9 май остана единствената неопорочена дата от съветската история, която преля естествено в руската, остана част и от европейската (макар и като 8 май, макар и с безличното определение “ден на Европа”, нещо като “деня на Земята” – нищо конкретно, всекиму според вкуса), но и част от българската, да не забравяме, че на първия парад на победата от 24 юни 1945 г. марширува ген. Владимир Стойчев, командващ Първа българска армия на Трети украински фронт.
Постсъветска Русия на Путин (при Елцин патриотизмът не беше приоритет дори и след Първата чеченска война) добави към своя образ на 9 май два символа: Безсмъртния полк и Георгиевската лентичка, произлезли като идея отдолу, от руски общественици, но грамотно и ловко одържавени от Кремъл поради ирационалната си сила. Св. Георги Победоносец, който е на герба на Руската федерация, пряка връзка с Руската империя, откъдето е и лентичката, възстановена при воинските награди по време на Втората световна война от Сталин, от една страна, и живите лица на безсмъртните победители на нацизма и фашизма в Европа, крачещи редом с наследниците си, от друга.
Подходът към 9 май все още е:
- или митологичен (официалният култ започва едва при Брежнев с 20-годишнината от Победата с парада от 9 май 1965 г., поставил началото на традицията на милитаристичната естетика, в съчетание с великолепните филми за войната от 60-те и 70-те г., талантливо поетизирали съветските подвизи: “Бащата на войника”, “Иваново детство”, “А утрините тук са тихи”, “Белоруската гара” и мн. др.);
- или свръхполитизиран (особено днес с хибридния римейк на Студената война – така е в Русия с мобилизационния тембър на тържествата, така е и в Европа с нихилистичния 8 май, фалцетен към “заплахата” Путин, пропагандна каша със смляна политкоректна хранителна добавка за неизкушени от историческо познание потребители);
- само не и исторически (такъв е в пределите на академичната гилдия, не и за обществеността, която не се и възпитава в критично осмисляне, няма готовност за безболезнено възприемане на различни гледни точки, предпочита уюта или на приказния спомен или на консуматорското успиване с въпроса “тва за кво ти е?”, или на застиналата във времето: 10 ноември у нас (1989 г.), 25 декември в Русия (1991 г.), 9 ноември Европа (Берлинската стена, 1989 г.) вражеска категоризация ”свой-чужд”.
- тук може да се добави и подходът на политическия кич, онагледен на този 9 май на парада в Крим от прокурора Наталия Поклонская, която шестваше в Безсмъртния полк с икона на Николай II. Последният руски император е канонизиран със семейството си като христостерпци, невинно загинали християни, верни на Бога до последния си час. Мъченическата участ на Николай II не отменя държавническата му безотговорност към Русия, която той предава с абдикацията си, защото ако беше загинал с короната, той щеше да представлява Русия докрай както подобава на император, а не на гражданина Николай Александрович. В преброяването Николай II се записва “хозяин земли русской”, но не понася бремето на това призвание.
Разбира се, не може да се идеализира не само Николай II, но и дворяните, чиито наследници сега са активни монархисти, а през с лекота 1917 г. предават императора. Александър Блок талантливо характеризира предателството като характеристика на руските либерали чрез руското дворянство:
Дворяне - все родня друг другу,
И приучили их века
Глядеть в лицо другому кругу
Всегда немного свысока.
Но власть тихонько ускользала
Из их изящных белых рук,
И записались в либералы
Честнейшие из царских слуг…
Жестът на Поклонская е много показателен, извън смесването на имперско и съветско, той издава оживяването на един сериозен разлом в руското общество на бели и червени, между тях са “православните сталинисти” ала Проханов, но всички на 9 май празнуват заедно, няма почитатели на Власов – руската еклектика е непостижима за европейското съзнание. Най-добре е описана от Захар Прилепин: “Ние, със всичките ни грехове, с цялата уморена, изкривена, сложна и диковата страна, сме на страната на доброто. Всеки, който споделя с нас вкуса и горчилката, и щастието от тази дата, е наш брат. ...Безсмъртният полк не е карнавал, а демонстрация на нашето достойнство”.
9 май се превърна в лакмус за съвест и предизвиква неистова реакция в съвременните неолиберали, евроатлантици и вечни декомунизатори, повечето от прилични комунистически фамилии, но най-яростни са именно руските либерали, руската русофобия в съвременна Русия е специфичен феномен, чакащ своя негнуслив изследовател. Безсмъртният полк бе наречен “масов култ към мъртвите”, от който “изпадаш в ужас”, сравняван некоректно с концлагерите: “фотографиите на загиналите в Аушвиц трябва да останат в стените на Аушвиц”. Само че Безсмъртният полк е на тези, които освобождават Аушвиц, не на жертвите, паметта е на победителя освободител, свещен руски архетип.
Аркадий Бабченко, в чието семейство има участници във войната: “защо да окачвам на дъска семейната памет и всички да гледат на фотографията на баба ми и на дядо ми и да знаят, че те вече са умрели?”. Въпросът обаче е за какво са умрели, което показва и за какво са живели. Чингиз Айтматов въведе понятието “манкурт” за изтрилите родовата си памет, “Иваны Непомнящие”, но след 1991 г. се появи нов термин: “вырус” – “извън руското”, руснак, забравил, че е руснак, и оттук патологично агресивен към своите.
Характерната дихотомия руско-американско е не само привилегия на патриотите на Кремъл, но и на руските либерали, но в обратен знак. Вчера, на 9 май, беше даден за пример американският Ден на паметта (Memorial Day) с опит за чуждопоклонническо копиране, подобно на Деня на независимостта на 12 юни от Елцин, преименуван от Путин в ден на Русия поради нелепия въпрос “От кого ставате независими? От СССР?”.
За пример на “путинското мнозинство” се представят американските ветерани от “Пустинна буря”, които работят като келнери или като life coach – тренинг “по жизнена мотивация”. Консуматорската възхита на руския либерал (в случая Карина Орлова) няма край, става дума за “малък бизнес” (как сладостно звучи – “бизнессс”, а че е получен заради големия бизнес в разрушен Ирак и не само, това е подробност, няма “безсмъртна победа”, няма ценност, има цена, при това ниска, но пък американска, атлантическа, безгрешна.
Всъщност денят на ветераните в Донецк също беше част от Безсмъртния полк, но там бяха портретите и на загиналите 2013–2014 г., новото поколение безсмъртни, убити от родната власт в Киев… и тук вече има снимки на деца… но това е извън либералното полезрение.
В Донецк се проведе и внушителен парад на 9 май, а опълченецът Моторола вече е генерал. Да, не се чудете, той е новоруският Динко, повечето “ополчи”, сега вече военни от републиките ДНР и ЛНР, са именно като Динко, простовати, мутро-криминална естетика, примитивна лексика, но здрав инстинкт за оцеляване, небезвъзмездно, разбира се. Войната не е офицерски бал, а героите й често са уродливи на пръв поглед. Идейните командири като Мозговой ги отстреляха, за да не пречат.
9 май пречи на руските либерали още от нач. на 90-те г., популяризирали идеята, подхваната сега от Михаил Ходорковски, Русия да празнува на 8-и и да забрави 9-и, за да стане част от цивилизованата общност. А с 9 май да забрави и Сталин. Тук избуяват споровете войната е победа на народа въпреки (либералите) или благодарение на Сталин (патриотите).
Без да се оправдават сталинските репресии преди и след войната и с риск да прозвучи кощунствено, не може да се премълчава, че Безсмъртният полк си има и безсмъртни пълководци, а също и безсмъртен генералисимус (изличаването на паметта по украински с трошене на паметници само засилва травматичния спомен, докато историческата съвест разпознава всички нюанси), защото именно Сталин носи отговорността за работата на Генералния щаб по време на войната с всички успехи и поражения с безкрайни жертви, довели обаче до победен финал.
9 май дълго ще бъде препъникамъкът на десталинизацията, която кампанийно по хрушчовски или по горбачовски временно изтиква тази личност от съветската история, оценките за която са емоционални на безсъзнателно ниво – не може да се спори нито със сталинист, нито с антисталинист. (Впрочем един стилистичен детайл от Горбачов, вчера на парада беше поканен, но не си беше сложил Георгиевска лента на ревера.)
Консуматорската памет е смъртна, изчерпва се с “потребителската кошница”, всичко извън нея е излишно. Кремъл не е по-малък консуматор от руските либерали, но се опитва да практикува “суверенна глобализация” (великолепен термин на либералния публицист и гл. редактор на “Независимая газета” Константин Ремчуков). На милитаристичния патос на Кремъл руските либерали с минорен тон проплакват, че 9 май трябва да е “ден на паметта”, да няма тържества, военни “африкански паради с Топол М” (Виктор Шендерович), вкъщи, мълчаливо траурно, с къс черен хляб върху чаша водка (Евгения Албац). Победата обаче е военна, войната – свещена, защото при друг финал славяни, евреи, цигани и просто несъгласни нямаше да имат право на съществуване.
За скърбящите днес само ще напомня, че скърбят победените, толерантните към Третия райх или към Четвъртия, радват се и празнуват с благодарност победителите – средно положение няма, 9 май не е 9 септември и не е от въглища и стомана на смъртни консуматори.