Един от най-великите завършеци на концерт в историята. Тези 2 минути абсолютна тишина след края са вълшебни. Клаудио Абадо дирижира Девета симфония от Малер на фестивала в Люцерн през 2008 г.
Спокойствие в абсолютна форма... Като космическа вечност... Като повърхността на пещерно езеро... Като отвъд живота...
Харесах Дачков още на времето, когато в някакво свое предаване по телевизията (вече не помня коя), винаги завършваше с изпълнение на класическа пиеса от голям изпълнител. Така открих за себе си сонатите на Скарлати 1тогава изпълнени от Хоровиц).
Хоровиц е гениален, но в неговия Скарлати като че ли има малко Шопен. Магията на Доменико е в клавесина.
Красив, затрожващ, запис, отразил даващия се в тъга в тъга диригент. Тогава Абадо е на близо 75. Усеща се умората му от живота и предчуствието за наближаващия край. Всички това е проникнато и от скръб от непрежалимата му скорошна загуба по неговия другар - пекинеза Саша. Абадо с лекота интерпретира скърбното посланието на Малер закодирано във финала на 9-ата му симфония - сълзи, отчаяние и безутешна мирова скърб. В спомените си диригентът споделя, че унесът му навярно е щял да разтегне финала до разсъмване. Възпрян е бил няколко цигуралки - кърмачки, които е трябвало да се приберат за да нахранят малките си свидни рожби. Апропо, в 9-тата симфония на Малер се прокрадват множество секвенции от написания пет години преди това цикъл "Песни за мъртвите деца". Друго интересно обстоятелство от този запис е че Абадо дирижира с любимия си 36 сантиметров палисандров батон, с който е погребан по-късно в Болоня.
