Оцветена фотография на пленарната зала на Народното събрание, началото на ХХ век
„Импулсът за тия престъпления е ламтежът за удовлетворение по какъв и да е начин на чисто скотски инстинкти. Хора с високо образование и на върха на общественото положение не се отличават нито по целите, нито по средствата от най-низките елементи.
Всеобщият култ е парàта. Обществото почита силата, а силата е в богатството. Откъде се е взело то – никой не се интересува, или пък ако в отделни случаи за това се приказва, това се прави фарисейски, а понякога и с ужасяващ цинизъм.
Престъпниците, освен кокошкарите и тем подобни, изплъзват се от ръцете на правосъдието и колкото престъплението е по-голямо и престъпникът по-високопоставен, толкова по-лесно става това. Низкото политиканство и партизанство парализира и правосъдието.
Ако престъпникът е стамболовист, той има брат радославист, зет цанковист и т.н., и каквато и да е властвующата партия, престъпникът е осигурен. Ако по някакво чудо той бъде уловен и осъден – в перспектива има помилване. За това има професионални ходатаи във вид на депутати, роднини на министри и тем подобни силни на деня, които за известно възнаграждение бърже изходатайствуват нужната индулгенция.
Честността, порядъчността, знанието са празни фрази, за които може да се приказва, но които нямат никакво практическо значение. Честен предприемач ще пропадне, честен чиновник ще бъде уволнен, порядъчен адвокат или лекар ще остават без клиенти.
Предприемачът, чиновникът, адвокатът или лекарят, които поради своята порядъчност пропадат, ги удостояват с присмех или презрение. И обратно – престъпните типове тържествуват и намират подкрепа навсякъде. Обществото не умее да се възмущава, то няма нерви за това. Най-големият престъпник става министър, най-опозореният адвокат е и най-популярният, най-бездушният лекар се ползува с най-голямо доверие…
В Народното събрание се събират представители от разни слоеве на обществото. В тази, по предназначение наистина „свещена сграда“, а в действителност „говорилня“, гдето често пъти се чуват псувни, за които изтласкват и от кафенетата, стават твърде характерни сцени.
Оня ден например, един депутат отправил „питание“, „запитвание“ до министъра Людсканов и неговия тъст Цанков, председател на Събранието: истина ли е, че те са вършили „убийства из зад ъгъла“? Наместо оправдание или поне отговор, сподвижниците на г-н министъра и на г-н председателя, хвърлиха куп обвинения върху противниците си, че те тоже били убийци, крадци, вагабонти и пр. При тази характерна сцена явно личеше, че запитвачите дигат гюрюлтия повече за форма, че се изисква външен ефект и че те самите не дават голямо значение на запитванието си. Така щеше да се свърши „питанието“ благополучно и за двете страни – след общоприетите в Събранието взаимни псувни – ако старият председател не продължаваше вулгарните си нападки срещу противниците си, които той наричаше „еленски цигани“. Това оскърбление предизвика цяла – този път искрена – буря от негодувание. И тази буря от дълбоко възмущение дълго време не можа да утихне и на „еленския циганин“ в „свещената сграда“ се посвети повече време, отколкото на „убийците из зад ъгъла“… Това беше буря в чаша вода, тя се уталожи и сега пак за благото на народа и за по един наполеон на ден, рамо до рамо се подвизават и двата лагера. А въпросът за „убийците из зад ъгъла“ потъна в река Лета… Описаната сцена в Народното събрание предизвика и в публиката една веселост и нищо повече. Вестник „Вечерна Поща“, който умее игриво да пише, продаде няколко броя повече, а за развлечение на публиката се обнародват и още факсимилета.
… Ей Богу, човек може да полудее!“
В-к „Пряпорец“, февруари 1903 г.