- Автор: Гласове
- 18 Март 2024
- 2161
- 11
автор: Лора Асенова
Следвайте "Гласове" в Телеграм
“Точно това отчуждение на човека от човека, тази голяма тема още от Достоевски – щом нямаш Бог, всичко ти е позволено и човекът започва да се има за човеко-Бог и ужасните последствия от всичко това - личната му разруха и причиненото нещастия на ближните, това са съвършено остри проблеми днес. Чехов не щади персонажите си. Той не ги разглежда като жертви, точно защото в живота и мисленето си настоява, че случващото се с теб зависи от теб в срока, в който ти е даден от Бог. Винаги можеш нещо да направиш, а не непрекъснато да се вайкаш, че едно намерение си имал, а се е получило обратното. Това е код на екзистенциализма. Целият ХХ век пише върху тази голяма тема – разминаването между намеренията и резултата. Бекет също – за абсурда на съществуването и какво иска от себе си човекът. Проследява безсилието на ума, въпреки че има памет, може да няма сили да промени нещо в живеенето”, казва проф. Маргарита Младенова пред "Гласове"
В едно време, в което останахме без Патриарх на Българската църква, някак си започнахме да усещаме не само, че сме останали без глава на тази важна институция, а май сме позабравили връзката ни с Бога и изобщо сме готови да останем без Бог, без баща, без родина. Готови сме да се отчуждим от всичко и от всички в своята самостоятелност, която често е безсмислена. Рубриката ни е за култура и ще насоча тази посока на мислене към театъра. Той изследва душата ни и проблемите, които ни занимават в нея. А тези дни излезе премиерата на спектакъла "ПлатонOFF" по пиесата "Безотцовщина" на Чехов в театрална работилница "Сфумато". Именно това пространство си е поставило много сериозна и отговорна задача да бъде лаборатория, в която да са изложени на изпитание възможностите и дълбочините на театъра и препратките му към човека и начина ни на живеене. Затова и тази седмица реших да разговарям с проф. Маргарита Младенова, предподавател в НАТФИЗ и съосновател заедно с проф. Иван Добчев на театралната работилница "Сфумато".
- Последната постановка, която представяте, е на автор, с чието произведение поставяте началото на "Сфумато", а за него самия това е първата му пиеса. Може ли да се каже, че Чехов е оставил голяма следа във Вашия професионален път?
- Определено. Ние започнахме с „Чайка“ навремето. Тогава НДК за една година беше първият дом на "Сфумато". Това беше инфарктна година – 1989. Спомням си, че в деня на премиерата получихме съобщение, че в Букурещ са убити Чаушеску и жена му. Това бяха размирни години и ние неслучайно започнахме именно с Чехов. Той е програмният ни автор, защото ние наистина гледаме на театъра като на човекознание. За нас това е форум за поставяне на сериозни и наболели проблеми. Нашият театър се вглежда в човека, какво се случва с него, с един доста жесток, бих казала лекарски поглед. После, когато бяхме на четвъртия етаж в Народния театър, след това и в Европа, минахме през всички пиеси на Чехов. И на много места по света сме ги показвали. Правили сме "Вишнева градина", „Три сестри“, „Вуйчо Ваньо“, един куп ателиета по Чехов и дори върху писмата му. Последната ни идея да направим ателие по негови чернови извади от неговата работа страници и фрагменти, хвърлени в кошчето, от които той сам се е отказвал или театърът го е отказвал, но там има бисери. Има парчета живот в неговата поетика, от които живият театър има какво да прави, не просто за да се рови сладострастно в боклука, а защото там има заровени съкровища. Решихме да стъпим на пиеса без заглавие или както е известна иначе - „Безотцовщина“.
"Платонoff" - Александър Тонев, Биляна Георгиева; фотография: Яна Лозева
Ние я нарекохме „Платонoff“ точно заради това off, защото темата е как на младите си години ти се каниш да бъдеш втори Байрон, Христофор Колумб и само 5-6 години след това си просто един провинциален даскал, както казва самият Чехов. Къде е онази енергия, къде останаха големите проекти за живота ти? Защо се смалява човекът в хода на живеенето? И неговите герои не губят памет за това какво са искали да бъдат и затова терзанията им стават още по-големи, но това не ги прави по-активни и действени. Той прави портрет на тогавашния модерен човек, който е валиден за всички ни. Искаме нещо, което не постигаме, защо не го постигаме? Контекстът ли винаги ни е крив? Сами ли сме си виновни? Според мен Чехов иска нещо от човека – настоява да се надмогнеш, да водиш своята битка, да се съпротивляваш. Някак си той не може да прости слабостта на интелигенцията повече да иска отколкото да може.
"Платонoff" - Лора Тенчева; фотография: Яна Лозева
Решихме да се върнем на тази негова първоматерия. Той пише тези 250 страници едва 18-годишен, но с огромен заряд и това си личи, защото е писано на един дъх, без чернови, без редакции. Просто една творческа искра го е водела. И нашето завръщане към неговото начало в нашата Чехова експедиция е една вироглава идея, която се радвам, че настояхме да се случи. Ние продължаваме да се инатим, защото имаме доказателства за смисъла, иначе не знам дали и ние щяхме да издържим. През декември направихме едно ателие, ателиетата са най-точният модел съответен на "Сфумато" и, ако контекстът ни разрешаваше, ние щяхме да правим само ателиета и да ги показваме. Та, за него се записаха да участват 90 актьори. Ние очаквахме 30-40. И от първия до последния ден с надемпирика, с разговори, с четения, още преди да започнем бяхме обявили фрагментите от „Безотцовщина“, с които ще работим, и тези хора ги бяха обикнали пасажите. Появиха се страшно много идеи, имаше актьори от цялата страна, беше изключително ателие. Оттам събрахме участниците, ние нямаме щатна трупа, ние си избираме кръга от хора, с които да продължим процеса от ателиетата. Това е най-чистият начин да се сформира екип. След това преминахме към драматургичното писане, към създаването на нашата версия и февруари бяхме готови да го поставим на сцена. Екипът ни е чудесен, енергията ни е като за световно. Процесът по създаването на спектакъла беше много тежък и защото трябваше да избродираме програма, в която да успеят да се впишат всички, а и да не страда интензивността на репетицията, която ни е в култ, откакто сме създали "Сфумато". Нашето усещане е, че създадохме един много жив и много различен от предишните ни Чехов спектакли. Малко по-близък до наивитета на Гогол и до неговата спонтанност, доста по-трагифарсов, отколкото чисто драматичен. Животът в пиесата се разглежда като неизбежен провал и защо това се допуска? Този млад Чехов като че ли наистина е усещал, че няма много време пред себе си, защото в ембрионален вид се съдържат всичките му сюжети и образи на последвалата му голяма драматургия. Това е феноменално. Изключителна способност да провидиш докъде може да стигне театърът, за какво служи театърът. Той е голям театрален реформатор, техниките му на писане, паузите му, скачването на фрагментите. Това е едно изпреварващо времето си драматургично писане, което показва гениалния творчески импулс на автора. А ние намираме изказ на това, като придаваме материя на текста.
"Платонoff" - Марин Джишев; фотография: Яна Лозева
- Винаги големите произведения на класическите автори са безвременни, защото могат да се отнесат към всяка епоха, именно защото са открили процеси в човешкото съзнание и поведение, които са вечни и изконни. Но именно днес ми звучи много актуално да си припомним произведение, което ни връща към темата за това как сме останали без отец, без Бог, без родина. Искаме да сме сами и самостоятелни във всичко, изгубили сме връзките си със света. Отричаме се от всичко, сами сме уж най-велики, а пък после – май не се оказва така.
- Точно това отчуждение на човека от човека, тази голяма тема още от Достоевски – щом нямаш Бог, всичко ти е позволено и човекът започва да се има за човеко-Бог и ужасните последствия от всичко това - личната му разруха и причиненото нещастия на ближните, това са съвършено остри проблеми днес. Чехов не щади персонажите си. Той не ги разглежда като жертви, точно защото в живота и мисленето си настоява, че случващото се с теб зависи от теб в срока, в който ти е даден от Бог. Винаги можеш нещо да направиш, а не непрекъснато да се вайкаш, че едно намерение си имал, а се е получило обратното. Това е код на екзистенциализма. Целият ХХ век пише върху тази голяма тема – разминаването между намеренията и резултата. Бекет също – за абсурда на съществуването и какво иска от себе си човекът. Проследява безсилието на ума, въпреки че има памет, може да няма сили да промени нещо в живеенето.
"Последната лента. Не АЗ." - Малин Кръстев; фотография: Яна Лозева
- И тук се връщам към това, което казахте преди малко, докато сме на темата желание – постигнати резултати, Вие казахте, че тук в "Сфумато" сте намерили доказателство за смисъла. Това означава ли, че резултатите оправдаха очакванията и какво е доказателството за смисъла?
- Първо - чистата енергия, с която хората идват да участват в ателиетата. Нямат други мотиви освен желанието нещо да узнаят, възможността да излъчат опит или ако имат идея – да я изпробват. Ние се опитваме да им помагаме, да ги провокираме. Това чисто творческо живеене зарежда страшно, защото от него са махнати ограниченията „да не се изложа“, „да не се проваля“, „с кого как да се отнасям“. Работим с около 200 актьори на сезон. Виждаме как се подготвят, как се чувстват тук, казват „тук сме си вкъщи“. Последното е нож с две остриета - да не ставаме твърде фамилиарни, но има нещо много съществено в това. Също, имаме млада и вярна публика. Имаме много силен маркетингов екип. Между другото, за да покажа нашия заряд – те не са специалисти по маркетинг, те са поети, актьори, режисьори, апостоли на "Сфумато", които са се специализирали, компетентни са в това, което правят, но импулсът им е да се присъединят и да спомагат за това особено пространство, което сме ние като творческо горене. Ние правим срещи с публиката след представление, диалози с ученическа публика, както е за Радичковите представления с програмата „Ноев ковчег“. Културата не е просто дейност, с която се занимаваш, тя е различна мисия особено днес, особено в България.
"Луда трева", фотография: Яна Лозева
- Това наистина е мисия. И тук в работилницата, в театралната лаборатория има много голямо общуване с публиката. В повечето театри няма това взаимодействие със зрителите. Но те издържат финансово чрез този оборот на постановки. Вие как устоявате на този натиск и искало ли Ви се е някога да се поддадете на тази схема?
- Никога не сме се поддавали, никога не сме правили чисто комерсиални представления, въпреки че сме имали години на тежко финансово положение. Даже само като имате предвид, че голямата ни зала е 120 места, а малките ни пространства са абсолютно бутикови – по 30-40 души. Освен всичко друго методиките, по които се финансира театърът от 2011 година насам са абсолютно сбъркани в базата си. Този принцип срещу приход да се получава субсидия – това не е политика за култура, а чисто комерсиален принцип, който помага само на големите театри. Това рикушира на процесите в театъра, защото вече почти никъде няма достатъчно време за репетиции, не се мисли върху езика. Върви се по най-бързия начин към кратка подготовка с големи резултати за пълна зала. Ние все още стоим срещу това и работим по нашите си модели и методики, как успяваме финансово е цяло чудо, но все пак успяваме, защото не работим по друга система за финансиране. Това не важи само за нас. Един куп провинциални театри едва съществуват и се задъхват да изпълнят тези критерии. Много ни помага, че има голям респект към работата на "Сфумато". Не само тук, "Сфумато" е единствен член от България на Съюза на европейските театри. Това ни помага да осъществяваме международни проекти с участия от къде ли не. С чужди актьори също. Участваме в много фестивали.
- По мои наблюдения "Сфумато" е единственият театър в България, който толкова интензивно работи с чуждестранни колеги.
- Имали сме много ателиета, като се тръгне от Франция, през цяла Европа, стигнем до Америка, където сме имали Чехов ателие с американска трупа. Фестивали – къде ли не, в Япония, в Корея, на Есенния фестивал в Париж, в Авиньон. Затова, виждайки толкова много примери по света, ние трудно се отчайваме. Тази международна колаборация е голяма част от живота на "Сфумато". Но в последните 10 години се усеща духът на времето – придошлата комерсиализация тук, първоизточникът е там. Тя засегна и големите фестивали, които много внимават в програмата си – кого канят, какво правят. Въпреки това не намаля любопитството към "Сфумато" и възможността да си търсим партньори и в чужбина. А още повече – вече и те идват тук, не само ние отиваме при тях. Това се случва в рамките на „Малките сезони“ или както миналогодишния международен проект „Декалог на тревогата“, който направихме заедно с театъра в Люксембург и театъра в Порто. Един месец 10 актьори, които говорят на 6 различни езика, бяха тук и работихме заедно с тях. Вече има утвърдени маршрути, но любопитството не стихва. То се поражда от това, че, когато направим нещо, не „лягаме на тази кълка“, че вече знаем това как да го направим. Последният Чехов е пример за това. Той много малко прилича на всичките ни Чехови преди това. И това беше целта.
"Платонoff" - Александър Тонев, Яна Георгиева; фотография: Яна Лозева
- Казвате, че от 10-ина години се усеща нов дух на времето. Какво се промени, какъв беше този вододел?
- Именно правилото – културата на сергията. Спектакълът вече не се нарича творба, а продукт. Разбира се, това дойде от икономически съображения – в целия свят това беше водещото. Започна да доминира печалбата. Връх взе така нареченият успех, а дали е точно такъв… И битката ни се превърна в битка с този контекст. Няма как да излезем на поляната, да правим театър от въздух и да оставим актьорите си без хонорари, само защото са готови на всичко. Театърът е сериозна професия, сериозна работа. Това е престиж, който за съжаление е измерим с това как се заплаща той днес. Говорим за достойнство, което трябва да се наложи в социума. Вече дори няма и флирт с културата, както е имало едно време. Но има паралелен път, има хора, които се борят с това не в индустриите, а в изкуствата. Един нов пример в тази посока е „Топлоцентралата“, която също прави подобни на нашите инициативи. Предават се щафетата, това също окуражава. Аз много се радвам, че не сме единствени.
- А може ли отново смисълът да вземе връх? Посланието, душата. Не само работещата машина, произвеждаща празни по съдържание постановки. Не превъртяхме ли играта с материалното, не прекалихме ли с консуматорството? Много отдавна говорим за стратегия за култура, но тя ми се струва като утопия, която никога няма да се случи. В една друга политическа обстановка са дали пиедестал на културата, защото са осъзнали колко значи тя, за една или друга цел. Да, сега времето е демократично, но станахме ли по-свободни?
- Икономическата конюнктура се оказа не по-малко страшна от идеологическата. Даже по времето на идеологическата се създаде един иносказателен театър. Какво правеше Леон, какво правеше Методи Андонов, какво правеше Юлия Огнянова? Които по един непряк начин изказваха мнението си. Можеше да усетиш този дух на въпреки-казаната през театъра истина. Точно това е парадоксът. Като сме свободни, от какво сме свободни? Ние сме свободни да навеждаме глава и да ни се огъват гръбнаците, за да не се цепим. Но това е жалко. Аз не съм чак толкова голям оптимист, че ще се обърнат радикално стойностите. Има едно свеждане на човека до професионално развитие като кон с капаци – уж с ясни и позитивни идеи, а в същото време са обедняващи човека и схематични цели. Имам чувството, че се смалява вътрешният обем на днешния човек и ние с нашите студенти много говорим за това. Но количествено аз не мисля, че това може да се обърне. Както в скицата на Леонардо да Винчи – „Витрувианският човек“ - човекът е в центъра на окръжността, но сега не човекът, а някакъв друг знак е в центъра. Но съм убедена, че има хора, които са гладни за духовен живот, за артистичен живот. Мисля, че винаги тази част на човечеството е била по-малобройна, без да пренебрегвам и другите, защото у тях има същия потенциал, просто не е доразвит. Както е при децата. То се ражда за светлина, искрата Божия е жива в него. То има потенциал да бъде духовно и там някъде е надеждата. И в следващите поколения трябва да предаваме този смисъл и начин на духовен живот. Културата и изкуствата трябва да ги провокират, за да успеят да спечелят и още една душа. Няма какво да загубим, трябва да се борим за неговото бъдеще и неговата перспектива. Това е нашата мисия.
"Мислещи тръстики"; фотография: Яна Лозева
- Ето, Вие работите с много училища. Посещават ви ученици. Имате ли съвместна дейност с Министерството на образованието?
- Имаме едно момче – Алекс Дачев, който се занимава с това. Миналата година стартирахме един проект „Театър за младите“ - да идват да гледат деца и младежи, да присъстват на ателиета, да присъстват на репетиции, да пишат текстове, да отразят това, което са гледали. Сега преди изданието на „Малкия сезон“ ще направим групи от ученици доброволци, които ще участват. Пряка комуникация с Министерството няма, но ние много добре знаем, че каквото си го направим сами – става най-добре. Всичко, което се свежда до формализиране – писане на проекти, влизане на комисии, то изтощава с времето, което минава толкова бавно, че ти забравяш каква ти е била първоначалната идея. На нас ни помага и нашата публика, която има отношение към това, което правим. "Сфумато" има неформален кръг от хора, благодарение на които успяваме да постигаме повече. И той се разширява.
проф. Иван Добчев, фотография: Кети Райкова
- Когато се започне да се минава през институции, през етапи често се забравя откъде си тръгнал, с каква идея. Обаче Вие с Иван Добчев не сте забравили. И посоката е все една и съща. Какво Ви събра навремето с него и в какви години тръгнахте – в края на 80-те даваше ли ви криле това, че бяхте започнали нещо непознато за България?
- През 1986-1987 година бяхме заедно в Сатиричния театър и там се събрахме. Тогава имаше една възможност да се поощрят инициативи, които преди бяха немислими. Аз направих идея за „театър отблизо“, той пък разви своя идея за това, което сега е "Сфумато". Това беше вече 1988 година, когато имаше срив в Русенския комитет, където Иван членуваше. Наказаха много хора, неговият проект го сложиха в чекмеджето и тогава решихме да обединим усилията си с него. Така се появи "Сфумато" – в сливане на две сходни мечти за друг театър. А пък и имахме диалог, имахме взаимно доверие, имахме общ хоризонт. Когато работим заедно, е много тежко – ние сме много различни, а репетицията е пещ. Там не можеш винаги да внимаваш как се държиш, понякога има напрежение, но актьорите знаят, че могат да вземат от единия или от другия, а понякога може да изберат нещо трето, което не е средноаритметично. Уморително е, тежко е, но смисълът идва после и се вижда. И тази удвоена енергия се проявява най-вече, когато на единия не му стигат силите, иска да отпусне ръце и с хиляди основания да каже „Дотук съм!“, тогава се появява силата на другия. Ние сме като скачени съдове, в които, ако водата в единия оскъднее – в другия прелива. Според мен добре успяваме да работим с младите именно заради този принцип. Ние не сме репертоарен театър, работим по програми – програма Достоевски, програма Чехов, програма Радичков, програма Бекет – в тях всеки от нас има свой спектакъл, но и едно авторово пространство с общи ателиета и това се получава, само защото сме заедно. Много често си мислим, че сме по-свободни, когато сме сами. А парадоксът е, че сме по-свободни, когато сме с другия, защото имаме необходимост от позиция, от провокация, от проверка. Иначе се загубваш, ако вървиш сам по себе си. И когато единият е режисьор, другият му е продуцент и обратното. Това е другата част на нашата работа, която е черна и неромантична, но неизбежна.
Радина Кърджилова в "Идиот"; фотография: Яна Лозева
- Красиво и силно е да срещнеш съмишленик. Но със сигурност изисква и даване назад от себе си, защото всеки си има своя характер и общата цел е една, но трябва самонадмогване, за да могат нещата да вървят. Всичко това си личи в тази доста сложната и смислена програма на "Сфумато". Със спектакли като „Идиот“ и „Бесове“ по Достоевски, „О, щастливи дни“ и „Последната лента. Не аз“ на Бекет, „Луда трева“ и „Нова Библия“ от Радичков, и още по Чехов, Стратиев, Буковски, Булгаков. Това са големи имена в драматургията, които привличат публика, но те не поставят ли голям риск за изпълнението?
- Когато избираме текст или автор, ние го правим с акцент върху неговата тема, в която ние се припознаваме или е важна за нас. Ние не се озъртаме за големи имена. Нито Радичков или Достоевски са най-комерсиалните автори в това отношение. Нито Бекет или Чехов са от онези имена, които пълнят залите днес. Ние имаме и много програми със съвременни български автори и първите им опити в театъра. Сега репетираме нова пиеса на Васил Балев, преди няколко месеца пиесата „Антитъга“ на Стефан Иванов, това е много важно. Но това наше завръщане непрекъснато към големите текстове не е просто рационален избор, а глад на правещия човек да стъпи на огромен заряд. Те съдържат много пластове, надскачат времето, създават други мерки. Малко е като в „451 градуса по Фаренхайт“, където горят книгите, обаче има една група фанатици, които наизустяват големите текстове, за да не изчезнат. В този образ има много истина за смисъла да се връщаш към тях – за да ги има. След това представление, което направихме с поезия на Миряна Башева – „Мислещи тръстики“, няма да повярвате колко хора след това се обаждат да питат къде да намерят сега стихосбирките й. Ето че през театъра се връща това любопитство към текстове и автори, които иначе просто ще бъдат забравени.
проф. Малгарита Младенова и студенти от випуск 2018г. в НАТФИЗ
- Те само така остават – през времето и през хората, чрез това предаване. Това го постигате и чрез Вашите студенти в НАТФИЗ. С тях също сега имахте премиера – „Месец на село“ по Тургенев. А усещате ли у младите режисьори и актьори да възприемат и осъзнават отговорността на театъра?
- Това не е даденост. На кандидат-студентските изпити избираме хора, които могат да мислят в действие, а не просто като папагали да са заучили нещо или да изглеждат физически добре. И оттам нататък се започва. Това, за което питате - се събужда и се отглежда у тях, ако те имат природа за това. Например първият семестър е за спомени и сънища – техни лични, за да събудят емоционалната и сетивната си памет. Те започват да се изненадват от самите себе си, малко по малко натрупват. Този последен клас четвърти курс, който водим с Албена Георгиева, е неописуем. Те осъзнават всичко това и аз се надявам, че те ще имат силата да отстояват всичко това там, където отидат, защото това никак не е лесно. Сега са заедно и това ги държи. Но дано да устоят, те все още са много съхранени. Трябва да се събуди у тях тази смелост да рискуват, защото нямат какво толкова да изгубят.
- Това виждам и тук в авторските спектакли, на които давате сцена. Те също са на млади хора със заряд, с идея, със смисъл. Ето още няколко примера като Иван Ланджев, Васил Дуев, Рашко Младенов, който е истински доайен, също представя авторския си спектакъл тук – „До последен дух“.
- Даже им помагаме – както е с поезията на Иван Ланджев да се превърне в спектакъл, да намери театралния си аналог, да намери театралния си образ. Театърът не е само пиесата, тя е особена среща на живо, когато някой е в акция. Това е място, което те пренася другаде. Театърът не е просто пиесата, не е само сюжетът, даже най-малко е това.
