Кратък наръчник за проваляне на православни събори. Източният папизъм

Събирането на някои православни църкви на този остров също така не е „всеправославен събор” поради отсъствието там на представители на три четвърти от православните вярващи (вж. подробни данни в продължението на този текст); това събиране още по-малко е „вселенски събор”, защото там дори не се предвиждаха обсъждания на вероучителни въпроси; и твърдението, че събирането на Крит било „Осми вселенски събор” е напълно невярно, превзето и угодническо.

Приказките, че щяло да има на Крит събор, какъвто не е имало от хилядолетие и нещо, всъщност от 787 г., когато се провежда Вторият никейски събор, са само невежествен и манипулативен опит за привличане на вниманието на нещастния български читател/зрител/посетител; та дори всъщност същински вселенски събори като така наречения ІV цариградски от 879–880 г. (осъждането на филиокве и предаването на анатема на всички промени в Символа на вярата) и V цариградски от 1341 до 1351 г. (победа на исихазма над варлаамитството), макар да се занимават със съществени за християнството богословски въпроси, не се признават всеобщо за вселенски събори; впрочем през ХІХ в. гръцките църкви, начело с Цариградската патриаршия, посочват ІV цариградски събор като „VІІІ вселенски”. Дори по предварителния замисъл документите, които трябва да се приемат на сбирката на о. Крит, ще бъдат само препоръчителни, а не задължителни за православните и за техните църкви. Надявам се в следващите редове всички тези твърдения да станат съвсем понятни.

Нискокачествените и платените (да, два вида са; и няма нужда те да се припокриват винаги) средства за масово осведомяване у нас се престараха в повтарянето на едни и същи клишета, които преписват едни от други. Особеното е, че няколкото богослови, историци и философи, за които е известно, че са редовно на хранилката на Цариградската патриаршия, заеха бързо и категорично, по същество, ярка антибългарска позиция. В същото време е видно, че няколкото смислени статии по въпроса останаха нечути, неразбрани и неразгласени; което не променя по същество действителността – няма православен събор на о. Крит, нито „осми вселенски”, нито „всеправославен”, нито никакъв. Наистина трудно ще се намери по-показателен пример за общото опротивяване и изпростяване на родните ни средства за масово осведомяване от отношението им по църковните въпроси, както впрочем и по повечето други важни теми – неразбирането, невежествените клишета, масовото преписване и отсъствието на дори опит за свежа мисъл по тези въпроси един ден ще се върнат като бумеранг и ще затрият окончателно и БПЦ, и народа ни, и България, ако тази неразбория не се преустанови незабавно.

А Българската православна църква няма никакво отношение към съборния провал въпреки публичната истерия на хранениците на Цариградската патриаршия в България; надявам се и това да стане ясно след малко.

Всеправославното събиране на предстоятелите на православните църкви бе предвидено да вземе малко, но предимно маловажни решения с препоръчителен характер с надеждата да бъде постигнато все пак някакво съгласие. Поканени за участие бяха общо 14 поместни църкви, които тук са представени с архитектурни части от главните си храмове, подредени според диптиха на Цариградската патриаршия: (1) Фронтон на малката съборна църква „Св. Георги” в Цариград, Цариградска патриаршия; (2) Кули-звънарни и фронтон на западната фасада на съборната църква „Благовещение” в Александрия, Александрийска православна църква; (3) Кула-звънарна на съборната църква „Св. Дева Мария” в Дамаск, Антиохийска православна църква; (4) Купол над притвора на съборната църква „Възкресение Христово” в Йерусалим, където по митологично предание се съдържа гробът на самия Исус от Назарет, Йерусалимска православна църква; (5) Централен купол и куполите на надпритворните кули-звънарни на съборната църква „Христос Спасител” в Москва, Руска православна църква; (6) Централен купол на осветената, но недовършена още съборна църква „Св. Сава” в Белград, Сръбска православна църква; (7) Централен купол на патриаршеската съборна църква „Св. Св. Константин и Елена” в Букурещ, новата грандоманска патриаршеска църква е още в строеж, Румънска православна църква; (8) Пряснопозлатеният централен купол (на преден план) и купол на надпритворната кула-звънарна на съборната църква „Св. Александър Невски” в София, Българска православна църква; (9) Куполът на съборната църква „Св. Троица” в Тбилиси, Грузинска православна църква; (10) Кула-звънарна на малката съборна църква „Св. Йоан Богослов” в Никозия, Кипърска православна църква; (11) Централен купол на съборната църква „Благовещение” в Атина, която преди два месеца най-сетне бе открита отново след 35-годишна реставрация, Еладска православна църква; (12) Централният купол на съборната църква „Св. равноапостолна Мария Магдалена” във Варшава, Полска православна църква; (13) Централен купол на новопостроената и наподобяваща цирк съборна църква „Възкресение Христово” в Тирана, Албанска православна църква; (14) Кулата-звънарна на съборната църква „Св. св. Кирил и Методий” в Прага, Православна църква на чешките земи и Словакия. Съставно изображение на автора.

Преди месец след едно телевизионно предаване, посветено на предстоящия събор – тогава още не беше известно, че той няма да се състои, една известна църковна журналистка, с масивно задгранично богословско образование впрочем, ме увери, че при своите срещи, на които тя присъства по силата на служебните си задължения, православните патриарси „се радват един на друг като деца”. Нямам представа дали това е вярно, не съм виждал на живо нито римският папа, нито някой от православните патриарси, макар да съм ходил и в Рим, и в повечето градове, които са седалища на предстоятелите на православните църкви; вероятно е въпрос не на възможности, а на предпочитания.

Да, православните патриарси може и да се радват един на друг колкото искат, но това никак не им пречи да са в яростна битка на живот и смърт – на практика всеки срещу всеки, за съдържимото в джобовете на вярващите. И единственото, което може да ги озапти, е твърдата решимост на началниците им; вече е ставало дума, че църквата във всичките й разновидности е творение на държавата – във Византия в последните дни на нещастния император Галерий (293–311), в България по време на царуването на княз Борис-Михаил (852–993), както и навсякъде другаде без никакви изключения.

Ето защо твърдя, че Българската православна църква няма никакво отношение към съборния провал – тя е от малкото безхарактерни църкви, които нямат спорове за вярващи и за приходите, които те носят, с нито една друга православна църква; а точно това е най-важната, същинската причина за провала на православния събор. Не съм чул БПЦ да прояви интерес за влияние нито към непризнатата така наречена Македонска православна църква, която се обявява безсрамно за наследница на Охридската патриаршия и архиепископия, чиито предстоятели – макар и гърци най-често, се обявяват до ХVІІІ в. за архиепископи „на цяла България”, нито към Румънската православна църква, значителна част от чиито днешни земи са в диоцеза на Охридската патриаршия до 1018 г. и към Търновската патриаршия от 1234 г. до 1393 г., след което се закотвят цялостно и трайно към Цариград.

И ако БПЦ няма никакви противоречия с останалите православни църкви – защото може би все още се чувства твърде слаба след разкола, който едва не я погуби, то на практика всички останали православни църкви са една срещу друга. Антиохийската патриаршия не отиде на Крит и защото Йерусалимската „краде” „нейните” вярващи в малкия, но богат Катар.

Руската църква, в която са две трети от православните вярващи, не може да прости на Цариградската патриаршия опитите й да постави под съмнение собственото си решение от 1686 г. да разреши на Киевската митрополия (1620–1688) да премине към Московската патриаршия, в резултат на което на 27 януари 1688 г. Киевският митрополит започва да се назовава „Киевский, Галицкий и Малыя Росии”, с което Киевската митрополия престава да съществува в дотогавашния си вид.

Изключителни противоречия Московската патриаршия има с Цариградската и в Китай, където създадената през 1996 г. Хонконгска митрополия (под юрисдикцията на Цариградската патриаршия) нахлува осезаемо и в континентален Китай, който пък Москва смята изцяло за част от своя диоцез – през 1956 г. по решение на Синода на РПЦ е създадена Китайската православна църква. Цариградската патриаршия усили атаката си – засега без особен успех, и в прибалтийските държави, чиито православни църкви отдавна са с права на самоуправляващи се в РПЦ.

Впрочем неприязнените отношения на Московската патриаршия с Цариград имат дълбоки исторически корени – в Москва никога няма да забравят налагането на схизма на Българската екзархия през 1872 г., което става причина за дълъг период на тежки и крайно обтегнати отношения; при това вместо те да се разведряват, през 20-те години се задълбочават още повече. Днес противоречията са по-значими от всякога.

Значителна неприязън се натрупа и между Цариградската патриаршия и Еладската църква, която формално е под нейното крило. В така наречените от ЕПЦ „нови земи” – най-общо днешна Северна Гърция и островите, отдавна имат паралелни структури и Цариградската патриаршия, и ЕПЦ. Капката, която преля чашата на търпението в Атина обаче, е създаването на Атински екзархат от Цариградската патриаршия, което възмути целия гръцки клир.

И затова освен подозренията в икуменизъм (вж продължението на този текст следващата седмица) Пирейският митрополит Серафим отказа предложеното му място в делегацията на ЕПЦ за сбирката на о. Крит, а след това изпрати поздравителни писма до всички отказали се от „събора” православни църкви. А митрополит Серафим не е кой да е, тази зима на 6 януари, който е официален празник в Гърция, той заплаши с отлъчване министър-председателя Алексис Ципрас, понеже министър-председателят не отиде в Пирея тоя ден, за да присъства на религиозните обряди; а присъствието на гръцките министър-председатели на религиозните обряди за 6 януари в Пирея е свято задължение за всички без изключения правителствени ръководители от десетилетия. Самият Ципрас едва ли се е трогнал особено от заплахата, понеже е твърдолинеен атеист и отлъчванията не го засягат. За да успокои все пак положението, се наложи гръцкият президент Прокопис Павлопулос спешно да пресече пеша в последния момент бул. „Кралица София” (резиденцията на гръцките президенти е в т.нар. Дворец на престолонаследника), за да присъства на същите тези религиозни обряди, но изпълнени около един фонтан в Колонаки. За да се оцени заплахата на митрополит Серафим, трябва да се знае също, че в Еладската православна църква митрополитите и самият Атински архиепископ се назначават и получават огромните си заплати от държавата.

Пак Цариградската патриаршия отказва от 1970 г. да признае Американската православна църква, защото така има опасност да намалеят приходите от вярващите в САЩ.

Остри противоречия за епархии – и за приходите от тях, има също между Руската и Румънската църква, между Румънската и Сръбската църква, между Албанската и Еладската църква. От властови противоречия е разкъсвана Православната църква на чешките земи и Словакия.

* * *

Дори и този кратък преглед трябва да ни е убедил, че Цариградската патриаршия е в основата на противоречията сред православните църкви; нейният опит да се налага над другите поместни църкви бе назоваван многократно „източен папизъм”, включително и при подготовката на Критската среща.

По повод свикването на православното съвещание на о. Крит изплуваха и някои особено противни лични качества на Цариградския патриарх Вартоломей, подхождащи прекрасно на обвиненията в „източен папизъм” – само някои от тях можем да отдадем на напредналата му възраст. „Негово Божествено Всесвятейшество” – каква титла само, направо като богоравен, е особено неприемлив за българския народ (вж. Свързани текстове), но другаде не го долюбват също – и заради това обвиненията в „източен папизъм” така бързо се разпространиха.

Най-нагло патриарх Вартоломей въпреки несъгласието на повечето църкви разположи участниците в критската сбирка около правоъгълна маса, вместо да се съобрази с несъгласните и да промени разположението на седящите в полукръг. Това никак не е маловажно; по същество Вартоломей остави недвусмислено за себе си председателското място – както в обителските трапезарии е разположено мястото на игумена; ясно е, че няма как най-мощните православни църкви да се оставят в положението на послушници или на обикновени иноци – думата на игумена в православните обители обичайно не се скършва на две.

(следва)

Свързани текстове:

http://glasove.com/categories/komentari/news/napylno-nesyotvetstvashti-posmeshishta

(Напълно несъответстващи посмешища)