Колаж, а не истинска корица на сп. „Тайм“
Историята познава два радикални изхода от това положение, избрани навремето от Германия и САЩ. САЩ направиха тогава по-добрия избор, макар Германия да беше по-образована, и това се дължеше на по-високата политическа свяст на тогавашна Америка и особено на по-благоприятната й международна ситуация – липса на домашен реваншизъм, традиция на изолационизъм от Европа, безпроблемна хегемония над слаби съседи.
За разлика от днес в 30-те години обаче имаше и СССР, чиято идеология беше още hot и чийто пример за държавно планирана индустриализация за пълна заетост беше заразителен и за САЩ – Ню Дийлът открито имитираше съветските петилетни планове; нещо подобно правеше и Хитлер. Днес при липсата на положителен социалистически пример, при задгробно витаещата хегемония на неоконсервативната митология, все по-лесно изглежда хлъзването по неправилния път.
Фашизмът, както правилно по марксистки го характеризират Г. Димитров и Сталин, е мимикрия на финансовата олигархия за баламосване на експлоатираните маси и пренасочване гнева им от истинските виновници за положението им към дежурните изкупителни жертви – малцинствата, евреите/мюсюлманите, чужденците, феминистките/ЛГБТ, левите и интелигенцията („дерьмо нации“).
Расизмът и всичко онова, което на английски събирателно се нарича bigotry, и рожденото право на титулния етнос (нативисти, birthers), и гласът на земята, кръвта и другите телесни течности, и копнежът по здравата ръка често се продават в пакет от олигархичните медии и шамани, завити в целофан, и се харчат масово, капитализирайки върху най-низките черти на човека-като-тълпа. Омразата по расов и етнически признак е необходима на олигархията, за да се забрави класовият конфликт, да се разединят и противопоставят прогресивните сили една на друга като „родници“ и „безродници“.
Гледаме стъписано как в някога глобализирана, а сега пост-Брекзит Англия „нативисти“ брутализират имигранти, как българските десни се давят в лигите си срещу Русия и лявото, а и левите не им се дават, оправдават американските полицаи за убийствата на невинни черни хора, мечтаят за същото у нас в циганските махали, тъпчат и унижават инакомислещите „либерали“ – засега само виртуално. Човешко, прекалено човешко.
Видяхме, че в Америка движението Тръмп е копие на десния популизъм в Европа, кулминирал в Брекзит. Проблемите са едни и същи – и реалните, и имагинерните. Милиони немци са тласнати в обятията на Пегида от основните партии, които се придържат към непопулярната политика на Меркел на широко отворени врати, Wilkommenskultur. Милиони американци са тласнати в обятията на Тръмп от изтичането на работните им места във фабриките към Мексико, докато градовете им според тях се зарибяват с мексикански хероин и евтин нелегален мексикански труд ги избутва от строителния бранш.
Европа с трепет се стяга за вълна авторитарни режими на партиите на протеста. Заплашена ли е и Америка от диктатура? Дебатът сред американската говореща класа започна отдавна и е извънредно жив. Разбира се, за кандидат-диктатор се спряга Тръмп.
В 2008 г. карикатуристите рисуваха Обама като Ф. Д. Рузвелт, с панама и цигаре в ръка, сега – Тръмп като Хитлер. Сравненията на Тръмп с Хитлер вече станаха много по-чести от тия на Путин с Хитлер. Въпреки, че Тръмп няма амбиции за „жизнено пространство“, а налаганото от западната пропаганда виждане на Путин е на опасен, агресивен ревизионист.
Но Путиновият ревизионизъм всъщност е прагматичен, мирен и дългосрочен и не се простира по-далече от границите на виртуалната Русия, която очевидно няма държавност, икономическа визия и хоризонт за развитие без съюз с политическата Русия. Путин е за мирни, открити отношения с Европа, несмущавани от американски геостратегически интриги и насъсквани от Запад седесарски истерии в бившите руски провинции.
Да си спомним, че и в 1993 г. за Елцинова Русия задача номер едно бе грижата за руснаците, останали в чужбина, над 25 милиона, след разпадането на СССР. Разпадането на СССР, както и предаването на Крим на Украйна от Хрушчов, стана отгоре, по желание на националните партийно-мафиотски елити, а не на мнозинството граждани. Извън Прибалтика, Западна Украйна, може би Молдова и Грузия, народите на всички останали съветски републики и региони щяха да подкрепят запазването на СССР в някаква форма.
А ако Хитлер се бе задоволил с Австрия и Судетите, поднесени му на тепсия от международната общност, съдбата на Германия и света щеше да е много различна и тогава той може би можеше да се сравнява с Путин, но без Кристалната нощ и без 1 септември 1939 г. Но империализмът е вроден порок на корпоративния капитализъм.
Но не всички противници на Тръмп в САЩ са съгласни и с аналогията Тръмп – Хитлер. Според тях Америка априори не може да бъде яхната от диктатор, макар наистина да се нуждае от здрава ръка; Америка няма завоевателни стремежи, а само справедливи защитни реакции срещу злото, идещо отвън; популизмът е както десен, така и ляв и нямаме никакво основание да се страхуваме от Тръмп, ако не се страхуваме и от Сандърс.
През октомври м.г. в сп. „Слейт“ ученият юрист Ерик Познър, професор в Чикагския университет, коментира: „политическата система на САЩ никога не е създавала диктатори... опитът ни трябва да потисне (to trump [sic!] – буквално: да цака, да вземе с коз) страха от събитията в други страни и в далечното минало. Икономическият застой, заплахите отвън и разрушаването на природата са пораждали тревога, а в тревожни времена хората се осланят на държавата. Истинският източник на тревогата не е в увеличената президентска власт (presidential aggrandizement) – тя е решението. Според Познър истинският източник на тревогата е в неспособността на един дори много овластен президент да реши кой да е от тези проблеми.
Съвсем наскоро в „Хъфингтън Поуст“ колумнистът Джеймс Кроти също отсече, че „да се сравнява Тръмп с Хитлер е „реч на омразата (hate speech) от най-долна проба“. Тръмп е изолационист, а Хитлер – империалист. Дреболии като забраната на мюсюлманите да пътуват до САЩ или законът, даващ право на федералното правителство да съди медии за клевета не са показателни за цялостната му политика. Опасна популистка реторика, каза Кроти, от друга страна характеризираше и Обама в 2007 г. и тя прерасна във вредоносния левичарски популизъм на привържениците на Сандърс, която шокира ранните почитатели на Обама. Но никой не нарича хората на Сандърс „сталинисти“, макар да са социалисти и националисти – възмути се Кроти.
Според другата и по-влиятелна школа на мисълта Америка никога не е била свободна от страха от тирания. Декларацията на независимостта, втората поправка, цялата ранна история на САЩ е постоянна борба с тиранията, с възможността от тирания, на създаването на реално разделение на властите, на ефективна система ограничения и противотежести срещу възможна тирания. И в 30-те години на ХХ век имало реално усещане за риск, че нещата могат да тръгнат другояче – имало влиятелни популистки политици като луизианския губернатор Хюи Лонг, описан от Р. Пен Уорън в „Цялото кралско войнство“ (All the King’s Men). Неотдавна Филип Рот написа романа „Заговорът срещу Америка“ (The Plot Against America, 2004), историческа фантастика, в която големият авиатор Ч. Линдбърг, почитател на фюрера, печели честно изборите срещу Ф. Д. Рузвелт в 1940 г. и започва масови репресии срещу евреи и други. Големият индустриалец Х. Форд също държал снимка на Хитлер над писалището си. Диктатурата не била нещо принципно невъзможно.
В миналото Америка имаше шанса да бъде управлявана във време на война от умерени президенти като Дж. Вашингтон и Ф. Д. Рузвелт, които имаха шанс при желание да станат пожизнени диктатори без сериозна съпротива. Механизмът на установяването на диктатурата е именно чрезмерното овластяване на президента. Борбата за надмощие между изпълнителната власт и Конгреса на САЩ винаги е била ожесточена, особено от 60-те години насам.
Линдън Джонсън се стремеше към неограничени правомощия, за да придвижи прогресивния си дневен ред за защита на бедните и онеправданите – гражданските права на черните, десегрегацията – често насилствена и против желанието на двете страни, „Великото общество“ със Социална сигурност и „Медикеър“. Като пенсионер Джонсън мечтае да стане „диктатор на света“, за да подари на всяко бедно семейство по една къща (cottage) – при условие, че им даде и противозачатъчни хапчета. Никсън и режимът на Буш-Чейни открито и нагло – а Рейгън преди тях по-перфидно – се стремяха към диктаторска власт, за да обслужат реакционния си дневен ред в защита на богатите и привилегированите.
В „Упадъкът и сгромолясването на американската република“ (The Decline and Fall of the American Republic, 2010) юристът Брус Акерман пише, че съвременната президентска институция страда от „структурен (т.е. не цикличен) екстремизъм“ и че умереността на Обама не бива да подвежда никого – следващият президент-революционер (insurgent president) може да не е така „конституционно сдържан.“ Президентството от само себе си обраства с „имперски“ функции, става „имперско президентство“.
Положението е още по-опасно при сегашния взрив на популизма и всенародното презрение към елитите. Мнозинството граждани мислят, че всички политици са корумпирани, че парите купуват демокрацията. Корумпирането на властта сякаш неотвратимо води към популистка тирания, която да разчисти Авгиевите обори: републиканците безнаказано блокират работата на правителството, неодобрението към Конгреса е рекордно – 80%, Върховният съд е политизиран и разделен, външната политика – неориентирана, люшка се от провал към провал, мястото на Америка в света е разколебано.
На този фон личните амбиции на Тръмп, авторитарният му характер, огромното му его са взривоопасна смес. Макар своеобразен по нрав, той е чистокръвна рожба на съвременната американска консервативна десница – включително що се отнася до революционния, непримирим подход към властта. Както по-рано сме се убеждавали, още от 90-те години с Нют Гингрич начело на Конгреса, американската десница е болшевизирана – не признава съществуващия обществен ред и няма позитивна програма за усъвършенстването му, а мечтае да го унищожи по революционен път – да върне часовника на историята повече от век назад, не само преди Ню Дийла, но и преди прогресивните реформи на Т. Рузвелт от началото на ХХ век. Революционен, болшевишки е подходът им и по отношение тактиката на политическата борба и на пропагандата.
Опасенията от тирания на Тръмп идат от всички страни на политическия спектър. За консервативния коментатор Глен Бек Доналд е „опасен човек“ – „Хитлер в 1929 г.“ Комикът Луи Си Кей нарича Тръмп „откачен расист“ (insane bigot) и сравнява Америка с Германия в 30-те години. Големият прогресист Робърт Райх миналия месец също писа, че „влакът на Тръмп води към тиранията“.
Особен интерес според мене представлява детайлният анализ с много исторически паралели на либералния (т.е. прогресивен) журналист Робърт Кътнър „Конституцията на Доналд Тръмп (Donald Trump’s Constitution) в летния брой на сп. „Проспект“. И без това, казва той, с войната срещу тероризма, патриотичния закон и всеобщото следене вече сме почти оруеловска държава. Сложете сега в миксера и най-лошите ексцеси на Никсън, добавете Едгар Хувър (първият шеф на ФБР) и Червените команди (Red Squads, тайната политическа полиция в САЩ в края на ХIХ и началото на ХХ век), южните шерифи, смигащи на тълпата, държавата на цифровата национална сигурност, разбъркайте с личната злонамереност на Тръмп и ще почувствате коктейла.
Aмерика при Тръмп, мисли Кътнър, ще прилича на „нелибералните, номинални демокрации“ като Русия, Унгария и Турция, дето дисидентите биват сплашвани, опозиционните медии едва кретат, гражданското общество е ерозирано и изборите са нагласени щото опозицията никога да не дойде на власт. Тръмп е дал достатъчно сигнали: той няма да признава конституционни ограничения, ще наказва медиите, ще си разчиства сметките със съдиите, ще използва наети тълпи за сплашване на опонентите и ще атакува бизнес интересите им.
По-конкретно Кътнър предвижда, че диктаторът Тръмп ще изисква абсолютна лоялност в администрацията към Шефа; в това отношение ще е по-твърд от Джонсън, който търпеше вътрешна опозиция за Виетнам в лицето на собствения си военен министър Р. Макнамара и сам се отказа да търси преизбиране. Като Никсън Тръмп ще създаде своя специална служба, ако ФБР и ЦРУ не му играят достатъчно усърдно по свирката.
Ще установи партиен контрол над трите власти. Ще превърне имиграционната и митническа служба (Immigration and Customs Enforcement, ICE) в Гестапо срещу имигрантите, особено мюсюлманите и латиноамериканците. Ще политизира данъчната служба (Internal Revenue Service, IRS) да преследва политическите си врагове, особено прогресивните организации, регистрирани като сдружения с нестопанска цел и освободени от данъци, за да ореже доходите им.
Ще развърже селективно наказателно преследване на враговете си с помощта на политически лоялни прокурори. Ще използва бюджета и назначенията в администрацията, за да торпилира работата на агенциите за защита на работниците и потребителите, които не харесва, като Министерството на труда, EPA (за опазване на околната среда) и FDA (по храни и лекарства), и да блокира работата им по закони като този на Дод-Франк за регулиране на Уолстрийт. Ще мачка профсъюзите. Ще праща паравоенни тълпи в стила на южните vigilante bands, а може и Националната гвардия, за разгонване на протести срещу режима. Ще използва като Буш II терористичните нападения и природни бедствия за засилване на полицейската държава и увеличаване на правомощията си. Ще си играе с медиите на фаворити и врагове. Ще дава лош тон на националните дебати.
Друг много интересен коментар, посветен на икономическите обещания на Тръмп, предложи Нелсън Шварц в края на май в „Ню Йорк Таймс“ (Economic Promises a President Trump Could (and Couldn’t) Keep). Икономическата програма на Тръмп съчетава традиционни крайно десни мерки – орязване данъците на богатите, отмяна или обезсилване на режимите за защита на потребителите и на природата, отмяна на Обамакеър – с популистки и утопични като даване команди по телефона на шефовете на корпорации да връщат работните си места от Китай в САЩ и външнотърговски рекет. Тези мерки ще изискват одобрение от Конгреса и Шварц правилно отбелязва, че там силите на блокирането (gridlock) на президентски инициативи не са никак по-малки от силата на едно активистко президентство. Но това предполага засилване на усилията на президентския режим за заобикаляне на Конгреса и ще доведе до укрепване на диктатурата.
Никой не бива да се заблуждава, че диктатурата Тръмп ще е безвредна, защото може и да води по-умерена и реалистична външна политика, в т.ч. спрямо Русия. Първо, това не е сигурно, и второ, тя би имала дестабилизиращи последствия за Америка по много направления. Не само по отношение на обикновените хора, които ще бъдат лишени от здравно осигуряване (става дума за над 13 милиона американци) и ще бъдат подложени на ново смъртоносно замърсяване като в Апалачия, където Тръмп обещава да отвори въглищните мини и да разреши екологически катастрофалния открит добив чрез взривяване върхове на хълмове (mountaintop removal). Но и по отношение на корпорациите, които никак не обичат несигурността и революционния безпорядък, които им носи Тръмп.
Но никой не бива да се заблуждава също и, че Тръмп вече няма шанс да дойде на власт, за да осъществи диктатурата си. Историята на Тръмп е история на подценяването му. От лагера на Хилари ни уверяват, че във вторник, 12 юни, Бърни щял да я ендорсира, макар да не е приела повечето му искания, в т.ч. за „Медикеър“ за всички и за въглероден данък. Както пише Джеймс Кроти за „злостта“ на почитателите на Бърни и както и аз инстинктивно го чувствам, много от привържениците на вермонтския сенатор няма да подкрепят Хилари. Много демократи се отчуждават от партията. Много се надяват при неуспех на Демократическата конвенция в края на месеца Бърни да се кандидатира като независим. Той има и покана от Зелената партия да се кандидатира от нейно име. Ралф Нейдър в 2000 г. имаше голям успех и в същото време направи Буш II президент за сметка на Гор. Дилемите са мъчителни.
Самата Хилари, както и Тръмп, е мразена от твърде много хора – повече от половината американци. Макар партийната й машина да успя да принуди ФБР да се откаже от наказателно преследване, Държавният департамент възобнови своето разследване по делото за личния мейл на държавния секретар Клинтън. Това я прави много уязвима пред Тръмп, и досега тя още нищо не е усетила. Популизмът, омразата към естаблишмънта, презрението към професионалните политици работят против Хилари и „за“ Тръмп. Слабият и сякаш обречен Обама не помага особено на Хилари и високомерната му пасторска поза неблагоприятно контрастира с популистките антики на Тръмп.
Евентуалните расови вълнения през лятото, които явно ще стават вече всяка година, мобилизират както черните привърженици на Хилари, така и белите расисти на Тръмп и подчертават провала на първия черен президент да реши расовия проблем. Дрънкането на оръжие от страна на НАТО определено дразни повечето американци и също играе на ръката на Тръмп. Надигането на популизма в Европа, Брекзит също помага на Тръмп. Над 60% от американците искат не Путин да им е президент, но американският президент да се грижи за интереса на Америка и американците както Путин се грижи за Русия и руснаците.
С една дума – не помня толкова грозни президентски избори – избори без избор, с двама почти еднакво противни и опасни кандидати. Всичко това не може да не навява тягостни мисли и за България.