Безмилостните деца на прехода  

 

 

Когато Силвия ми предложи да участвам в представянето на новия й роман, все още не се познавахме, фейсбук френдството не се брои, но даваше представа за силуета й – от моето поколение, децата на прехода”, les enfants terribles…  Приех, без да мисля, на неин писателски риск, после прочетох романа и се огледах.

Ключовите думи/символи в романа са: “преход”, очакван като “изход”, и “робство” (Египетско робство).

У нас се освобождаваме от “робството” на комунизЪма, за да попаднем в това на пазара… постоянно изгубили свободата си и очакващи “изход”.

От идеята за “земна справедливост” (социализма) се втурнахме към директивата за “земен рай” (либералната утопия). И двете са земни, и двете са идеологии…

Иделогия не трябва да има, но идеал – да. Тънка е разликата.

“Като прочетеш законите на една държава, и виждаш идеала й” [с. 46].

 

Преходът като “пустиня”

 

Пустинята като изпитание – едно е за Моисей, но друго е за Иисус. Пустинята като изгнание – емигрантите, или прокудените, или погнусените, бягащи от 1989 г. до сега. Пустинята като пустош, резултатът от прехода за държавата, държавното, българите, българското… “Със или без кръв ние се провалихме” [с. 80].

Пустош не само материална, социална, но и духовна… оттук въпросът – какъв е духът на прехода? Този на Великия инквизитор по Достоевски…

 

Музиката като бягство е постоянен фон в текста – това е авторското присъствие и пристрастие – рокът, музиката на прехода, последван днес от чалгата, във всяко отношение, кръчмата навлезе в политиката…

“А в музиката бях беглец” [с. 71].

 

Преходът като ескапизъм

 

Без да обобщавам, но повечето мои приятели от нашето поколение и среда бяхме аполитични. Силно отвращение от политиката, дистанция, сини-червени страсти нямаше, това беше за по-старите – както родителите на главния герой, така и моите с вечните баталии между БСП и СДС. Ние се дистанцирахме някъде другаде – в Русия например, или в музиката, или в окултизма, имаше доста погубени души в това направление, бяхме 16-годишните хунвейбини на перестройката – на катастройката.

“Ние, останалите в родината, отдавна смятахме политиката за клоака. Лъжа, клеясала лъжа” [с. 68].

 

Романът не спестява и нашата провинциалност на прехода, предизвикан отвън, събитията в текста също са извън страната, единствената нишка е фолклорът, оценен също отвън. Ние не забелязваме чистия си корен, не го ценим, българският дух сам се опазва някак, макар и доста изтънял, избледнял (българско чудо, българска тайна е това… докога обаче).

 

Преходът като провинциализъм

 

Всичко у нас е отвън с много малки изключения като 6 септември. Математиката и музиката за главните герои в романа са изход от провинциализма, защото именно те са единствените непровинциални – като наука (математиката) и като език (музиката).  Музиката и математиката съществуват извън човека, преди, по време и след него (теоремата на Питагор не е изобретена от него, а е открита/забелязана като вече съществуваща…).

Атеизмът на децата на прехода (ляв или неолиберален) също е провинциален – възгордо самоограничение, антропоцентрична самоизолация.

“Нито един от нас не бе религиозен... Израснахме и живяхме във време, което не ни остави нищо, в което да вярваме” [с. 172]. Оттук и нихилизмът на героите: “... винаги взимаме грешните решения. Като нация, като поколение и дори като личности” [с. 192].

 

Червена линия в романа е спасяването поединично без солидарност – другото лице на прехода. Предателството на главния герой и бягството му от пустинята не са просто инстинкт за самосъхранение, а социална диагноза на всички ни.

 

Преходът като предателство

 

Предадените източноевропейци (от Горбачов) предадоха държавата си –суверенитета, оттук имат партньори вместо съюзници и френдове вместо приятели… “Размина ни се, но държавата внезапно се разболя. Раздели се и се нацепи…” [с. 40]. Дали ни се е разминало?

 

Може би по-реалистичен завършек щеше да бъде гибелта на главния герой наред с останалите, някъде в пустинята, но финалът е по-силен като отворена бездна, всеки сам да се огледа, докато е жив, кого е предал и защо…

 

Защо безмилостни деца на прехода?

 

Деца, защото инфантилността не е възрастова категория, а поведение, което се култивира (make fun).

Безмилостни, защото инфантилният човек не може да е съпричастен, солидарен, на него всички са му длъжни, с него започва и свършва светът. Лузърите са милостиви, успешните – не, те могат да участват в благотворителност за шик, потвърждаващ “прогреса”, “развитието” им. Има един много разпространен почти паразитен израз от прехода: “тоя/тая ми пречи на развитието”, за каква милост говорим, или за какво “развитие”?

 

Преходът като порастване. Не бягай от  пустинята!

 

“Колкото по-навътре в пустинята стъпваме, толкова по-чисти стават хората”

[с. 209]. “Насред Синайската пустиня парите изведнъж губеха стойност” [с. 211].

 

Трябва да пораснеш, не да се развиваш, а растеш, когато забравяш за себе си. Порастването е универсалното човешко изпитание за всяко време… това е ненаписаната страница в романа на Силвия, всеки сам я дописва, ако има смелост – милост към не/приятелите…