Проф. Георги Каприев: Патриарх Неофит беше истински християнин. Имаше любов към ближните, но не беше примирен или мекушав

Автор: Петя Владимирова, Дневник Следвайте "Гласове" в Телеграм

Патриарх Неофит имаше мяра за нещата, твърдост на вярата и не беше мекушав, когато е трябвало да се действа.

Митрополитите са хора, може суета и амбиции да хвърлят сянка, но вярвам в разума и почтеността на патриаршеския събор.

Когато ви кажат, че бабичките са спасили българската църква и православието, вярвайте го - те и през тоталитарния режим упорито ходеха на богослуженията и възпитаваха децата и внуците.

В своя генезис европейската цивилизация е християнска. И много се надявам да не стане друга, защото в момента, в който стане, не просто Европа ще бъде сложена на мишената, но - боя се - и човечеството.

- Проф. Каприев, кончината на патриарх Неофит предизвиква единодушна почит към неговото служене на патриаршеския престол, единогласие сред най-различни обществени и политически групи и кръгове, изразявани от техни представители. Дали това се дължи на неговата личност, описвана с мъдрост, смирение, миротворчество, или е страхопочитание пред смъртта на духовен водач, каквито в най-новата история имаме в лицето на още двама патриарси - техни светейшества Кирил и Максим?

- Първо, нека кажем - светла му памет и царство му небесно на патриарх Неофит. А краткият отговор на въпроса ви - по малко от всичко, което споменавате, е обяснение на настроенията, които виждаме днес и вчера, и най вероятно утре и по нататък. Патриарх Неофит в последните месеци, а и години боледуваше и дълго време не се появяваше в публичното пространство, дори и в църковния живот. От тази негова немощ се създаде усещането за някаква благост, за духовна отнесеност. Но това е неправилно впечатление.

Като характер той беше човек на на мярата, можеше да изчаква и да намира точния момент. Това между другото го можеше и патриарх Максим - по блестящ начин да изчаква, а на нас да ни се вижда, че много бавно стават работите или не стават. И когато трябва да се действа, да го направи така, че да бъде, първо, правилното действие и, второ, от полза на максимален брой хора.

Патриарх Неофит беше истински християнин и наистина имаше любов към ближните. Но не беше примирен или мекушав човек. Бях близък до него, преди да стане патриарх. когато беше ректор на Духовна академия и след това беше в Гражданския съвет към БПЦ, в който и аз участвах.

Виждал съм го в буреносни акции по време на разкола. Той беше мъдър човек и използваше тези си качества, когато се налагаше. Така че патриарх Неофит съвсем не беше мекушав човек, но той искаше обединение. Искаше любов. Това е християнинът.

И мисля, че отношението, което виждаме, се дължи на тези неща.

- Опелото на патриарх Неофит ще бъде извършено от Вселенския патриарх Вартоломей. Това традиция ли е в православния свят?

- Не е традиция, знак е. Патриарх Вартоломей е пръв сред равни в православния свят, тоест в списъка на православните църкви. Водач, но не в някакъв административен или дисциплинарен смисъл. И е много уважително, че най-високият по ранг в православната йерархия ще извърши службата по опелото на патриарх Неофит.

- Вие познавате отношенията между държава и православна църква през всички векове от съществуването й и при различни политически системи. Основателни ли са подозренията и опасенията днес за намеса на политически фактори в предстоящия избор на новия патриарх?

- Не е вярно, че норма в православието бил така наречения Цезаропапизъм, тоест такава връзка между държава и църква, при която държавата ясно доминира. Нормата в православието е друга и тя е фиксирана на достатъчно много места, включително и при Юстиниян, където пише, че отношенията между Църквата и християнската държава са отношения на симфония, на хармония, единогласно.

А това, че още от византийско време и по-нататък всички държавници са опитвали да се качат на главата на църковните работи, е факт. Но също е факт, че не винаги са успявали и се е случвало и обратното. И едното, и другото са нарушение на нормата.

- Как изглеждат отношенията църква - държава в българския случай - исторически и днес?

- Ако погледнем към историята на Българската църква - тази, която в момента имаме и която започва в 19 век, с приемането на устава на Екзархията през 1870 г., не е случайно, че Гаврил Кръстевич, който е авторът на първия текст на проекта, не подписва последния вариант, тъй като в него много силно е изразено инструментализирането на църквата като държавнообразуващ инструмент. Тоест екзархията е замислена като ракета носител на бъдещата българска държава.

Оттук следва, че през 1872 г. съборът на православните патриарси осъжда Българската екзархия за етнополитеизъм. Значението не думата е близко до национализъм. Тоест тръгнал си да правиш църква, без да имаш територия/държава, на която да я направиш. А православната църква е на териториален принцип.

Това, че Екзархията е моделът, по който се прави българската държава, е очевидно за всички. Всички граници на българското- Санстефански договор, Берлински конгрес, се рисуват по границите на Екзархията, както са утвърдени в султанския ферман. Добре, ама ето, създаде се българската държава през 1879 година. Църквата е в схизма. И тя се бори на живот и смърт, обвързана със своята държава, изцяло зависима от нея. В този смисъл държавата играе решаваща роля през целия период.

Особено драматични стават нещата след печалната дата 9 септември 1944 г. Според Георги Димитров с благоволението или под натиска на Московската църква била призната автокефалията на българската. Това не е точно така - за човек, който познава документите и фактите още от Константинопол.

Ако Москва иска да глътне, да придърпа църквата към техния си там ред и идеология. Константинопол пък има притеснението, че точно това ще стане. В този смисъл се срещат двата интереса. Можело е няколко години по-рано да бъде обявена Българската Патриаршия (това става през 1953 г. - бел. ред.), но поради особеностите в характера на екзарх Стефан, когото комунистическата власт недолюбва, а той някак си твърдо отказвал да умре и след като го умират, се пристъпва към избора на патриарх, в случая патриарх Кирил.

Истината е, че комунистическата власт се опитваше изцяло да контролира църквата и трябва да й се признае, че до голяма степен успяваше.

И когато ви кажат, че бабичките са спасили православието, вярвайте го. Тези възрастни жени, главно жени, които упорито присъстваха на богослуженията, упорито спазваха църковните норми, а и възпитаваха деца и внуци. Да, те спасиха православието в България.

- Каква е сега ситуацията?

- Комунизмът си замина след 1989 - поне като управляваща машина - и в България настъпи разколът. Това означава политизиране на църквата. Това стана. Разколът беше приключен от Симеон Сакскобургготски, който показа, че в определени случаи монархът действа като монарх, и това беше оздравително.

Аз не укорявам това действие, вследствие на което вече двайсет и няколко години Българската православна църква се радва на самостоятелност, автономия, свобода на действие.

- Наистина ли е така - самостоятелност и свобода на Българската църква?

- Поне на хартия. Но голямата част от нашите митрополити някак още не са изградили навиците да бъдат самостоятелни, да не се влияят от държавната власт, да не се ласкаят от вниманието на властниците. А те пък използват тази тяхна особеност, за да им внушават едно или друго.

Но моето впечатление е, че в последните няколко години нашата църква - къде поради смяна на поколенията, на епископата, започна да се опитва да осъзнава своята автономия, да знае цената на тази автономия и да я вкарва в действие. Като че ли напоследък имаме най-малко влияние на държавата върху Църквата от всички времена, които изброих.

- Тоест смятате, че може и да не очакваме политически влияния в предстоящия избор на патриарх, но дали пък борба за власт между самите митрополити няма да хвърли сянка върху патриаршеския избор?

- Не изключвам подобни отношения да възникнат през месеците до събора. Митрополитите са човеци с всичките кусури на човешката природа. Но предполагам, че ситуации на суети, амбиции и подобни, ние, външните хора, нищо няма да видим от тази работа. Нека да кажем, че всъщност залогът не е чак толкова висок.

Уставът на Българската православна църква е навярно най-демократичният сред всички църкви и нашият патриарх няма кой знае какви правомощия. Нашият патриарх няма абсолютна власт над Църквата.

Митрополитът е управляващ църквата в своята епархия, разбира се, до такава степен, че няма власт, която да му наложи каквото и да било отвъд неговото мнение в неговата епархия. Така че да, патриархът е почетна длъжност.

Патриархът може да си позволи малко повече от останалите като изказване, като поведение, като публично присъствие, дори ако щете като политик. И не е случайно той е патриарх български и митрополит Софийски. Така че ако има нелицеприятни неща, те са по-скоро за удовлетворяване на лични амбиции.

- Вие, професор Каприев, познавате ли митрополитите, сред които ще бъдат избрани тримата кандидати и от тях бъдещия патриарх? В смисъл дали можете да оцените техните качества - достойнство, отдаденост на църквата?

- С някои се познавам и лично, а с други по-слабо. Дори и да преценявам, не мога да ви го кажа, защото не е моя работа. Не съм аз човека, който ще съди, както се казва в църквата. В последна сметка решенията се взима в единодушие в Светия Дух. Не е наша работа.

- Какво мислите за приобщаването към християнската вяра на подрастващите - ако сте следили дискусиите във връзка с предмет вероучение в училищата?

- Смятам, че това трябва да бъде свободно избираема дисциплина. Защото в православното християнство най-висша ценност е личната свобода. Личността не трябва да бъде притискана, тя трябва да взима свободно своите решения, защото свободно, в резултат на тия свободни решения ще бъде съдена, когато бъде съдена. В този смисъл аз съм "за". Много се надявам това да бъде адекватно преподаване. Адекватно означава без фанатизъм и ако може без глупости и суеверия. Това е едното.

Другото, за което нашата църква продължава да бъде в дълг към себе си, е собствената й педагогическа дейност. Имам предвид неделни училища, пастирско действие на свещеници и дякони, защо не и грамотни миряни вътре в църквата.

Църквата ни продължава да бъде в изчаквателна позиция - елате при нас, елате в храма. Трябва да знам защо влизам в храма.

И ако нямаш грамотна баба, майка, роднина, тогава нещата ги научаваш по сложния начин някак си.

- Как става приобщаването към вярата, към Бога Спасител? Дали е възможно чрез рационалната проактивност на разума, на обучението, понеже говорихме за преподаване? Или става въпрос за душевна нагласа, за някакво просветление и душевно озарение, което е по скоро е от полето на чудодейството?

- Чисто рационално не става. Никой не е повярвал след рационални доказателства за съществуването на Бога и никой вярващ не е отстъпил от вярата си, защото са му доказали, че няма Бог. Но все пак християнството е наука на истината, религия на разума. В началото бе Слово, в началото бе логос. Така започва Евангелието на Йоана. Така че имаме свещени книги, имаме Стар Завет и Нов Завет.

Християнството ви задължава като християнин да сте грамотен, да познавате Светото Писание и да познавате традицията на тази църква, на която принадлежите. Тоест разумът има работа тук, но само с разум няма да стане. А това, което нарекохте озарение, на църковен език се нарича благодат. Сиреч, нужна е благодат. Аз съм сигурен, че е нужна благодат.

Но тъкмо православието пък изповядва, че Божията благодат не идва някъде от не знам откъде си, а благодатта е в нас. Тя действа заедно с нашата природа, ние просто да си отворим очите. Затова и да не работим против природата си. В това е целия фокус и никак не е лесно да се постигне. Но когато не работим против природата си, тя влиза в съдействие с тази благодат и вярата сигурно ще се появи в някакъв момент. Най-различни пътища има до вярата.

Моето поколение, голяма част от вярващи от моето поколение, минахме по най-трудния път. Обаче първо беше четенето, запознаването и така нататък. Това е трудният път. По лесния път или по лесния път е онзи, за който Църквата би могла да помогне чрез своята пастирска дейност, мисионерство чрез проповедта. Проповед със съзидателност и любов, не с размахан пръст.

- Съответства ли на научното знание едно наложило се през вековете схващане - че Европа е люлката на цивилизацията, защото и възприела християнството - с две думи Европа е цивилизована, защото е християнска?

- Нека да го кажем коректно - европейската цивилизация е в основата си християнска, а Европа векове наред беше моделът за цивилизация. С позитивен знак. Ние имаме такъв един навик в своето историческо говорене да казваме - Античността, Древна Елада. Ако погледнете светогледните принципи, които ние като европейци изповядваме, те нямат общо с тези, които древните гърци изповядват, но имат много нещо общо с онова, което ни учи християнството.

Има такова нещо като съвест, има такова нещо като Образ Божий, като личност и така нататък. Идеята за времето - как тече времето - няма нищо общо с античната идея за време, но има общо с християнската. Дори да вземем най-закоравелия атеист, в главата му работят тези светогледни механизми, той живее чрез тях и няма чрез какво друго да живее.

И по тази причина твърдим, че да, в основата на европейската цивилизация, дори в модерни и постмодерни времена, тя в своя генезис и в своето ядро е християнска. Вдъхновена е от християнството, ползваща е християнското гледане към света и човека. И много се надявам да не стане друга, защото в момента, в който стане, не просто Европа ще е сложена на мишената, но боя се и човечеството.

* Проф. Каприев е преподавател по философия на Средновековието и Ренесанса в СУ "Св. Климент Охридски", с научни интереси в историята на византийската и латинската традиция, историята и философията на изкуствата. Основател заедно с други професори на българската школа по философска медиевистика. Автор на десетки научни трудове, гост-професор и лектор в дузина европейски университети, преводач от старогръцки, латински, немски и руски.

Източник:dnevnik.bg