- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 163
- 16
Нито е възможно, нито е потребно да се спираме на всички резултати на Критската сбирка сега – част от решенията на православното събиране са с толкова ограничено приложение, че представляват интерес единствено за богословите и за църковните историци; задачата ни е много по-ограничена – само да посочим главните причини, поради които Критската сбирка не може да се нарича „събор” и поради които няма да е възможно скоро да бъде свикан общопризнат вселенски или всеправославен събор.
И тези причини са поне три – поведението на Цариградската патриаршия, чийто предстоятел се държа и по време на Критската сбирка като игумен с иноческото братство, дори и мястото му бе като на игумена в обителската трапезария (вж. Свързани текстове); без да изпадаме в зализана богословска реторика, ще твърдим все пак, че православието не е единно, то е на практика сбор от отделни църкви – те и не могат да бъдат единни, доколкото са под крилото на различни държави или пък линеят, оставени на произвола без държавна подкрепа; и накрая, но съвсем не по значение – на сбирката имаше представители на по-малко от една четвърт от православните.
1.01
Доколкото православната църква изначално – още от времето на сдобряването ú с държавната власт чрез т.нар. Едикт за търпимостта в последните дни на византийския император Галерий (293–311), както и всички нейни поместни варианти, са винаги творение на държавата, то те по условие или не могат изобщо да съществуват без щедра държавна подкрепа, или водят – при нейното отсъствие, жалко съществование. Единствено държавата може да осигури на православните църкви материалните условия за нейното съществуване и развитие – величествените храмове, богато украсените със сребро и позлата икони, мраморните или дърворезбени олтарни прегради, златото и среброто за църковната утвар. На снимката: Равнораменен кръст, врязан на дъното на златен дискос, открит прегънат на две в една от отбранителните кули на Велики Преслав. Дискосът с тегло 336 г. е откраднат от някоя от построените изцяло с държавни средства великопреславски църкви при превземането на града от войската на император Йоан Цимисхи през 971 г., но похитителят очевидно не е стигнал далеч, макар да е прегънал дискоса за по-удобно носене. Първата половина на IX в. Национален археологически музей – София
Вече се спряхме на някои обвинения в „източен папизъм“, отправяни често напоследък към Цариградския патриарх Вартоломей (вж. Свързани текстове), но без да поясним защо за православните такова обвинение звучи толкова страшно, това ще сторим друг път на спокойствие при подходящ повод и при използването на по-специализиран понятиен апарат; сега ще е достатъчно да споменем, че всяка от православните църкви се чувства самостоятелна в своя избор по който и да е въпрос и няма как да остави някого – който и да е той, включително и Цариградският патриарх, да я поучава, а още по-малко да прави опити да се налага, към което той впрочем е склонен. Ето защо ще ни е трудно да се съгласим с посланието, прочетено след края на Критската сбирка в съборната църква „Св. св. Петър и Павел“ в Ханя на 26 юли; в това послание бе казано, че „Православната църква не е федерация от църкви, а е единна църква“ – за последното твърдение може и да има някакви богословски основания, но действителността е съвсем друга. Съвременното православие е точно федерация от църкви, които даже често не си говорят.
Мястото на Цариградската патриаршия сред останалите православни църкви е определено точно – тя има само „почетно първенство“, нищо повече. Този въпрос е ясно определен от 3-то правило от решенията на Втория вселенски събор от 381 г. и правило 28-о, допълнено от правило 9-о и правило 17-о, от решенията на Четвъртия вселенски събор от 451 г.
И в добавка – Цариградската патриаршия не е от църквите с т.нар. „апостолско основаване“, тя има своя църква майка – Антиохийската църква. Всъщност Цариградската църква дължи своето място сред съвременните православни църкви на две могъщи империи – Византийската, която я създава (този въпрос ще се нуждае от обстойно разглеждане някой друг път), и от Османската – която я покровителства на практика след 1453 г. Освен това трябва да се отбележи, че през последните десетилетия Царградската църква е в тежки взаимоотношения с правителството на Турция, което не й признава никакъв „вселенски“ статут – за турските власти Цариградският патриарх е само пастир на малобройните християни в Република Турция и нищо повече. Впрочем поради рисковото състояние, в което почти непрекъснато се намира Цариградската патриаршия, е построен през 1966 г. и Православният център в селцето Шамбези, до Женева, където се състоя последната подготвителна среща за Критската сбирка през януари т.г. – там трябва да намерят убежище Цариградският патриарх и свитата му, в случай че бъдат прогонени от Цариград.
Вече трябва да е станало видно – мощта на една православна църква се определя преди всичко от мощта на държавата, под чието крило тя крепне и се развива. Малко по-особен, но не принципно различен е случаят с Римската църква; на този въпрос също си струва да се върнем друг път.
Представените на събирането на о. Крит православни църкви – с изключение на Еладската, Румънската, Кипърската и Сръбската, нямат подкрепата на държава; ето защо ще твърдим (вж. по-долу данните за броя на вярващите, прикрепени към православните църкви), че църквите, неподкрепяни от мощна държавна власт, линеят въпреки богатото си историческо и богословско минало. В тази връзка представените на Критската сбирка православни църкви имат още по-малко тежест сред вярващите, доколкото по-голямата част от мощните православни църкви не бяха представени там.
.jpg)
1.02
Църква, зад която не стои мощна държава, е обречена на прогресираща немощ или на бавна смърт. На снимката: Равнораменен кръст с разширяващи се краища и полупалмети с акантови листа в основата; украса върху мраморен капител от разделителна прозоречна колона. Този и други още архитектурни детайли са от втория строителен период или от възстановяването на църквата „Св. Богородица” на о. Свети Иван през XI в.; след разрушаването на сградата през VII–VIII в. тя остава в руини повече от два века. Национален исторически музей – София
Вече двукратно подчертахме тук, че на Критската сбирка участваха представители на по-малко от една четвърт от православните вярващи; в сбирката не участваха предстоятелите на Руската православна църква (над 160 млн. вярващи), на Българската православна църква, включваща около 8 млн. вярващи на три континента, на Антиохийската православна църква (2 млн. вярващи) и на Грузинската православна църква (4,5 млн. вярващи), или общо 174,5 млн. православни не бяха представени на Критската сбирка; от общо 227,8 млн. православни по целия свят.
* * *
Вече няколкократно бе повторено тук, че ще е погрешно да се назовава сбирката на някои поместни православни църкви на о. Крит пореден „православен събор”. А ако нямаше събор, какво тогава бе това събиране?
Така трябва да е станало ясно, че ще бъде най-обосновано исторически, а и най-справедливо, православната сбирка на о. Крит да остане в историята на християнството като „православен конгрес”, може и „втори”, ако някой поиска да е съвсем точен исторически, също както проведения през 1923 г. в Цариград непредставителен Всеправославен конгрес (10 май – 8 юни) под председателството на Цариградския патриарх Мелетий ІV (1921–1923).
Свързани текстове:
(Кратък наръчник за проваляне на православни събори. Източният папизъм)
