме идеите си от американската втора употреба, ще заприличаме просто на Дайнов на своето поколение;
- “Vibe shift-ът в Европа е промяна в условията на подчинението, но не и в истинността на това подчинение” и затова сравненията на САЩ с СССР бяха прибързани и грешни, не идва разпускане на системата, а нов окупационен режим от вида на операция Гладио.
Е, тук нямаме никакъв спор. Ако има правилна аналогия със СССР, ние по-скоро се намираме във времето на Пражката пролет, отколкото на перестройката. Либерализация - да, но само в такта на Вашингтон, но не и на своя глава.
Двете тенденции на Америка, както и при древните ахейци, са съответно ахиловата (доминация по природа) и агамемноновата (доминация по чин). Едната отстъпва в момента, но не за да ни освободи, а само за да разкрие, че ние сме не по-малко под американска власт сега, когато се дебюрократизира надмощието: дори напротив, то ще стане в някои отношение още по-тежко. Т. нар. soft power са всъщност ръкавиците на това надмощие. Спирайки финансирането на меката сила, Америка не се отказва от инструменти за влияние, просто си сваля ръкавиците. Но промяната във формата не е маловажна. Стилът на превъзходството може да бъде и корумпиращ, и възпитателен.
Досегашната система на мека сила беше твърде удобна за Европа и България, защото ни позволяваше да цоцаме облагите на една финансова система, направена да ни субсидира за сметка на някои щати на Америка, които пострадаха след 89-та година не по-малко от Враца и Плевен например, и всичко това докато заблуждаваме себе си и американците, че правим нещо важно.
Според Кисинджър (също имигрант от Европа) това трябваше да бъде един блестящ утопичен социален модел - витрината на западната цивилизация, която Америка да поддържа за престиж. И наистина имаше момент, в който “Европа” (както отбелязва правилно Raskolnikolov, Европа е американски термин) беше вайб, т.е. беше стартъп, в който се инвестираше безрезервно. Този момент просто отмина. Европейският съюз изглежда като еволюционна задънена улица, подобно на “Конкорд”, френско-британският авио-проект, който можеше да лети за три часа през Атлантика и да ни сближи още повече с Америка, но в крайна сметка се оказа непрактичен и скъп. Сега Европа е смачкана между Русия, която си иска новата архитектура на сигурността, и Америка, която си иска новата финансова система. Общото между Америка и Русия е, че и двете презират Европа и смятат, че тя консумира привилегии от 19 век, които отдавна не заслужава.
Смяната на вайба оттатък Океана за мен е начатък на надежда, че нещо може да се промени за добро на Стария континент. Само по себе си вдигането на артрозното коляно на колективната Урсула от вратовете ни е повод за радост. Ликвидирането на илюзиите, в които живеехме, ще бъде болезнено, но май няма да ни унищожи в съкратени срокове, така че може да отключи оздравителни процеси. Първият оздравителен процес е демонтирането на конюнктурното мислене, на идеята за успех чрез присламчване и потребление на американизъм. Впрочем, дивото третосветническото отричане на Америка също е задънена улица, пълна с н*гри в тъмна нощ.
Конюнктурното мислене е свойствено и България, която пък пазарува трета употреба от Брюксел. Харесва ми трактовката от един предишен текст на Raskolnikolov, че България вече е станала по-западна, отколкото си даваме сметка. Наистина Западът се измени коренно през годините на нашия флирт с него. През 90-те ние бяхме младо неопитно славянско момиче, каквито ги има много в порно клиповете от тогава; започнахме да date-ваме (съжалявам, но в европейската романтична култура няма еквивалентна дума за американския oбичай dating) възрастен, успешен и солиден мъж - да го наречем Брус Дженър - който трябваше да ни осигури нормален живот, но докато връзката стане сериозна и се оженим, той реши на стари години да започне джендър транзишън в жена и ни помоли да го наричаме Кейтлин. Сега тамън да се осеферим и пак се завъртя палачинката, започна детранзишън.
Но такава е нелепата съдба, която е застигнала България - да се закачва като вагон зад международни конюнктурни локомотиви - и това е поне от подписването Тристранния пакт насам. То е хем васална зависимост, хем промислена стратегия за оцеляване. България е ремарке и политическата борба у нас е мазен пехливанлък за съмнителната чест да въртиш бутафорния волан на ремаркето и да се правиш на много ербап шофьор, докато се молиш наум германския/руския/американския тираджия да не взима резки завои и да не ти отпуска въжето, за да не се размажеш в някой дирек. В тази игра по дефиниция няма никакъв сериозен залог, освен собствено-битовия; националният интерес не е дори на масата, той е входната такса, за да играеш. Затова и политиката у нас е пълна с дребнодушни нарциси, хазартно зависими, алкохолици и наркомани. Стигат само двама-трима като Пеевски и Борисов, които са покорили по-ниските си страсти, за да властват върху комуната, разпределяйки всекиму според потребностите. Скоро обаче ще се разбере, че закачането за конюнктурен локомотив не е работещо решение, защото конюнктура в стария смисъл на думата просто няма.
Аз не съм срещу адаптацията и озападняването, напротив, аз се опасявам, че те се правят бавно и некадърно. Не става нито с консумиране на втора-трета употреба американизъм, нито със заравяне на глава в пясъка на антиамериканизма (който също е американски). Трябва да посееш и отгледаш домашна Америка. Това означава да скъсаш с предразсъдъците си, а на Балканите и в Европа имаме много такива. Означава да допуснеш вътрешна разнородност почти до предела гражданската война. Да научиш изкуството на забравянето, да махнеш тежестта на бумагите от гърдите на духа. Според Ницше това е умение на господарите.
В марксистката теория базата (икономическата структура) предопределя надстройката (културната суперструктура). Решава партията да строи заводи и поетите започват да пишат заводски стихотворения. Материалните условия са конъюнктурообразующие факторы. В днешния свят, който се направлява според вайб, а не според конюнктура, ми се струва че е валидно точно обратното - надстройката предопределя базата и културата е не по-малко конюнктурообразуваща за икономиката. Проектите на Илон Мъск не просто идват от любимите му научнофантастични филми и комикси; те вероятно нямаше да бъдат толкова смело подкрепени финансово от инвеститорите, ако научната фантастика не беше формирала съзнанието на хората толкова дълбоко. Освен ако Европа не е напусната завинаги от своето въображение, няма нищо невъзможно и необратимо. Засега е напусната от смелостта си, но и това ще се промени по външни причини.
Raskolnikolov завършва на ницшеанска нота и говори за утвърждаване на живота, дори на животинската радост от него. Отново от ницшеанска гледна точка обаче, оптимизмът всъщност никога не е консистентен с разумността. В повечето случаи едно стратегическо самозаблуждение е необходимо на духа, за да се излекува от депресия. Лъжата, по парадокс, подкрепя живота повече от нефилтрираната истина. Какъв живот ще е това, достопаметен или за живуркане, зависи от стила на лъгането - какво ще разкрием и какво ще затаим.
